— Отговори по радиото! — извика Мудин и в същия миг Ребека откри, че слушалката беше паднала от ухото ѝ и се клатеше до дясното ѝ рамо. Тя бързо я сложи обратно, свали оръжието и седна обратно на предната седалка.

— Всичко ли е наред, Нормѐн, край?

Гласът на Малмѐн звучеше притеснено.

Тя отново се завъртя и погледна пътниците отзад.

Министърът и Глад лежаха свити, всеки в своя край на седалката.

— Добре ли сте там отзад?

Никакъв отговор, но две тебеширено бели лица се обърнаха бавно към нея.

— Добре ли си, Ан-Кристин?

Ребека се наведе и бутна министъра по коляното, което беше достатъчно поне, за да получи оцъклено кимване в отговор.

— Министърът е окей, връщаме се във вилата — каза тя толкова овладяно, колкото можа, но радиото сякаш по-скоро усили трептенето в гласа ѝ.

— Разбрано — отвърна Малмѐн кратко.

Ребека внезапно откри, че пистолетът все още беше в дясната ѝ ръка.

Тя отпусна ударника, прибра оръжието в кобура, след което бавно си сложи колана.

Пулсът ѝ бе започнал да се успокоява, приливът на адреналин постепенно отшумя и тя усети леко гадене да пропълзява на негово място.

— Това беше адски близо…

Без да отмества поглед от пътя, Мудин кимна в отговор.

— За момент си помислих, че е свършено, не разбирам защо той не стреля?

Мудин ѝ хвърли бегъл поглед.

— Не успя да вдигне автомата, преди да го връхлетят.

Минаха няколко секунди, докато Ребека схване.

— Не, не, не войникът — мъжът с револвера, естествено.

— Кой? — Мудин я погледна въпросително.

Преди да успее да отговори, Глад се наведе към лявото ѝ ухо.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш всъщност, Нормѐн? — изсъска той.

— Дарфур?

— Ммм…

— За колко време?

— Близо седмица за разузнаване, четири дни с министъра и няколко дни за финални процедури. Общо две седмици, предполагам, зависи също дали ще се прибера с правителствения самолет, или с редовен полет.

Той кимна и се загледа в разтворения сутрешен вестник.

— Това ми е работата, Мике, знаеш го.

— Така е — измърмори той, без да погледне нагоре. — Но това не означава, че трябва да ликувам всеки път, когато отпътуваш за някое опасно място, особено когато има други алтернативи. Какво ще е следващия път — Багдад?

По-скоро Кабул, за малко да ѝ се изплъзне, но тя успя да прекъсне мисълта си, преди да се е превърнала в думи. Избра да запази малката изненада, докато разбере със сигурност, че именно нейният екип ще пътува.

— Ей? — тя изчака, докато той погледне нагоре. — Мога да се грижа за себе си и освен това обичам работата си. Вече сме говорили, че няма да я сменям, така че какво ще кажеш за малко подкрепа, вместо кисели сутрешни физиономии?

Тя задържа погледа му няколко секунди и както обикновено той се огъна.

— Разбира се, сори, не исках да звуча като някакво мрънкало…

Той затвори вестника и сложи ръката си върху нейната.

— Извинявай, Ребека, естествено, че ще заминеш, окей? Последното, което ти трябва преди такова пътуване, са разправии на домашния фронт. Спах трудно, имам много работа, знаеш…

Той ѝ хвърли кучешки поглед и тя се усмихна послушно в отговор.

— Разбира се — смотолеви, — няма проблем.

Пълната промяна в отношението му трябваше да я зарадва, но вместо това се чувстваше преди всичко разочарована.

Мике беше чудесно момче, никога не започваше караници и винаги отстъпваше, когато бяха на различни мнения. Имаше добра работа, образование, чувство за хумор и всичко останало… Същински принц от приказките всъщност, особено ако го сравняваше с предишния си опит.

Вместо това се хвана, че съжалява, задето не му стовари пътуването до Афганистан в лицето, когато ѝ се удаде възможност. Че не наля масло в огъня само за да види какво ще се случи. Но добрите момичета не правеха така…

Той сигурно щеше да се мръщи някоя и друга минута по-дълго, но крайният резултат щеше да е същият.

Тъжният кучешки поглед и „Извинявай, Бека“.

По някаква причина от тази рутина започваше все повече да не я свърта, а предложението да започне работа в компанията, където беше той, не я привличаше с абсолютно нищо, макар и да предлагаха почти двойно по-голяма заплата.

Понякога ѝ липсваше времето, когато просто се срещаха за малко секс без обвързване. Тогава той беше позабавен, по-вълнуващ по някакъв начин…

Тя грабна част от вестника и започна разсеяно да го прелиства. След няколко секунди той направи същото и тя можеше да остане насаме с мислите си.

Имаше всичко, за което можеше да мечтае — и въпреки това не беше доволна.

Какво не ѝ беше наред?

Когато я изпразни, в сметката на Играта имаше два милиона долара плюс малко дребни.

Действително малко по-малко, отколкото се беше надявал първоначално, но напълно достатъчно, за да си живее удобен живот.

Една част от парите отиде за банките, които му помогнаха да заличи следите, друга — за адвоката, който уреди разни неща у дома. Плати дълговете по апартамента му, създаде фонд, който да покрива текущите разходи, и още един, който осигури на ченгето, което едва не беше убил при „Линдхагенсплан“. Значителна цифра за нанесените щети. Новосъздаденият Специален полицейски фонд отпусна на инспектор Ханс Крюсе субсидия от един милион крони, освободени от данъци, за храброст по време на служба. На същото основание неговата колежка Ребека Нормѐн получи сума, отговаряща по размер почти до последното йоре3 на ипотеката ѝ в „Ханделсбанкен“.

Благодарение на адвоката, всички документи бяха 100% кашер4 така че никой от получателите не възрази срещу щедрите дарения. Освен зова той знаеше, че старите му дружки Густав „Козела“ Бох и Фарук „Манге“ Ал-Хасан бяха получили по един дебел плик в пощенските си кутии, чието съдържание повече от щедро покриваше разходите за два затрити ЕС-мотопеда и един опушен магазин за компютри.

След всички разноски и удръжките за ежедневни разходи му остана около половината от плячката.

Стабилен милион в долари, адски добре каширан, където само той можеше да го намери. Не беше зле…

В екипа ѝ имаше четирима души — трима мъже и една жена.

В действителност трябваше да са повече, но в сегашната ситуация броят на наличните охранители далеч не отговаряше на търсенето.

Но както и да е…

Четирима добре обучени опитни охранители, които бяха работили заедно дълго време и които знаеха точно как протичат обичайните процедури. Макар че всички се познаваха от по-рано, новият началник почти винаги означаваше известен фактор на несигурност. Независимо какво казваха хората, когато ги питат, повечето не обичаха особено промените. Проблемът с нейната група беше, че не бяха имали шеф няколко месеца, и се очакваше заместникът Давид Малмѐн да стане новият ръководител.

Другите трима го слушаха и щеше да им бъде трудно да приемат реорганизация, ако не я направеше самият той. Групите с неформални водачи никога ме издържаха в дългосрочен план. Беше го виждала отблизо, когато караше стаж, а също и по-нататък в кариерата си.