Главата, диафрагмата, чаталът, ръцете, бедрата, стъпалата и дланите. На практика нямаше място, където да не го болеше. Следователно беше буден. Въпросът беше как, за бога, се бе озовал тук?

Вратата се отвори бавно и едно познато лице надникна вътре.

— Здрасти, Хенке — каза тя тихо.

Тя трябваше, разбира се, да го откара директно в спешното. Но той я беше умолявал да не го прави.

— Без болници, моля те… Свършено е с мен, ако ме вкарат в регистъра. СВЪРШЕНО, разбираш ли!

Така че го откара вкъщи, помогна му да изкуцука до апартамента и му даде няколко от най-силните си нокаутиращи хапчета, преди да го сложи да си легне.

Той спа неспокойно, буди се на няколко пъти и бълнува за пустинни птици, „Дресман“ и още цял куп несвързани брътвежи.

Тя трябваше да не е на себе си от притеснение. Но в същото време беше невероятно хубаво да го види, той да бъде в апартамента. На сигурно…

Беше повече от вероятно състоянието на Хенке да бе свързано с нейната катастрофална вечер с Йон. Не трябваше да си Айнщайн, за да се досетиш, че той сигурно ѝ се беше ядосал зверски и по всяка вероятност си беше изкарал яда върху Хенке.

Тя, естествено, изобщо не трябваше да му казва, че това е малкият ѝ брат…

Добра работа, Нормѐн!

Положението му можеше да е доста по-добро…

Прикритието му изгърмя, бяха го измъчвали и преследвали, а той почти се уби, играейки си на Спайдърмен в Йостермалм. Но безспорно беше хубаво да я види…

Въпросът беше какво всъщност смееше да ѝ разкаже.

Беше пробвал още предния ден, но болката в комбинация с хапчетата размъти мислите му.

Но сега поне трябваше да опита, тя определено го беше заслужила.

Малко или много беше спасила живота му.

Ама че адски късмет, че тя се случи там.

Но това не беше първият път, когато кармата го изненадваше, така че трябваше просто да благодари и да приеме положението.

Той се надигна от леглото и направи няколко неуверени крачки по пода. Всъщност мина по-добре, отколкото си мислеше.

Отвори вратата и закуца към всекидневната. Тя го посрещна в хола, облякла якето си.

— Хей, стана ли вече?

— Ммм, чувствам се малко по-добре. Реших, че трябва да поговорим…

— С удоволствие наистина! Но първо има нещо, което трябва уредя; нещо, за което трябваше да се погрижа много отдавна. Ще отнеме само два часа, окей…?

— Окей — промълви той.

Изпрати я до вратата като уморено куче. Тя забеляза разочарованието му.

— Веднага се връщам — каза тя, докато си слагаше шапка и ръкавици. — Междувременно се чувствай като у дома си. Знаеш къде е всичко.

Тя се измъкна бързо през вратата, но се спря по средата на стълбите.

— Не се притеснявай, братлето ми. Как го беше казал? I will clean it all up!

— Them… — измърмори той. — I will clean them all up…

Ho тя вече беше изчезнала.

Той седеше в далечния край на седалките, само на няколко реда от кортовете, с широкия си гръб към нея. В мача участваха две момчета на късна гимназиална възраст, но тя нямаше представа кой води.

Тенисът никога не я беше интересувал.

Тя тръгна бавно надолу по стълбите, после пое по реда зад неговия, свали тихо една от сините сгъваеми седалки и се настани на нея. Той все още беше изцяло съсредоточен върху играта и сякаш не я забеляза.

— Мамка му!

Един от тийнейджърите пропусна топка, която изглеждаше лесна, и тя чу мъжът да изсумтява. Гласът му накара сърцето ѝ да забие дори малко по-силно.

Спокойно…

Пое дълбока глътка въздух, за да се окопити.

— Здрасти, Тобиас! — каза след това.

Той се завъртя и за секунда изглеждаше почти изплашен. Никой полицай не обичаше да го изненадват.

— Бека! Какво, по дяволите, правиш тук?!

Тя не отговори.

Той огледа бързо сектора, след което хвърли тревожен поглед към тенис корта.

— В смисъл, за бога, Бека… не можеш да изскачаш така… Момчето ми играе там!

