Тя направи няколко раздразнени дръпки, след което изгаси цигарата в една обърната наопаки саксия, която стоеше на пластмасовата маса до тях.

— Филип предложи лично да изкупи акциите ми и макар да осъзнавам, че това означава просто да ги препродаде на PayTag, това в крайна сметка е най-малко ужасната алтернатива…

— Какво, не можеш ли да продадеш акциите на някого другиго? Някой външен?

Тя направи отчаян жест.

— И кой ще е това? Компанията не се търгува на борсата, а потенциалните купувачи не се блъскат на опашка… ArgosEye дори не реализира печалба…

HP дръпна дълбоко и после запрати фаса върху затрупаната със сняг поляна. Малък дъжд от искри, последван от кратко съскане.

— Може би имам предложение — усмихна се той след това.

Ситуацията беше почти сюрреалистична.

Мъжът с кучето, Пиер, я издърпа в апартамента си, паркира я на един диван и забърка набързо нещо, което навярно беше най-съвършеното капучино, което някога бе опитвала.

И сега тя седеше там с Глад на отсрещния диван, докато Пиер търсеше аптечката в кухнята. Няколко секунди те просто се взираха един в друг.

Той изглеждаше корав, не можеше да го отрече. Четвъртито лице, тъмни очи и стойка, която сигнализираше, че определено можеше да се грижи за себе си в сбивания. За кратко тя съжали, че беше оставила разгъваемата палка в джоба на якето си. Но той едва ли би ѝ скочил тук? Пред свидетел?

— Знаеш коя съм, нали? — започна тя.

Той кимна.

— Да, всъщност сме се засичали няколко пъти долу, във фитнеса на полицията. Но това сега беше малко…

— Неочаквано — отряза тя. — Нали не вярваше, че ще се появя?

— Не… — каза той и я изгледа продължително.

— Но ето ме тук, въпросът е какво ще правим сега.

Той се размърда и хвърли дълъг поглед към кухнята, където Пиер, седейки по шума, продължаваше да тършува.

— Ами бих оценил, ако това си остане между нас…

Той се наведе към нея.

— Не искам да се разчуе на работа…

— Да, това го разбирам — изсъска тя и видя как той потръпна.

— Петер, виждал ли си комплекта за първа помощ, бях сигурен, че е в банята — извика Пиер.

— Не — отвърна Глад, без да я изпуска от поглед, — Но няма нужда, Ребека ще си тръгва…

— Изобщо няма да правя това — изръмжа тя.

Влакът тракаше през зимния мрак на път към града. Беше успял на косъм да хване последния курс за вечерта и с изключение на машиниста и едно момче със слушалки няколко места встрани вагоните бяха празни.

Той разбираше защо Филип бе реагирал по този начин. Несъмнено на карта бяха заложени големи неща, и то не само чисто финансово.

PayTag Group. Беше сигурен, че е чувал името и преди и сериозно се напъна да си спомни къде. Но колкото повече го мислеше, толкова повече отговорът се отдалечаваше.

Едно поне беше ясно. Най-накрая започваше да разбира защо Анна Аргос беше убита. Точно както си мислеше, тя беше замесена в Играта, но не като обикновен, малък Играч. Тя и преди всичко фирмата ѝ играеше съществено по-важна роля.

ArgosEye закриляше Играта, като същевременно вероятно извличаше полза от уникалните ѝ услуги. Ако компанията бъдеше купена и получеше достъп до значително по-голяма чекова книжка, то щеше да може да наема Играта по-често, да се възползва от целия ѝ потенциал. Да ги моли да издирват тайни, недоразумения или просто общи fnckups, които за нищо на света не биваше да излизат наяве.

А щом Играта свърши своето, за жертвата оставаше само да избере — станете клиент на ArgosEye и ще се погрижим за сигурността на тайните ви. Добрият стар рекет — Cosa Nostra goes cyberspace, така да се каже. Бизнесът щеше да се разрасне експоненциално и PayTag щяха да плачат от щастие заради сполучливата си придобивка.

