Когато се приближи, откри, че най-горе на стълба беше кацнала птица — сигурно една от онези черните, които бе видял по-рано през деня. Птицата стоеше съвършено неподвижна и изглежда никак не се изплаши от присъствието му. Приличаше най-вече на голям мършав гарван, но за разлика от европейските ѝ братовчеди здравият клюн на птицата беше леко извит.

Щом HP се приближи, тя обърна рязко глава и погледна право към него. Нещо във вторачения поглед го накара да се почувства некомфортно и спря само на някой и друг метър от целта си.

Птицата продължи да се взира в него и по някаква причина HP не можеше да свали поглед от нея. Той затаи дъх.

Внезапно големият клюн се разтвори сантиметър-два и за миг HP почти си помисли, че птицата се опитва да му каже нещо.

Усети, че ръцете му настръхват.

Това беше fucking…

— Гураб Ал-Баин!

HP подскочи.

Беше Емир, техният шофьор, който се бе появил зад него.

По дяволите, как се изплаши!

— К-кво?

— Гураб Ал-Баин — мъжът посочи към птицата. — Пустинен гарван. Носят нещастие, bad things — you understand?

Точно тогава гарванът изграчи — разнесе се глух звук, който завибрира в гръдната кост на HP.

Птицата наклони глава и погледна HP за последно, преди с два тежки маха на крилете си да напусне наблюдателницата си.

Няколко секунди по-късно гарванът бе погълнат от пустинната нощ.

— Не трябва да скитате така, boss. Навън е лесно да се изгуби човек. Лесно е да изчезне, you understand?

Аха, HP вярваше, че разбира.

— Bad things — промърмори той и се загледа в мрака.

Когато излезе от тоалетната, едва не налетя на Анна Аргос.

Беше обърната с гръб към него и той предположи, че чака някого.

Вероятно жабарят Густен23 драйфаше кроасани, преди двамата да се промъкнат между колите за малко sexytime.

Шибани идиоти!

После вадя лъскавия телефон до ухото ѝ и стомахът му направи малко салто, разпознавайки го. Яростният огън, който почти бе изгаснал, внезапно пак се разгоря и той направи няколко гневни крачки напред.

— Не, никой не ме е проследил, всичко е окей. Аз съм на другата страна на земното кълбо — чу я той да мърмори на английски точно преди да я сграбчи за ръката.

Погледът ѝ беше почти толкова ужасѐн, колкото си го беше представял горе в хотелския салон и точно както във фантазиите му гневът се изпари от него на мига. Минаха само няколко секунди, докато тя си възвърна самообладанието и ядосано се отърси от хватката му — но все пак беше схванал.

Която и да беше Анна Аргос, колкото и cool и savvy да го раздаваше, все пак имаше нещо — или по-вероятно някой — който наистина я бе изплашил до смърт, при това от другата страна на света.

— Пусни ме, нещастник гнусен!

— Сори — смотолеви той и направи няколко несигурни крачки назад, вдигнал ръце пред себе си. — Май ми дойде малко в повече… Peace!

Тя му хвърли яден поглед и отново му обърна гръб.

— You know, сестра ми ходеше с един такъв… насилник на жени.

Тя завъртя глава и го изгледа изпитателно. Когато няколко секунди по-късно отвори уста, гласът ѝ не беше чак толкова недружелюбен.

— И?

— Убих копелето — ухили се той и се заклатушка обратно към лагера.

Бяха свалили радиоапаратите и бронираните жилетки, заключили оръжията в специалните им кутии и се бяха преоблекли в цивилни дрехи. Андерберг беше заел една конферентна зала за задължителния дебрифинг и сега всички чакаха нетърпеливо той да започне.

Щеше да им отнеме поне час да прегледат цялата случка и още един, преди да могат да се приберат у дома при семействата си.

Но макар че беше не по-малко уморена от останалите, тя не бързаше да се прибира.