Тя сви рамене.

— Защо, няма нищо странно двама бивши колеги да седят и да си говорят за работа? Макар че ти напусна охраната преди доста време, шефът ми все пак продължава да ти е съсед и най-добър приятел, нали? BFF или както там казват младите.

Тя направи жест към тенис корта.

Той отново се размърда, като че облегалката му убиваше на туловището.

— Ама, значи, нали разбираш… имам предвид, ние нали сме…

— Имали връзка?

— Д-да… т-точно! — кимна той и хвърли нервен поглед към полето, където едно от момчетата тъкмо се канеше да сервира.

— Значи сме съвсем единодушни, Тобе. Имали сме връзка, която приключи, и искам да спреш да минаваш с буса на спецчастите покрай къщата ми и да ми изпращаш съобщения на мобилния, разбра ли ме?

Той се вторачи в нея, без да отговаря, но полицейският поглед не захапа. Вместо това тя се обърна към корта, където играта отново беше подновена.

— Изглежда като добър мач. Трябваше да науча, малко повече за тениса. След две седмици има голям младежки турнир в Кралската тенис зала, нали? Може би трябва да се отбия и да се представя на съпругата ти, или пък да почукам на вратата на къщата ви в Несбю Парк? Здрасти, аз съм Ребека, доскоро имах връзка с мъжа ти, но на него му е трудно да схване, че всичко приключи…

Той изскърца със зъби и стисна уста така, че устните му се превърнаха в бяла черта.

— Окей!

— Извинявай? Не чух добре какво каза, Тобе?

— Окей, разбрах! — изсъска.

Той отново погледна към корта, после прокара ръка по късо подстриганата си светла коса.

— Няма да ме видиш повече, честна дума, но сега се махни, по дяволите! Йонатан е страшно чувствителен към такива неща, с Йени тъкмо успяхме да закърпим нещата… Ходим на семейна терапия, Бека, за бога!

— Да, изглежда я вземаш на сериозно… — отряза го тя. — Тръгвам си веднага, но първо имам въпрос, на който трябва да получа отговор. Знам, че си говориш с момчетата в буса за мен, полицаите все пак са си полицаи…

Той избягваше погледа ѝ, но въпреки това тя продължи.

— Това, което искам да знам, е дали някой от спец приятелчетата ти случайно е особено зарибен по компютри? Достатъчно запознат, че да знае как да си създаде сложна защита на анонимността например? И освен това да може да се изразява много добре писмено?

— К’во? — той я зяпна.

— Чу ме и не се преструвай, че не си чел лайната, които пишат за мен — изсъска тя. — Има ли някой от най-близкото ти обкръжение, който да е необичайно добър с компютрите, и ако да, кой?

— Тате… — извика едно от момчетата.

И двамата обърнаха глави към кортовете. Мачът беше свършил и едно от момчетата стоеше точно под тях. Приликата не беше поразителна. За разлика от баща си Йонатан беше строен, с дълга мазна коса и малко повечко тийнейджърски пъпки от обичайното.

— Свършихме… — каза Йонатан начумерено.

— Окей, браво, момчето ми… ами, ъъ…

— Биха ме с три поредни, сега може ли да се прибираме?

Момчето изгледа Ребека продължително.

— Разбира се, няма проблеми. Бягай да си пуснеш душ, Йоне, а аз ще докарам колата.

Той се изправи и Ребека направи същото.

Йонатан се затътри бавно към входа на съблекалнята, но от време на време хвърляше кратки погледи през рамо.

— Еее? — каза тя, докато се опитваше да върви в крачка с него нагоре по стълбите.

Веднага щом излязоха от поглед, той спря и се замисли за няколко секунди.

— Петер — каза той кратко. — Петер Глад.

От колко време знаеха? Ден, два? Може би дори цяла седмица или повече?

Той се опита да си припомни всички разговори, в които бе участвал в ArgosEye, да раздроби всеки коментар до най-малкия детайл, за да долови каквато и да е следа. Дали в действителност знаеха от самото начало, още от първия ден?

Беше доста сигурен, че не това беше случаят. Но колкото и да пресявате последните седмици, не можа да стигне до друго заключение, освен че дегизировката му беше паднала в деня на погребението.