Но ако Анна хвърлеше топа и Моника наследеше всичко?

Нещо му подсказваше, че голямата сестра щеше да е значително по-отзивчива.

Той беше сигурен, че зад неодобрителната си фасада Моника се страхуваше от Филип.

И в това нямаше нищо чудно…

Имаше нещо в настроението онази вечер. Тогава му се бе сторило, че хората пиеха като луди, защото си мислеха, че свършва светът. В действителност това може би беше само част от истината. Погребването на един свят не означава ли, че се ражда друг?

Филип беше направил няколко малки намека, че се задава нещо голямо; беше свикал тийм лидерите на събрание, въпреки че беше неделя.

А те не просто се правеха на важни, ами бяха и акционери, Бийнс беше снесъл тази информация вечерта, когато хапваха в пицарията, така че каквото и да се случеше с компанията през близките седмици, то щеше да се отрази пряко на портфейлите им.

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече детайли изникваха. Рилке, която оглеждаше мезонети, Деян, който разглеждаше брошури на мазерати. Бийнс, който дрънкаше глупости, и разбира се, известният Стофе, току-що завърнал се със слънчев загар от дълго пътуване в чужбина…

Дали не беше ходил до някоя затънтена малка страна в Залива да остави сак с пари? Да благодари на Бруно Хамел, a.k.a. Венсан, the ladykiller, за услугите му?

Разбираше защо му бяха бесни, имаха пълното право. Все пак той беше предал доверието им. Но да се стигне оттам до електрошокове?

Не, очевидно нещо се случваше, нещо голямо и единственият начин да научи повече беше да отиде на домашно посещение при голямата сестра Аргос. Освен това трябваше да се махне от този апартамент. Да отклони погледите им от Бека…

Тя едва успя да влезе през вратата, преди той да се зарови в торбите. Захвърли анцуга и тениската, които беше заел от нея, откъсна етикетите и облече новите дрехи.

— Сега ли тръгваш, веднага? Мислех да пийнем кафе, имаме да говорим за толкова неща…

Тя звучеше разочарована, но на практика той нямаше избор.

— Сори, но точно както ти каза вчера, трябва да се погрижа за едно нещо. Неотложно е…

— Но наистина ли си окей? Да те придружа ли…

— Не — отсече той може би прекалено остро. — Това е нещо, което трябва да уредя сам, Бека — добави малко по-меко.

Тя го изгледа продължително.

— Окей, но поне вземи мобилния ми, за да мога да ти звънна.

— Добре — каза той, взе телефона и го напъха в един от многото джобове на обемистото шушляково яке. Но точно преди да напусне апартамента, отново го измъкна навън и го мушна между две шапки на рафта в антрето.

Когато стигна до първия етаж, открехна внимателно външната врата на сградата, огледа улицата в двете посоки, преди да се изниже навън, и се втурна бързо към парка отсреща. Насиненото му тяло запротестира още след двайсетина метра тичане. Това не беше добър знак.

Изведнъж му се стори, че чува стъпки зад себе си. Спря намясто и се шмугна зад едно дърво.

Но се оказа просто лелка, излязла с кучето си.

Той я остави да го подмине и продължи внимателно по пешеходната алея в посока към „Фридхемсплан“.

Когато слезе от метрото при „Ропстен“, вече беше започнало да се смрачава.

На перона имаше само трима, четирима души, всички безобидни. Никой не го преследваше, той вкара в действие най-добрите си шпионски трикове както при „Фридхемсплан“, така и в „Т-сентрален“. Качи се на влак, пропътува една спирка, върна се обратно, влезе в някаква мотриса само за да изскочи навън точно преди да се затворят вратите.

С други думи, всичко би трябвало да е спокойно. Въпреки това се разходи до стоянката за таксита, която беше на нивото на улицата. Мота се при будката, докато чу малкия влак да се задава с дрънчене по моста Лидингьо и изчака до последната секунда, преди да заспринтира нагоре по стълбите.

Макар че спринтира беше силно казано. Тялото продължаваше много да го боли и му липсваше обичайната пъргавина в крачките. Инфрачервеният датчик изглежда беше повреден, защото само десетина сантиметра го разделиха от това да бъде гилотиниран между плъзгащите се врата, когато, залитайки, излезе на перона.

Скапаният стокхолмски градски транспорт!

Не беше се возил по линията „Лидингьо“ сигурно от пет години, не и откакто Класе имаше гарсониера под наем горе в Ларшбери и понякога си правеха афтърпартита там.

Всичко си изглеждаше същото, горе-долу като декор от Филмстаден94. Виненочервени миниатюрни плюшени седалки, благородна дървесина и метални предупредителни табелки под всеки прозорец с анахронични надписи като Молим Ви да се въздържате да се навеждате през прозорците. И миришеше, и изглеждаше като филм от петдесетте.

Той слезе от влака една спирка преди целта си, запали цигара и се разходи през остатъка от пътя. Вървеше по тихите улички между вилите, където падащият сняг заглушаваше всички звуци.

Свещници, коледни лампички или ТВ-екрани хвърляха светлина чак до пътя.

Къщата ѝ беше най в края на една задънена алея и за всеки случай той провери паркираните покрай тротоара коли. Само по две от тях нямаше почти никакъв сняг, което означаваше, че са били паркирани през последния половин час. И двете бяха празни. Останалите коли бяха дотолкова затрупани, че трябва да са стояли там поне денонощие, и ако някой стоеше на пост вътре в тях, той щеше да е както замръзнал, така и сляп за околния свят.

За по-сигурно все пак пое по заобиколен път, избра съседната улица, след което се затътри по зле изгребаната велоалея, която свързваше краищата на двете улици, и така най-накрая се приближи до нейната къща.

Трептенето на свещи от два от прозорците означаваше, че тя най-вероятно си беше вкъщи. Той огледа за последно тъмната улица. Всичко изглеждаше спокойно.

Звънна. Чу в хола да се приближават стъпки, зад заскреженото стъкло се появи черна сянка. После ключалката изшумоли.

— Очаквах да се появиш… — каза тя и се усмихна.

Значи онзи мръсник не се отказваше?

Или Тобе не му беше казал нищо за срещата им, или Петер Глад беше от типа, който не взима предупрежденията на сериозно. Но може би зависеше откъде идва предупреждението?

Тя отдели няколко минути, за да си създаде потребителски профил, след което написа кратко изречение, провери го повторно за правописни грешки и натисна „Изпрати“.

Идиотът във всеки случай трябваше да схване поне това послание?

Странно, но тя просто го пусна да влезе без никакви въпроси. Предложи му чай и го настани на канапето.

Къщата беше съвсем обикновена седемдесетарска барака, но пък интериорът беше малко странен. Бял гланц и яйчна темпера, както и някакви абстрактни шарени картини, висящи по стените, или пък облегнати покрай первазите на пода.

А над всичко това се носеше слаб дъх на ленено масло и тамян. Цялото място създаваше усещане за instant mindfulness95 и се допълваше от лампи, светещи нагоре, и мистериозни бебешки играчки по тавана. Липсваше само микстейп със звуци от китове. Хелмут Лоти интерпретира Моби Дик — Абсолют Шаму96 или нещо в този дух…

— Чудиш се защо не съм по-изненадана… — каза Моника Грегершон, когато се върна с малък дървен поднос, където за място се бореха две чаени чаши и няколко сладки.