Повишени приходи означаваха, че Играта щеше да продължи да расте, да набира нови Мравки и Играчи и по този начин да разшири както властта, така и клиентския си кръг. Растяща Игра щеше да означава по-големи усилия за укриването ѝ, а с това щеше да се справи новата, по-силната ArgosEye, и така се почваше отначало.

Кръгът се затваряше, парченцата от пъзела си идваха по местата и логическата верига издържаше.

Както при всички конспирации, човек трябваше да се запита: Who benefited?

И тук отговорът беше прост:

Всички!

Но Анна Аргос беше започнала да се инати.

Начин да ги спре, беше казала Моника.

Анна беше човек на съревнованието и сигурно би предпочела да унищожи делото на живота си, отколкото просто да седи и да гледа, докато Филип и мениджърите предатели го превземаха.

Може би дори беше направила опит и бе претърпяла неуспех?

Затова ли беше напуснала страната?

Но твърде много неща бяха заложени на карта, за да я оставят да се измъкне. Докато Анна продължаваше да е жива някъде там, тя щеше да представлява риск.

А рисковете трябва във възможно най-голяма степен да се елиминират.

Entre Vincent, the Ladylciller, c други думи.

Мамка му, ама че шибана история!

Липсваше само едно парче от пъзела…

Хенрик HP Петершон.

Как се вписваше той самият в картинката?

Гневът ѝ внезапно се завърна. Седмици наред си беше фантазирала как изглеждаше MayBey пред компютърния си монитор. Представяше си го почти като някакво чудовище с черно наметало и деформирано лице. Вместо това MayBey се оказа просто пристрастен към тренировките мъж с прекомерен тен и добре поддържана брадичка, който стоеше на турски диван в стая, изглеждаща като че беше взета от „Хиляда и една нощ“…

Тя обаче не се върза на отиграното му учудване…

— Нещо не си толкова отворен, Петер! Събираш куп глупости, с които те хранят чичо Сикстен и бедният ти малък презрян шеф. После избираш мен за мишена и отделяш няколко седмици, за да ме замеряш с всевъзможни лайна, и всичко това само за малко внимание в някакъв жалък клюкарски сайт. А сега искаш да се преструваш, че нищо не се е случило, за да не се разчуе нищо на работа? Очевидно не си толкова дързък IRL, колкото си зад клавиатурата, така ли е, MayBey?

Глад се втренчи в нея за няколко секунди. После пое дълбоко дъх и отвори уста.

В същия миг Пиер влезе обратно в стаята. Той размахваше малка бяла чанта с червен кръст.

— Ето я. Сори, Ребека, но партньорът ми я беше напъхал в шкафа в банята, вместо на правилното ѝ място.

Той се настани на дивана до Ребека и започна умело да бърника из медицинските принадлежности.

— Извинете, прекъснах ви. За какво си говорехте?

Глад се наведе бавно към нея.

— Да, всъщност и аз се чудя същото… За какво, по дяволите, говориш, Нормѐн?

За няколко секунди той си втълпи, че някой го наблюдава.

Огледа се неспокойно наоколо, но с изключение на мъжа със слушалките малко встрани вагоните бяха празни.

Всичко беше спокойно.

Той притвори очи, пое дълбоко въздух през носа, след което го издиша бавно през устата. Потокът от мисли в главата му започна бавно да се забавя.

Анна, Венсан, Филип, Моника, Рилке и всичко друга. И накрая самият той. Ама че история…

Влакът спря при АГА97, но никой не слезе.

Прикритието му бе издържало чак до вечерта след погребението, така че всичко, което беше научил дотогава, трябваше да е вярно. После нещо се беше случило. Беше се появило някакво външно обстоятелство, което бе променило игралното поле. Стофе, нямаше друго разумно обяснение. Това, че Рилке го беше изпържила, или че той сам беше направил грешка, вече не му звучеше особено правдоподобно сега, след като се беше успокоил.

Не, Стофе беше единственият нов фактор, появил се в уравнението, единственото отклонение от по-ранния сценарий. Може би с изключение на сестра му… Точно тази мисъл го притесняваше повече, отколкото му се искаше да признае.