— Тук ли идва краят? — попита той мъжете, но никой от тях не каза нищо. — Можете поне да сте достатъчно любезни да ми кажете какво следва?

— Мислех, че вече си разбрал — отвърна един от мъжете, докато му сваляше белезниците.

HP кимна.

— Да, но все пак бих искал да го чуя от вас.

Мъжът не отговори. Вместо това вдигна якето си и прибра обратно белезниците на колана си до пистолета.

— Можеш да тръгваш — каза другият мъж.

Той остана намясто няколко мига, загледан в тях, но беше невъзможно да разчете израженията на лицата им в мрака.

Така че започна да върви. Светлините мъждукаха вътре в гората, може би едва на двайсетина метра от него.

Макар че центърът на града беше само на няколко километра, наоколо цареше почти пълна тишина. Единствено далечният шум и розовото небе зад него намекваха за градското присъствие.

Изведнъж той чу птичи повик в далечината. Сух грачещ звук, който разпозна, и нямаше как да не настръхне. До началото на гората оставаха десет метра. Снегът скърцаше леко под краката му.

Той разпери ръце и зачака.

Пет метра.

Сърцето му биеше толкова силно, че му се струваше, че може да го чуе.

Четири.

Три.

Два.

Един…

46. ORLY?110

Оказа се между дърветата.

Обърна се учуден към мъжете. Те стояха, облегнати на колата, и си говореха съвсем спокойно.

Нищо не разбираше.

— Продължавай — извика единият, който беше забелязал колебанието му.

Той се завъртя обратно и се опита да надникне между дърветата. Гробищните фенери хвърляха призрачни трептящи сенки между стволовете. И тогава чу врати на кола да се отварят и затварят, а после да се запалва и двигател.

Направи няколко несигурни крачки в гората, спъна се в малка, покрита със сняг надгробна плоча, и се просна в снега. Изправи се и изтупа повечето полепнали снежинки от дрехите си.

Колата вече беше преполовила разстоянието до „Какнесвеген“.

Наистина ли щяха да го оставят да си върви?

Просто така?

Изведнъж усети пареща болка в едното коляно и като го докосна с ръка, откри, че крачолът му е навлажнен с кръв. В тъмнината беше невъзможно да установи размера на раната, така че се насочи към фенера, който светеше най-силно.

Едва когато почти стигна до него, той забеляза, че до гроба стоеше някой.

— Добре дошъл, Хенрик — каза мъжът. — Търсим те от дълго време. Не е лесно да те открие човек…

HP отвори уста, но не успя да издаде звук.

— Ще ми разрешиш ли да те почерпя чаша кафе?

Мъжът вдигна бастуна си и посочи към надгробната плоча, която в действителност представляваше голям легнал каменен блок. Отгоре му, съвсем до големия фенер, стоеше шарен термос с две чаши. Мъжът подаде една от тях на HP, който мълчаливо я прие. Кафето беше силно и парещо. Пиха в мълчание.

— И какво ще стане сега? — успя накрая да продума той.

— Това зависи от теб.

— К-как така?

— Имам мисия за теб, Хенрик — каза мъжът бавно. — Ще имаш предостатъчно време да я изпълниш, една година по-точно.

Той пъхна ръката си под палтото и за миг HP замръзна.

Но вместо оръжие мъжът извади продълговат плик, който му подаде.

— Интересно място е това тук — каза той, докато HP отваряше плика и разгръщаше сгънатия лист хартия.

— Запознат ли си с историята му, Хенрик?

HP поклати глава, беше изцяло погълнат от написаното на листа.

— Писателят Огуст Бланш е открил гробището по някое време в средата на деветнайсети век, като е погребал кучето си тук. После стокхолмчани предано последвали примера му. Лоялността е фантастично качество, не е ли така, Хенрик?

— Ммм — отвърна HP разсеяно.

Беше прочел текста до средата, но вече се беше досетил как ще свърши всичко.

Мозъкът му работеше на пълни обороти, сърцето биеше в гърдите. Това не беше за вярване! Абсолютна лудост!

— Е, какво ще кажеш, Хенрик, готов ли си да приемеш мисията? — усмихна се мъжът. — Yes or no?

