— С Ребека Нормѐн…

— От дворцовата администрация или? — мъжът звучеше несигурен.

— Извинявай… не разбирам. С кого разговарям?

— Името ми е Сандберг, капитан Сандберг от Националната гвардия. Тази нощ аз съм дежурният шеф на охраната в двореца и сега стоим пред една врата, която съвсем ненадейно не можем да отворим. Ако сменяте ключалка, процедурата е да съобщете…

— Чакай малко — прекъсна го тя. — Откъде имаш мобилния ми номер?

— На ключалката има етикет. Значи… не работиш ли в дворцовата администрация? Мислех, че…

— Чакай там, капитане, на път съм!

Тя забърза надолу по стълбите, все още притиснала слушалката към ухото си.

— Къде води вратата, между другото?

— Какво?

— Затворената врата… — поясни тя, докато си нахлузваше ботушите в движение. — Накъде води?

Някой го носеше.

Или по-скоро няколко човека. Един под всяка мишница. Ръцете му бяха вързани зад гърба, а на главата му имаше качулка.

Déjà vu!

За кратко си втълпи, че всичко е било просто сън. Че все още беше в гаража в Дубай и орките бяха напът да го хвърлят в Гуантанамо пещерата.

Краката му се движеха сносно, но все още чувстваше останалата част от тялото си изтръпнала. Последните минути представляваха насечени на малки фрагменти спомени. Струваше му се, че е пътувал известно време, натоварен на някакво непознато транспортно средство. Но това беше по-скоро чувство, отколкото факт. Сякаш светът около него се движеше, докато той самият лежеше пасивно.

Влачеха го нагоре по някакво стълбище. Чу скърцането на врата. Сух студен въздух, но все пак не се намираха навън. Беше като някакво огромно таванско помещение…

Тя спря рязко във външната градина на двореца и колата се плъзна няколко метра по хлъзгавия калдъръм.

— Стой — каза тийнейджърът с набола брада в караулката, протягайки напред едната си ръка.

— Шефът на охраната — каза тя кратко, докато му показваше полицейската си значка. — Капитан Сандберг — къде да го намеря?

Нагоре по още едно тясно стълбище и този, който вървеше пръв, трябваше почти да го извлачи със себе си.

Студен нощен въздух, гласове и градски шум в далечината. Несигурни стъпки по хлъзгава, дрънчаща повърхност. После ръце, които го притиснаха надолу до седнало положение и прехвърлиха краката му през някакъв ръб. Стъпалата му изведнъж увиснаха свободно и лек повей на вятъра се прокрадна под крачолите му.

Както толкова много пъти по-рано, стомахът му реагира по-бързо от главата. Покрив! Намираха се на някакъв покрив.

Три оръжия общо, два автомата и прибраният в кобура пистолет на офицера. Поради някаква причина я караха да се почувства неспокойна. Действително кралската гвардия имаше преди всичко церемониални функции, но тя все пак не можеше да не се зачуди.

Безопасни или опасни?

Предполагаше, че второто…

Те бързаха нагоре по стълбище, което, странно, изглеждаше съвсем обикновено. Капитан Сандберг беше пред нея, а двама войници в камуфлажни униформи я следваха плътно. Врати на апартаменти от двете страни и лека миризма на готвено. Тя никога не си бе представяла, че в двореца всъщност живеят хора зад обикновени кафяви врати с пощенски кутии и табелки с имена точно както на всеки друг адрес в града.

Но от друга страна, това беше западното крило, което се намираше доволно далеч от кралските покои, църквата, музеите и всичко останало.

Те спряха пред метална врата в най-горната част на стълбището.

— Ето — каза Сандберг и посочи към напречна греда, снабдена с катинар, — Забелязахме, че нещо не е наред, когато ключът ни не пасна.

На катинара имаше малък етикет с телефонен номер. Отне ѝ не повече от секунда да установи, че беше нейният собствен.

