Беше стоял в килията около три денонощия. Или поне така му се струваше. Спеше на дървената койка, сереше в кофа и се опитваше да убие времето, както можеше. Естествено, така му се пушеше, че щеше да пукне. Но поне му дадоха малко дрехи.

Бяла тениска и оранжев гащеризон, който му беше с два номера по-малък.

Първите часове буквално се беше насрал от страх, но след като се посъвзе и пое малко течности и храна, пелените в мозъка му се вдигнаха и той започна да събира две и две.

Беше доволно напушен, когато ченгетата го хванаха, а освен това бяха разкрили фалшивия му паспорт, но макар че и двете престъпления вероятно бяха доста сериозни тук, такова отношение не им отговаряше.

Нещо не се връзваше…

— Какво, по дяволите, беше това? — тя се вторачи в Рунеберг, докато шефът ѝ разсеяно човъркаше кафе машината.

— Нищо особено…

— О, хайде, та вие за малко да се сбиете там вътре, ти и Вестергрен… Познавате ли се?

Рунеберг кимна неохотно.

— Пеле и аз работихме заедно в полицията преди доста време, още тогава беше подло копеле — беше неколегиален, ако ме разбираш?

Тя сви рамене в отговор.

— И?

Рунеберг въздъхна.

— Преди няколко години подаде молба за прехвърляне в Сепо и когато ме попитаха, аз възразих срещу назначаването му. По някакъв начин той разбра за това и оттогава чака шанс да ми го върне. Имах предчувствието, че той ще се нахвърли на този случай, все пак колко често се случва някой охранител да се озове във ВР?

— Значи затова настоя да дойдеш с мен? Да си играеш на защитник?

Той измърмори нещо.

— Оценявам идеята ти, но щеше да е по-добре, ако ми беше разказал от самото начало…

Той кимна.

— Напълно си права — трябваше да го направя, но всички можем да сгрешим, нали?

Хвърли ѝ дълъг поглед, който тя все още се опитваше да разтълкува, когато ги извикаха обратно в стаята за разпит.

— Отнесохме случая до прокурора… — започна Валтерш. — Обичайната процедура в такива случаи е да уведомяваме писмено началника ти за всички решения, след което той или тя трябва да предприеме евентуални мерки, докато разследването приключи.

Вестергрен се намеси.

— Но така се случи, че имаме късмета шефът ти да присъства като свидетел, така че можем да съобщим и на двама ви, че ти, Нормѐн, от този момент си считана за основателно заподозряна за служебно нарушение или грубо служебно нарушение.

Той се ухили и кимна към Рунеберг.

— Комисар Рунеберг ще ти съобщи какво предстои, но когато става дума за подозрение за неправомерно изпълнение на служебните задължения, няма голям избор. Новите правила са кристално ясни. Може би ти искаш да продължиш, Луде?

Рунеберг беше пребледнял. Той отвори уста, като че ли за да възрази, но я затвори почти моментално. Вместо това пое дълбоко въздух и се обърна към нея.

— От този момент си освободена от служба, Ребека. Оставаш на пълна заплата, но докато трае разследването, трябва, за съжаление, да те помоля да предадеш ключовете и електронната си карта.

Те се разходиха заедно обратно до участъка. Въздухът беше сух и студен и от време на време надолу прехвърчаха по няколко жалки снежинки, само за да се разбият в черния асфалт. Никой от двамата не говореше много.

Рунеберг изсумтя няколко къси изречения за процедурите при вътрешните случаи и после малко празни приказки как всичко сигурно щяло да се нареди. Ребека едва събра сили да отговори.

Щом стигнаха до отдела, тя трябваше да остави картата си за достъп и ключа за шкафчето със служебното си оръжие.

Можеше да задържи значката си.

С други думи, все още беше полицай — поне засега.

Все беше нещо.

Рунеберг изглеждаше, сякаш му тежеше още нещо, но тя нямаше желание да слуша. На излизане засече Каролина Мудни, но другата жена просто я поздрави кратко, като внимателно избягваше да срещне погледа ѝ.

В момента, в който вратата на полицейския участък се затвори зад нея, отново я обзе онова странно усещане като насън. Сякаш нищо от това, което се случваше, всъщност…

… не беше наистина.

И преди беше лежал в ареста, вярно, у дома, в Швеция, но процедурите навярно са горе-долу същите. Като начало трябваше вече да са го разпитали няколко пъти.

Да са му обяснили в какви престъпления го подозират и евентуално също така да са му осигурили някакъв вид юридически представител. Не се пропиляваха ценни часове в това да оставят заподозрения да зъзне в килията, достатъчно беше човек да погледа малко „От местопрестъплението“, за да схване the basics. И като стана дума за разследване на местопрестъпления…

Не го бяха боли за кръв, не му бяха взели отпечатъците, дори не му бяха направили снимка, поне не и доколкото си спомняше. Тревата му беше докарала кървене от носа, докато къртеше. И преди беше имал напушен нос25, винаги изглеждаше много по-зле, отколкото бе всъщност, и сигурно беше изкарал акъла на хората в лагера. Ако ченгетата не му бяха взели кръв, докато беше в несвяст, то ризата му със сигурност съдържаше всички проби, които им бяха нужни.

Но точно както цялата тази проклета страна целият сценарий изглеждаше фейк, почти като нагласен.

Едва завърши мисълта си и получи сърцебиене и се принуди да поеме няколко дълбоки глътки въздух.

Фактите бяха, че както и да го сучеше, колкото и да въртеше всички подробности от изминалите денонощия, просто не можеше да се отърси от мисълта, че всичко беше някакъв вид…

Игра…

Вратата се тресна и те влязоха в килията. Четирима потни пазачи и един грамаден офицер с белези от шарка по лицето и мръсна риза.

HP не успя дори да се надигне, преди да му се нахвърлят.

— Name, you tell me name now! — изкрещя белязаният, доближавайки лицето си само на педя от това на HP.

Преди да смогне да отговори, те извиха ръцете му зад гърба, вързаха краката му с някакъв каиш, след което го понесоха като пакет. Всичко стана толкова бързо, че той не можа дори да се изплаши.

Стаята, в която го замъкнаха, беше малко по-голяма от килията му. В средата стоеше тясна носилка и той видя висящи ремъци от двете ѝ страни. Носилката беше наклонена, но вместо да го сложат с глава откъм високия край, те го завързаха наобратно. Беше доста неприятно да лежи с главата надолу, а когато затегнаха ръцете и краката му, стана още по-лошо.

Усещаше как сърцето му бие силно в гърдите.

— You tell me name! — изсъска Скарфейс, а лицето му бе толкова близо, че той усещаше киселия аромат на тютюн в дъха на мъжа.

— Т-томас Андерсен — отговори HP, но не успя да прозвучи толкова cool, колкото бе възнамерявал. На влизане бе мярнал камерата в единия ъгъл на стаята и сега беше почти сигурен:

Играта го беше открила!

Имаше всички основания да бъде изплашен, при това за живота си.

И все пак, колкото и странно да беше, пулсът му не препускаше само от страх.

Скарфейс кимна на един от орките пазачи, той надяна черна качулка над лицето на HP и всичко почерня. Чуваше траповете да говорят помежду си, отново без да разбира и дума. Но му се стори, че едно нещо схвана.

Ако наистина искаха да се отърват от него, нямаше причина да протакат нещата. Но вместо да го заровят в пустинята, те отделяха време и усилия за цялата тази шарада. Това трябваше да означава нещо.

Внезапно той долови шума от течност, която капеше по каменния под.

Какво, по дяволите, правеха те всъщност?