HP отвори уста.

— Yes or no какво?

— Ребека! — мъжът разпери свободната си ръка. — Колко хубаво, че реши да ни правиш компания.

Ребека се показа от мрака и тръгна бавно към надгробния камък.

HP светкавично прибра листа хартия. Какво, по дяволите, правеше Бека тук? Сега? Те познаваха ли се?

— Yes or по какво, Хенке? — повтори тя, заставайки до HP.

— О, просто помолих брат ти за помощ с едно нещо. Свързано е с онова, което обсъждахме преди… — усмихна се мъжът.

— С татко?

— Би могло да се каже. Между другото, трябва сърдечно да ти благодаря, че помогна да уредим тази малка среща. Колегите ти се справиха образцово.

HP имаше чувството, че мозъкът му ще експлодира.

Да уредим?

Колеги?

Какво, по дяволите, се случваше?

— Дойде тъкмо навреме, Ребека, Хенрик и аз току-що приключихме с малкия си разговор.

Мъжът изпразни чашите кафе и заедно с термоса ги прибра в малка кутия „Уника“111, която стоеше скрита в сенките долу до камъка.

— Колата ми е паркирана ей там — той посочи с бастуна в мрака. — Беше ми приятно да срещна и двама ви отново — каза той и вдигна шапката си за сбогом.

— Довиждане, приятели мои!

— Ще поддържаме контакт, нали, чичо Таге?

— Не се притеснявай, Ребека — отвърна той с почти весела интонация. — Ще се чуваме. Обещавам.

Няколко секунди по-късно тъмнината го беше погълнала.

— Обясни! — каза HP, докато бъхтеха през снега. — И по-бързо, преди да съм полудял!

Тя можа да сдържи усмивката си.

— Чичо Таге ми помогна с едно нещо, нещо важно. В замяна му обещах да уредя да се срещнете. Малко се притеснявах за теб, така че през последните дни двама мои колеги те държаха под око, именно те те взеха горе при Хьоториет. Малмѐн, онзи, високият, ме осведомяваше от време на време по телефона. Позна ли го, между другото?

— К-кво, кого т’ва?

— Чичо Таге, ходили сме му на гости в лятната вила горе в Ретвик като малки.

Тя го хвана под ръка.

— Сините чехли, на които бяха изписани имената ни, не си ли спомняш? Не искаше изобщо да ги сваляш…

Той само поклати глава.

Излязоха от гората и продължиха към колата ѝ.

— А той всъщност какво искаше от теб? — попита тя.

— Нищо особено — измърмори той. — Нищо особено…

Той почти беше стигнал до проверката на паспортите и тъкмо беше пъхнал ръка в единия от вътрешните джобове на палтото, когато мъжете пристъпиха към него.

— Г-н Аргос? — попита този отпред, някакъв офицер.

— Кой се интересува?

— Името ми е майор Ердоган — отвърна офицерът, без да представи двамата костюмирани мъже зад себе си. — Може ли да видя паспорта ви, благодаря?

Той подаде документа за самоличност и офицерът го прегледа внимателно.

— Отлично — продължи той и подаде паспорта на един от мъжете отзад. — За съжаление, няма да бъдете допуснат на територията на Турция, тъй като сте заподозрян в престъпление в друга страна. Тези двама господа ще се погрижат да се качите на съответния самолет…

— Глупости! Турция няма договор за екстрадиция с Швеция. Нямате абсолютно никакво право да постъпвате така!

Офицерът се усмихна и размени погледи с двамата костюмари.

— Кой говори за Швеция? — продължи след това той. — Издирван сте за подстрекателство за убийство в Обединените арабски емирства, по-точно в Дубай, и двамата господа са тук, за да ви отведат.

Костюмираните мъже пристъпиха към него и по-ниският от тях, дребен човек с очила и мустаци му подаде ръка.

— Казвам се полковник Азиз — каза той приятелски. — А това тук е колегата ми, сержант Мусад.

Той посочи с палец към другия — едро сложен мъж, чието сурово изсечено небръснато лице беше покрито с множество малки белези.