— Извинете сержанта, той, за съжаление, не говори английски — продължи Азиз с лека усмивка. — Радвам се най-накрая да ви срещна, г-н Аргос. От дълго време чакаме шанс да си поговорим с вас.
* * *
— Не е нужно да ставаш — каза тя и влезе направо в офиса му.
— Охо, приятна изненада — промърмори Рунеберг и свали бавно краката си от ръба на бюрото. — Какво правиш тук, Нормѐн, нали се връщаш чак следващата седмица?
— Исках само да оставя това.
Тя сложи тънка купчина листа пред него.
— Също така ще ти трябва и това, когато прочетеш всичко.
Тя се зарови в единия от джобовете си, след което бавно подаде значката си.
— Какво, по дяволите, означава това, Нормѐн?
Той се изправи назад в стола.
— Нали те оправдаха по всички точки. Цялата работа в Дарфур вероятно е била нагласена, някакъв вид засада. Твоите действия вероятно са спасили живота на всички ви, но това вече го знаеш. Така че защо искаш да…
— Да изляза в отпуск? — прекъсна го тя. — Защото имам нужда да се махна оттук за известно време.
— Това има ли нещо общо със… знаеш…
— Имаш предвид уебстраницата? И да, и не. С една дума преди всичко за мен самата.
Тя си пое дълбока глътка въздух.
— Партньорът ми работи във фирма за IT-сигурност. Наскоро бяха купени от по-голяма компания, която иска да разшири дейността. Ще им помогна да стартират собствен отдел за лична охрана. Получавам пълна свобода и солидни ресурси…
Той помълча няколко секунди, после кимна.
— Разбирам. Звучи като предложение, на което не може да се откаже. Но ме поставяш в малко трудно положение. И без това не ни достигат хора. Екипът…
— Предложението ми е да назначиш Давид Малмѐн за нов ръководител на екипа.
Той ѝ хвърли продължителен поглед.
— Нещо ми подсказва, че с Малмѐн вече сте говорили за това.
Тя не отговори.
— Окей, Бека, няма да се инатя. Но трябва да ми обещаеш нещо…
— Какво, Луде?
Тя си позволи лека усмивка, на която той веднага отвърна.
— Да се грижиш за себе си…
— Обещавам — засмя се тя.
Той грабна една химикалка, подписа документите и ѝ подаде едно копие.
— Ето, официално си освободена в неплатен отпуск за една година. Като гледам, следва да ти пожелая успех?
— Благодаря.
Тя взе документа, сгъна го и го напъха в раницата си.
— Само още един въпрос — викна той, когато тя почти беше излязла през вратата. — Как се казва фирмата, в която ще почваш работа?
— PayTag — извика тя и му помаха за сбогом.
* * *
— Телефонът ви, мадам — отговори дребният униформен мъж, докато ѝ подаваше слушалката. — Казах, че почивате, но човекът от другата страна настоя да ви събудя.
— Няма проблеми, Сридхар — отвърна тя. — Очаквах този разговор.
Тя пое дълбоко въздух, облегна се на шезлонга и се опита да се овладее.
Високо над нея кръжаха две птици.
Пустинни гарвани, точно като в съня ѝ.
— Ало?
— Добър вечер, мила, или там при вас все още е следобед?
Тя вдигна ръка и замижа към слънцето.
— Късен следобед всъщност. Но не звъните, за да ме питате за часа, нали?
— Не, права сте. Обаждам се с добри новини. Изключително добри новини…
Няколко секунди ѝ беше трудно да проговори, сърцето ѝ биеше толкова силно в гърдите, че почти ѝ се струваше, че вижда как плата на банския ѝ се мърда.
— Всичко ли мина… — започна тя.
Точно както го искахме, макар и събитията понякога да поемаха по непредвиден курс. Но точно това е, така да се каже, очарованието на цялата ни дейност. Ще получите пълен доклад в близките дни. Дотогава ви пожелавам приятно продължение на почивката.
— Окей, благодаря…
— Ние трябва да благодарим, мила. Благодаря, че избрахте да се обърнете към нас. А сега дочуване и се грижете за себе си, г-жо Аргос.