— Сигурна ли си, че не трябва да се обадим в полицията… Искам да кажа униформената полиция — поправи се той.

— Не още… — отговори тя лаконично.

Извади ключа от джоба на дъвките си.

Пъхна го в катинара и се опита да го завърти. Ключалката щракна незабавно, един от войниците отстрани гредата и отвори вратата. Удари я студен полъх на старо дърво и прах.

— Накъде води това тук?

Тя посочи в мрака.

— Таванът? Ами обикаля целия дворец, но го използваме, за да стигаме до знамето…

— Знамето?

— Онова, тройно заостреното, което стои най-отгоре на двореца, когато кралят е в страната…

Какво, по дяволите, се беше случило всъщност?

Главата му все повече настигаше реалността.

Беше хванал дръжката, тъкмо щеше да отвори вратата към стълбите, когато получи някакъв вид гърч?

Можеше ли по дръжката да тече ток?

В такъв случай трябваше да е стабилно изпържен. Но с изключение на пластмасовите ремъци, които се врязваха в китките му, чувстваше ръцете си напълно окей.

Той размърда внимателно тяло и след няколко секунди му се стори, че може да определи едно място на гръбнака, където пулсираше изгаряща болка.

Долавяше шепнещи гласове малко встрани.

Отвори се врата.

После чу познат глас, който го сепна.

Малка пътека от двойни дъски ги водеше през мрака. Мирисът на намазано с катран дърво ставаше все по-силен, колкото по-навътре отиваха.

Таванът беше на няколко метра над главите им и на светлината, която се разливаше от фенера, тя от време на време мяркаше зеленикави медни плочи.

— Внимателно — каза Сандберг и отново насочи фенера към една от големите дървени греди, които минаваха право пред тях.

После пътят зави надясно към следващото крило на двореца, което тя се досети, че трябва да беше северното — онова, което гледаше към сградата на парламента. По-нататък в мрака се чу затваряща се врата. Сандберг спря и насочи фенера далеч напред. На двайсет метра пред тях се появиха контурите на ново стълбище.

— Това тук е защитен обект — измърмори Сандберг. — Вътре не трябва да влиза никой, още повече там, горе.

Те стигнаха до стълбите и осветиха края им. Горе имаше още една стоманена врата, този път с напречно резе.

Кратко изпиукване от единия ѝ джоб. Тя извади телефона си и прочете съобщението.

Беше от Мике.

Тя беше права!

MayBey изобщо не беше такъв, за какъвто се представяше.

Или пък беше точно това…

Изображение, копие на съвсем друг човек.

Тя се обърна към Сандберг.

— Чакай тук! — каза кратко.

След което тръгна нагоре по стълбите сама.

— Добре дошла, Ребека — каза мъжът със скиорската маска.

Платформата, на която стояха, беше малка, може би не повече от седем-осем квадратни метра. От лявата и страна имаше пищна каменна балюстрада, а отвъд нея пропаст, зейнала надолу към Лейонбакен106, а отдясно имаше ниска стена, последвана от леко наклонения меден покрив към вътрешния двор.

Тя погледна часовника си: 23:51.

От разстояние се чуваха далечни гърмежи от фойерверки.

— Чакахме те, брат ти и аз.

Той посочи с глава и за секунда тя замръзна напълно. На балюстрадата с гръб към нея седеше свит човек. Ръцете му бяха вързани на гърба, а черна платнена качулка покриваше главата му.

Под краката му фасадата пропадаше сигурно двайсет метра надолу право към Лейонбакен.

Тя премести погледа си обратно към мъжа със скиорската маска. Макар че черното яке и маската го караха да изглежда голям, той всъщност беше по-дребен, отколкото си бе представяла.

— Разбира се, осъзнаваш поетичната справедливост тук… — каза той.

Тя кимна кратко, докато следеше движенията му с поглед.

Гласът му звучеше чудновато, като че той се стараеше усилено да го замаскира.