— Чакаме Рунеберг — каза Андерберг, който явно забелязваше нетърпението на групата.

— А, ето го и него.

Рунеберг влезе в стаята.

— Ще има малко промени — каза той лаконично. — Нормѐн, ти ще караш дебрифинга си сама, след като другите приключат. През това време можеш да напишеш доклада си за случилото се.

Тя потръпна и отвори уста, за да възрази. Това не беше обичайната практика и нямаше никакво желание да я изхвърлят току пред екипа ѝ.

Но преди да успее да каже нещо, Рунеберг я отряза.

— Тръгвай, Нормѐн, колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще се приберем…

Секунди по-късно вратата на конферентната зала се затвори зад нея.

Най-накрая!

Лежеше сред възглавниците в наргиле павилиона и поемаше дълбоки отпускащи дръпки. Наргилето пред него бълбукаше приятно, докато хладният влажен дим се разпростираше в гърлото му и се плъзгаше надолу по трахеята към закопнелите му дробове.

Sweet!

Някой от французите — не си спомняше кой — беше забъркал сместа. Малко трева на дъното и после умерено количество тютюн отгоре, преди фолиото с въглена. Който и да беше пичът, очевидно си знаеше работата. Изживяването беше почти перфектно балансирано.

Compliments to the chef.

Сега се чувстваше по-спокоен, значително по-отпуснат.

Не можа да не погледне надолу към туристическата си тениска и внезапно го напуши смях.

Деба, колко нелепа беше и колко ли нелепо изглеждаше самият той, който я носеше и който на всичкото отгоре си беше купил шибана покривка и си я беше увил около главата.

Той кудкудякаше от смях и веселието му изглежда се разпространяваше сред останалите в павилиона.

— Hey Thomäss. Какво е толкова забавно?

— Нищо конкретно, пич, нищо конкретно — каза сподавено той, без да може да спре да се смее. — Просто тая проклета страна. Толкова fucking фейк е, схващаш ли?

Той направи още една дълбока бълбукаща дръпка, задържа дима няколко секунди, след което се отпусна обратно между възглавниците.

— Разбира се, схващаме, Томи — отговори един от французите. — Всичко е фейк, не е наистина, d’accord?

Той каза нещо на френски и всички се засмяха.

— Именно… — промълви HP към тавана, докато Щази агент 007 Блунд най-накрая се появи, отпусна мускулите около клепачите му и бавно пусна щорите.

— Нищо не е наистина. Всичко е просто…

— Една Игра?

Той отвори очи. Шепотът дойде отдясно, някъде в близост до входа, но на слабата светлина той успя да различи единствено тъмни силуети.

— К’во? К-кой каза нещо за…

Никакъв отговор, просто още смях. Беше му се причуло, може би бе оставил момчешкия хор на абстиненцията пак да нададе глас?

Той премигна няколко пъти и се опита да проясни погледа си, но пелените в мозъка му бяха тежки. Може би сместа в наргилето все пак беше малко по-силна…

— Някога правил ли си нещо наистина истинско, Thomäss?

Този път говореше французинът до него.

— Какво имаш предвид? — каза той неясно и прочисти гърло.

— Нещо, което да те накара целия, тяло и душа, да се почувстваш съвършено присъстващ в настоящето. Сякаш целият свят е спрял, за да гледа само теб?

Още смях, включително и от него самия, макар и да не знаеше защо всъщност се смее.

Постепенно започна да подозира, че французите се хилеха на него — че се бъзикаха с него, но изпушеният му мозък не можеше съвсем да зацепи по какъв начин.

— Не можеш и да си представиш, пич — промърмори той и установи, че внезапно е заговорил на шведски.

Повтори изречението на английски. Тия пичове трябваше да знаят с кого делят наргилето… Шибана, fucking легенда, това беше той!

Тънките бели щори на входа на павилиона се люлееха напред и назад на хладния пустинен бриз.