— Слушай, това, което ти дадох да кашираш… — започна той.

— Телефонът, не се притеснявай, човек. Лежи на сигурно място, съвсем според инструкциите…

— Хубаво, но трябва да те помоля да си го получа обратно…

Тя беше със сериозен бушон на едното око, едва вдигаше лявата си ръка над главата, а освен това имаше квадратен белег в неприятен червено-син нюанс над десния пищял. Вероятно страничното огледало на колата я беше ударило посред скока.

Възможно бе да има малко спукване на костта, но нищо счупено според уморения дежурен лекар.

Всичко на всичко пропиля цяла нощ по различни чакални само за две таблетки цитодон и „ела пак, ако няма подобрение“.

Тя прехвърляше цялата ситуация напред и назад в главата си, без да открие нови детайли.

И въпреки това все повече се убеждаваше, че в колата, която едва не я прегази, не бе имало някакви насрани хлапета, на които са им се прищели амфети.

На връщане от лекаря тя даже беше изкуцукала по „Роламбсвеген“. Точно както и подозираше, мястото, където бе стояла колата, беше идеално, ако човек искаше да наблюдава апартамента ѝ и в същото време да може бързо да се махне оттам.

Ако се вземеше предвид всичко случило се през последните седмици, работата беше ясна.

Колата е била там заради нея.

За няколко секунди паниката, че е бил разкрит, се завърна, но той бързо я превъзмогна. „Ерикс“ беше луксозен ресторант в Йостермалм и Филип едва ли би го избрал за разговор, свързан с нещо неприятно. Освен това той смяташе, че при последната им среща двамата бяха общували доста добре.

Тогава за какво беше това?

Имаше само един начин да разбере.

Тя беше паркирала нараненото си тяло пред компютъра, за да прегледа отново всички публикации.

Първите няколко пъти, когато ги бе чела, не беше направила някакви конкретни наблюдения.

Но като продължи да се рови, постепенно започна да се убеждава, че все пак имаше определен модел.

Или модел може би беше грешната дума…

Всичко бе започнало съвсем умерено. Първите седем-осем теми на MayBey бяха преди всичко хумористични. Черен хумор, наистина, но въпреки това адски забавен. Разказваше за Комисар КурКарл, с когото жените полицаи трябваше да избягват да карат двоен патрул, Полицейски председател Преял, който неведнъж бе задържан за пиянство и бе пренощувал в ареста, Окръжен началник Тефлон, по когото лайната не полепваха, и още много в същия стил…

Но с увеличаването на читателите публикациите на MayBey бавно бяха започнали да променят естеството си. Хуморът все повече се заместваше от цинизъм, а разказите за различните типове задържания ставаха все по-черни.

Читателите обаче изглежда не забелязваха нищо или пък просто харесваха новия стил на MayBey, защото коментарите след всяка нова тема ставаха все повече — всъщност най-много бяха, когато MayBey правеше или описваше неща, които бяха на границата…

Темата имаше над петдесет коментара, всички положителни.

Интересното беше, че по някаква причина — не знаеше защо точно — тя си втълпи, че MayBey не беше разказал случката, за да разсмее останалите. Точно както и с другите теми тя имаше чувството, че MayBey искаше да каже нещо, но посланието му се губеше, удавено във всички коментари и възгласи. Освен това ѝ се струваше, че се сеща за случая и че даже си спомня кой го беше разправял.

Размишляваше по въпроса вече повече от час. Обективно погледнато, това, естествено, беше идиотщина!

Трябваше да избистри цял куп неща, имаше значително по-големи грижи от някакъв интернет фантом.

И въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че всичко е навързано.

Дарфур, отстраняването, Луде Рунеберг и Вестергрен, бандитската кола и не на последно място неприятното чувство, че постоянно я наблюдават, което ставаше все по-натрапчиво. Който и да беше MayBey, той или тя се опитваше да каже нещо — да каже нещо на нея. И тя трябваше да разбере какво.

Той подрани пет минути, но Филип Аргос вече беше пристигнал.

— Сядай, Магнус. Позволих си да поръчам и за двама ни. Какво ще пиеш с храната? Аз лично си избрах едно южноафриканско червено вино.

— Тогава и аз ще пия същото — отговори HP и моментално забеляза леката промяна в изражението на мъжа срещу себе си.

Да бе, мамка му, трябваше да поръчва като чистокръвен мюсюлманин!

— Имате ли някакво безалкохолно вино? — попита той бързо сервитьора, който се беше появил в мига, в който HP се настани.

Няколко минути по-късно отпиваше от необичайното питае, усмихваше се на Филип и се опитваше да изглежда отпуснат.

— Еее, Магнус — започна Филип, — как върви през последните дни?

— Благодаря, добре! — отвърна HP, докато се опитваше да преглътне гроздовия сок.

— Прекалено си скромен, струва ми се… — усмихна се Филип. — Чух, че постоянно задобряваш. Тийм лидерът ти вече ти е разрешил да поемеш агресивните тролове, това обикновено го правят само хората, работили дълго за нас.

HP кимна и се опита да си наложи скромно изражение.

— Както казах при първата ни среща, тъкмо такива хора ни трябват в ArgosEye. Хора, подготвени да правят каквото се изисква от тях, за да постигнат успех…

HP продължи скромното си кимане. Забеляза как по някаква причина сърцето му започна да бие малко по-силно. Доколкото си спомняше, това беше първият път изобщо, когато получаваше похвала за работата си. Чувството далеч не беше неприятно.

Сервитьорът се появи с основните ястия, някакъв вид риба с пшеничени ядки и пресни зеленчуци, за които се оказа, че имат превъзходен вкус дори за месоядно като него. Страшен късмет, че не си беше поръчал сам, тогава сигурно щеше да поиска свинско филе, което беше ястието на деня, и така да осере нещата…

След няколко минути хранене обаче тишината започна да става притеснителна. Шефът му все още не беше намекнал за какво се отнасяше срещата, а вместо това се бе отдал изцяло на храната, сякаш яденето изискваше цялото му внимание.

— И как ти дойде идеята за всичко това, Филип? — изтръгна се от HP след известен размисъл. — За ArgosEye в смисъл — поясни той за всеки случай.

Филип Аргос довърши бавно хапката си, след което остави приборите.

— Отлично начало, Магнус. Сигурно имаш много по-актуални въпроси, но човек винаги трябва да започне с изясняването на произхода на нещата. Този, който контролира миналото, контролира бъдещето. Джордж Оруел, един от любимите ми цитати всъщност.

Той се избърса около устата с ленената салфетка.

— Имам идеята още от времето си в Службата за военно разузнаване и сигурност, но чак когато започнах в „Бърстън“ тя прие по-ясна форма. Там работихме по начин, който до известна степен напомня на това, което днес правим в ArgosEye, но с тази разлика, че клиентите ни ни наемаха само когато кризата вече беше факт. Да имаш компания в тежка криза за клиент се отплаща в много аспекти, не на последно място когато искаш да ти се плати добре за услугите ти…