Сви надясно и продължи покрай новия перон. И тогава видя светлината от влака, който излизаше от тунела право срещу него. Филип и Елрой почти го бяха настигнали. Ръце докоснаха гърба на якето му и той хвърли последните си сили в див щурм.

Спирачките на влака изскърцаха, той го видя да идва все по-близо. Отново усети ръце по гърба си.

Дробовете му щяха да се пръснат, краката му бяха на път да се предадат, но той успя да ги принуди да скочат от ръба на перона. Последва милисекунда безтегловност, докато той се носеше във въздуха пред влака.

После чу някой да вика, остър проточен вик, който се смеси със свистенето на спирачките.

После земя, чакъл, метал и накрая: мрак…

Пролуката под перона не беше особено голяма. Едва седемдесет сантиметра дълбока и горе-долу наполовина толкова висока. Достатъчно точно колкото човек със среден ръст да се скрие там.

Колелата на влака все още се движеха само на десетина сантиметра от него, а от скърцането на спирачките беше почти невъзможно да се мисли.

Той направи бърз преглед на функциите си. Тялото го болеше от напъването, приземяването и залягането в скришния джоб, а сърцето му биеше като касите на барабаните по време на детметъл концерт.

Но за свое облекчение не откри отрязани части, от които да бликат водопади от кръв. Всичките му крайници бяха непокътнати, макар и солидно насинени.

Той събра ръце под тялото си и се опита да запълзи напред.

Криво-ляво се получи…

Веса му показа безопасния джоб веднъж много отдавна. Пичът съвсем очевидно имаше фетиш към влаковете, но човек не се замисля за тези неща, когато е на петнайсет. Тъжно, но в крайна сметка свърши като въглен за барбекю долу в Елвшьо. Возил се скришно в един вагон и не забелязал, че контактните мрежи в железопътното депо понякога висят по-ниско, отколкото навън покрай линията…

Но във всеки случай се бяха забавлявали.

Започнаха с прехвърляне между вагоните и други дребни пакости, после се отправиха на тунелно сафари при изоставената гара в Шюмлинге.

Именно там HP беше тествал пролуката при релсите за пръв път. Синята линия на метрото профуча покрай него с почти осемдесет километра в час и за няколко секунди едва не се насра от ударната вълна и оглушителния шум. После бяха пробвали каскадата на още места, защото на всички гари имаше подобен джоб. Всъщност беше по-скоро прорез, отколкото джоб, защото минаваше покрай целия перон. Така че трябваше да може да пропълзи по целия път чак до отвора на тунела, докато влаковата композиция блокираше цялата видимост отгоре.

Поне на теория…

Влакът беше спрял и той чу жуженето от притеснени гласове горе.

— Не, по дяволите, не можеш да слезеш долу на линията… — каза авторитетен мъжки глас, който вероятно принадлежеше на машиниста.

— Трябва първо да се прекъсне захранването, преди да можем да направим нещо… От „Стокхолмс Локалтрафик“ си имат установен ред при такива случай, почти всяка седмица имаме скачач… Полицията и пожарната са на път, може ли само всички да направят крачка назад?!

Гласовете отслабваха все повече, докато той се отдалечаваше с пълзене.

Ставаше по-бавно, отколкото се беше надявал.

Трошените камъни жулеха коленете и лактите му, а освен това обемистото шушляково яке затрудняваше движенията му. В далечината чу приближаващи се сирени. Трябваше да навлезе дълбоко в тунела, преди пожарникарите да спрат захранването и да слязат на релсите.

Той спря за няколко секунди и започна с мъка да смъква якето. Щеше да му е студено без връхна дреха, но нямаше голям избор.

Бърза проверка на джобовете, за да не забрави нещо.

Портфейл, връзка ключове и цигари.

Отметна всичко и нагъчка предметите по джобовете на дънките. Остана само запалката и той заопипва якето с ръце, докато я намери в един от множеството малки джобове.

