Главата му се вдигна и спусна механично.

Струйка кръв се стичаше от носа му върху белия килим, но той не каза и дума.

— Чудесно! Ей сега ще те оставя да се изправиш и да се превържеш…

Тя погледна към екрана, където тримата продължаваха с нови сили.

— Но първо ще ми разкажеш как се е озовал малкият ми брат на твоя телевизор…

28. Joe Blown91

Той бавно се събуди.

Устата му беше пресъхнала, езикът — слепнал за небцето, а Метеорологичният институт току-що отправи предупреждение за предстоящо главоболие първа степен. Освен това беше гол. Нищо кой знае колко изненадващо…

Малко по-неочакван беше може би фактът, че ръцете и краката му бяха здраво вързани за пръчките на леглото с дълги сатенени панделки. Той започна да се върти, за да се измъкне, и усети стеариновите петна да се отлепят от гърдите му. Ама че нощ!

Малкият апартамент беше на фирмата, беше изкопчил поне тази информация. Намираше се стена до стена със собствения тавански апартамент на Филип и очевидно при нужда се използваше като бърлога за нощувки, вероятно най-често от Софи, защото ключът беше в нея…

Той се засмя и направи нов опит да се измъкне с въртене.

Във всеки случай едва ли можеше да се оплаче от кадровата политика на ArgosEye. И все пак сега чувството, че беше делил Рилке с някого другиго беше малко странно.

Но къде се бяха запилели двете жени?

Стаята все още беше затъмнена, макар че разумът диктуваше, че вече трябваше да наближава обед. В стаята нямаше будилник, а неговият адски скъп ръчен часовник вероятно лежеше някъде на пода между входната врата и малката спалня заедно с останалите му дрехи.

Тъкмо се канеше през смях да извика за помощ, когато осъзна, че не беше сам.

Във фотьойла в далечния тъмен ъгъл на стаята седеше някой.

Някой, когото той разпозна…

— Добро утро, Магнус… — каза Филип Аргос бавно. — Или може би предпочиташ да те наричам с истинското ти име?

HP потръпна, после се опита да се успокои. Ситуацията беше преди всичко неловка, нещо, на което човек може да се посмее след няколко бири.

Но по някаква причина сърцето му все пак биеше панически. Имаше нещо в интонацията на Филип Аргос, нещо заплашително. И то ужасно заплашително…

Той задърпа, за да се освободи, но копринените възли около ръцете му не искаха да се развържат.

Филип се изправи бавно от фотьойла и направи две крачки към леглото. За своя изненада HP забеляза, че шефът му имаше голяма превръзка на носа. Какво, по дяволите, се случваше?

— Хенрик… Хенрик Петершон, нали така се казваш?

Тя, разбира се, трябваше да се прибере право вкъщи, да влезе под душа и да се опита доколкото може да измие от себе си цялата отвратителна нощ. Само мисълта за всичко това почти обръщаше стомаха ѝ наопаки.

Йон или както там се казваше той — защото по някаква причина тя бе убедена, че това не беше истинското му име — определено не бе Даг. Поне не и когато опреше до частта с насилието. Но по някакъв начин те все пак бяха от една категория само средствата, с които си служеха, се различаваха донякъде.

Всичко беше въпрос на власт: да можеш да контролираш друг човек и до най-малкия детайл.

Даг разчиташе главно на конфронтации и сурова сила, докато Йон беше много по-префинен в своя подход. В неговата малка вселена насилието просто придаваше пикантност, беше нещо, което използваше, защото можеше. Когато вече не очакваше съпротива. Ето това я смущаваше най-много.

Бяха се срещали само два пъти, бяха говорили по телефона и бяха вечеряли заедно.

И въпреки това той вече бе придобил такава власт над нея, че да посмее да направи това, което направи.

Като че тя несъзнателно бе излъчвала сигнали на безпомощност? Или дали беше несъзнателно…

По един или друг начин тя беше доловила що за тип беше той още първия път във фитнеса, едва ли можеше да отрече това. И все пак не го беше разкарала, напротив… Беше флиртувала с него, беше се издокарала и отишла в апартамента му веднага щом ѝ се беше обадил. Пи, докато се напие, и го остави да поеме контрола, всъщност желаеше той да го направи. Но отново Хенке се беше притекъл на помощ. Беше я спасил от нея самата.

Мамицата му!

За миг за малко да се насере. После беше принуден да се пребори с внезапен импулс да се захили.

— А-аз… ох… — изграчи той, но Филип го прекъсна.

— Шшшш! — той сложи пръст на устните си. — От сега нататък ще говориш само когато ти разреша. Имаме да изясним няколко дреболии, ти и аз…

Той се надвеси към HP, като едновременно с това се видяха и насинените му очи.

— Като начало мисля да ми разкажеш кой те е наел да проникнеш при нас.

Той вдигна вежди като знак, че очаква отговор.

— Ъъх… чакай, какво? — смотолеви HP, докато трескаво се опитваше да излезе от сълзливата криза, в която бе изпаднал мозъкът му, и ударно да накара болящата си глава да заработи. — В смисъл… значи… Никой не ме е изпращал…

Филип кимна кратко.

— Щях да се разочаровам, ако се беше предал толкова лесно… Хенрик.

Той направи жест към вратата.

— За щастие ние сме страшно добри в убеждаването…

Елрой влезе в стаята. В едната си ръка държеше два стартови кабела. В другата — автомобилен акумулатор.

Тя седеше в кола под наем на една пресечка от вратата. Йон не беше особено разговорлив дори с извита ръка. Но постепенно все пак беше разбрала това и онова. Нямаше DVD или харддиск, който да вземе със себе си. И причината беше проста: това, което бе видяла на екрана, не беше запис, а картина на живо.

Триото се намираше там само по една причина. Защото Йон така го беше нагласил. Безпомощна малка кукла в леглото и три марионетки на екрана. Тя наистина успяваше да привлече най-фантастичните момчета…

На теория тройката можеше да се е разигравала където и да е и да е била записана с уеб камера. Но въпреки това тя бе убедена, че случаят не беше такъв.

Беше направила грешка, може би разбираема с оглед на обстоятелствата.

Вместо да задава общи въпроси за хората от телевизора и да се опита да изкопчи малко подробности, тя веднага изплю името на Хенке и това, че ѝ беше брат. Йон не каза нищо, изражението му почти не трепна от момента, в който го пусна да стане, чак докато вратата на апартамента се затвори. Но за миг тя все пак долови нещо, когато изрече името на Хенке. Малко неволно микро изражение, което мозъкът му не успя да сдържи. Учудване, гняв и още нещо, значително по-неприятно.

Изражението остана на лицето му само секунда, но тя все пак успя да разбере.

Преди около половин час тъмен мерцедес спря пред входа и от него слезе едър мъж. Той взе със себе си няколко неща от багажника и преди да успее да го огледа по-добре, изчезна през вратата.

Имаше нещо в стойката и уверените му движения, което в крайна сметка я убеди.

Хенке се намираше в тази къща и не само това. Той беше в опасност.

И това по всяка вероятност беше по нейна вина…

Първият удар всъщност не беше чак толкова ужасен, колкото си бе представял. Внезапна бодяща болка, която накара бедрените му мускули да се свият за няколко секунди. И това беше. Елрой започна точно над коленете му. Нещо като предупредителен изстрел, за да схване сериозността на ситуацията, което в действителност беше съвършено ненужно. Вече беше схванал. Следващият удар щеше да е малко по-нагоре…

Как, по дяволите, бяха разбили прикритието му? Кой се беше раздрънкал?