Елрой се втурна през вратата право към него.

Без да се замисли, HP се прехвърли през парапета. Два метра по-надолу малко по диагонал имаше балкон и ако се провесеше от едно от перилата, може би щеше да успее да се смъкне дотам.

Обърна се с лице към терасата, пребори се със страха и отпусна хватката около парапета и в мига, в който Елрой се хвърли към него, направи лек скок и остави тялото си да падне право надолу.

Но не беше преценил скоростта. Студените му пръсти не успяха да се задържат и вместо да увисне на ръце от долния край на перилата, той падна почти директно.

Приземи се върху малка пряспа, но ударът все пак беше достатъчно силен, че да му изкара въздуха. Трябваха му няколко секунди да се съвземе и когато отново погледна към горната тераса, там вече не се виждаше никой.

Сега бързо да се маха оттук!

Балконът беше продълговат и минаваше покрай по-голямата част от фасадата на сградата. Той тръгна по него, минавайки покрай няколко прозореца, докато стигна до голямата врата. Студът щипеше кожата му, тялото го болеше както от приземяването, така и от по-ранната електрическа обработка и той се хвърли към стъклото, блъскайки по него с две ръце.

Изплашено лелчесто лице изникна от вътрешната страна.

— Отвори! — извика той. — Отваряй, по дяволите, проклета бабичка!

Лелката не се помръдна.

Той самият би ли отворил вратата на чисто гол мъж, приземил се върху балкона му?

— Отворете, моля ви, госпожо… — пробва той.

Изведнъж лелята изчезна. Той направи две крачки назад и погледна през ръба.

Два етажа по-надолу имаше подобен балкон. Щеше ли…

Той се върна обратно до прозореца, притисна лице към стъклото и вдигна ръка, за да заблъска отново. Но вместо това отстъпи бързо назад към парапета, след като Филип Аргос ненадейно се взря в него през вратата.

— Не прави глупости, Хенрик — извика Филип, докато ръчкаше дръжката.

Появи се лицето на лелката, тя показваше как работа предпазното заключване за деца. Зад нея се мерна още един тъмен силует. Сигурно Елрой.

HP прехвърли напрегнато крак през парапета. Тялото му се вдървяваше все повече и той усети, че сетивността беше напът да изчезне от пръстите му.

— Замисли се, Хенрик… — призова го заглушеният глас на Филип от другата страна на вратата.

Той имаше право, никога нямаше да се получи. До долу имаше шест-седем метра и дори ако противно на логиката този път успееше да се провеси на ръце, пак му оставаше солидно падане.

Филип и лелката изглежда почти се биеха кой да се добере до дръжката. Имаше максимум две секунди време за размисъл.

Изведнъж той забеляза копринената лента около единия си прасец. Наведе се, за да я освободи. Странно, но успя почти с лекота да я издърпа покрай стъпалото. Сигурно се дължеше на студа.

Пъхна лентата между летвите и омота двата края около ръцете си. После прекрачи парапета и приклекна.

Вратата се отвори с трясък.

Тела се запрепъваха навън в студа. Хлъзгащи се крака, псувни, ръце, протегнати към него.

Той скочи…

Някакво трополене я накара да погледне нагоре, но видимостта през предното стъкло беше ограничена и всичко, което видя, беше малко сняг, който се срина надолу.

Тя току-що бе говорила с централата. Проверката на номера на автомобила не даде особен резултат. Фирмена кола, регистрирана на ArgosEye АД с адрес една от Хьотори сградите. Оставаше да види дали самата кола ще ѝ даде някакви следи. Отвори вратата и слезе от шофьорското място.

На тротоара на няколко метра встрани от нея падна още сняг, но тя не му обърна внимание.

Разтърсването беше тежко и тънката коприна се вряза в замръзналите му ръце. Той усети как някой дърпа лентата, погледна нагоре и видя Елрой да виси превит над парапета няколко метра нагоре. Няколко секунди се олюляваше покрай фасадата като шибана гола кукла на конци, докато те се опитваха да го изтеглят.

После успя да освободи ръцете си и прелетя последните метри надолу към балкона. Приземяването беше значително по-меко от предното, но до този момент краката му вече бяха толкова вкочанени от студ, че едва забеляза разликата. Не прахоса време в блъскане по прозорци. Преследвачите му не бяха идиоти и дори ако противно на очакванията някой го пуснеше в апартамента си, те щяха да го пресрещнат на входната врата.

Улицата беше на около още шест метра под него, но балконът, на който се намираше, беше най-долният. Той тръгна, залитайки покрай фасадата, опитвайки се напразно да намери изход.

И тогава видя навеса на ресторанта на първия етаж.

Тя се опита да надзърне през затъмнените прозорци на задната седалка, но въпреки че сви ръце около очите си, това беше почти невъзможно. Предните седалки не бяха проблем, но там, за съжаление, нямаше нищо, което да представлява интерес. Две хартиени чаши за кафе и вчерашните вечерни вестници, това беше всичко.

От студа ѝ се приходи още повече до тоалетна и тя реши да потегля.

В следващия миг върху покрива на колата се изтърси тяло.

Той сънува птица.

Черен пустинен гарван с огромни криле, който се устреми към него, докато той стоеше там, на покрива. Видя го да приближава, вдигна инстинктивно ръце пред очите си и направи няколко крачки назад.

В следващия миг се прекатури от ръба. Падаше в slowmotion между фасади на сгради, чиито прозорци се бяха превърнали в гигантски мигащи монитори. Посланията им го заляха, изпълниха главата му. Почти го накараха да забрави земята, която се приближаваше все повече.

И най-накрая точно преди мозъкът му да разбере какво щеше да се случи. В мига, преди в съня тялото му да се размаже на асфалта…

Той се будеше и заспиваше и мина доста време, преди да успее донякъде да се ориентира. Леглото му беше познато, както и стаята, в която се намираше. Страшно познати и той за кратко си помисли, че продължава да сънува. Но после болките го настигнаха. Вярно, човек можеше да изпитва болка и насън, но това тук си беше the mother of all pains…