Беше адски тегаво да я извади, вероятно по някакъв начин се беше промушила в подплатата и за няколко секунди се замисли дали да не я зареже. Но осъзна, че разходката през тунела до Йердет щеше да е твърде дълга без цигара и затова направи нов опит.

Този път бръкна с пръсти и разкъса подплатата.

Айде готово!

Но малкият четвъртит предмет, който измъкна навън, не беше запалка…

Elite GPS 311 пишеше с миниатюрни букви от едната страна на малкия плосък правоъгълник. Това безспорно обясняваше много неща. Бяха го тагнали с предавател, беше маркиран като шибан тюлен! Значи така бяха успели да го проследят, без да ги забележи…

Бяха го пъхнали на страшно хитро място, шушляковото яке беше дебело и имаше достатъчно много ципове и шнурчета, така че той да не реагира на твърдата малка джаджа.

Но имаше едно нещо, което не разбираше. Как бяха успели да сложат предавателя там?

Та нали якето беше чисто ново, беше го измъкнал направо от торбата с покупки на Бека точно преди да излезе. Което на свой ред означаваше какво, Айнщайн?

Нов фактор в уравнението…

Fuck.

Fuck.

FUCK!

Той трябваше да се добере до нея, да разбере кого или кои беше срещала в последно време. Да се погрижи да не бъде замесена повече, отколкото вече беше.

Но първо трябваше да се махне оттук…

Тобиас Лунд беше грешка, разбира се, лоша преценка от нейна страна, за която сега трябваше да плати цената двойно. Тя, която за разлика от повечето други жени полицаи никога не излизаше с колеги, ненадейно се беше хвърлила във връзка с пословичен женкар като Тобе. Който отгоре на всичко беше най-добър приятел и съсед на шефа ѝ…

Какво, по дяволите, си беше мислила?

Само че именно там беше самият проблем. Точно както с Йон тя изобщо не беше мислила, а беше последвала първия възможен порив. След всичко случило се миналата година с Хенке, атентатът, който в последния момент бе успяла да предотврати и не на последно място колетът с болтовете, тя си беше обещала да се поотпусне. Да свали малко изискванията към себе си и да си даде шанс да бъде човек.

И ето колко добре се беше получило…

Естествено, тя трябваше да коригира грешката Тобе Лунд много отдавна, в такъв случай може би щеше да избегне жалката му настойчивост, ревност и постоянните есемеси. Тя вече си имаше приятел. Сладък и грижовен, който може би не беше толкова вълнуващ, но който никога не би причинил такава бъркотия като тази. Така че защо беше измамила Мике, защо го беше предала за малко безсмислен секс с мъж, когото дори не харесваше? Нямаше добър отговор на този въпрос. Или пък имаше твърде много…

Място: Хотел „Отчаяние“

Дата и час: Коледа, 13:48

Облекло: In-room casual, което означаваше гащи и потник

Статус: Насинен и бесен

Droning

Така се наричаше феноменът, беше го гледал по „Дискавъри“. Да спиш, докато вървиш. Всъщност не да спиш. Това определено не беше правилно описание на състоянието. По-скоро вървеше, изпаднал в някаква летаргия, достатъчно буден, че да продължи да се движи напред, но мозъкът му беше навлязъл далеч в the fucking lala-land.

Самият тунел в действителност не беше толкова дълъг, може би километър или нещо такова. Но тъй като под „Хьортхаген“ преминаваше в дълга извивка, минаха само десетина метра, преди светлината от отвора при „Ропстен“ да изчезне. Гъстият мрак беше дал своето, за да подсили преживяването.

Привиждаха му се неща в стил ужасния, шибан Х. Ф. Лъвкрафт, които накараха космите по ръцете и врата му да настръхнат. Плъхове, прилепи и други, по-големи, безформени фигури се спотайваха по цепнатини и странични тунели. Съскаха, когато минаваше, олюлявайки се, покрай тях, посягаха към гърба му с ноктестите си лайняни просешки ръце.