— Да, разбира се… — отвърна той след няколко секунди. — Кажи само от какво имаш нужда.

Сега гласът му не звучеше толкова резервирано. Тя си отдъхна.

— Трябва ми помощ, за да проверя една уебстраница. Има някой, който пише сума неща за мен там.

— Лъжи — добави тя, щом той не отговори. — Който и да е този, който пише, изглежда иска да ми навреди и с радост бих се опитала да науча кой е. Започвам да вярвам, че е някой, когото познавам…

Коженият диван, салонът за пренощуване, 23:48.

Бийнс вече хъркаше от своята половина, което съвсем не беше странно, като се има предвид тегавия Монти Пайтън филм, който беше пуснал.

Всъщност HP трябваше да се замъкне до двойното легло за малко сън, но вече знаеше, че няма да може да заспи. Не и след това, което току-що беше научил!

Още миналата година, когато беше изцяло въвлечен в Играта, той се бе опитал да получи повече инфо. Беше търсил по всички възможни параметри: Game, The Game, Alternate Reality Games и така нататък, но така и не попадна на нещо по-вълнуващо от статии в Уикипедия за мисловни игри или различни сайтове за книги и филми.

По време на дългото си заточение понякога, когато се чувстваше напълно сигурен, че никой не може да го проследи, той беше пробвал още няколко пъти. Но резултатът винаги беше същият.

Нито едно попадение. Никакъв бъз, слух или намек за всичко това, което беше преживял. Сякаш Играта никога не бе съществувала.

Но след като чу обясненията на Бийнс, парченцата от пъзела си паднаха по местата и цялата му undercover мисия веднага започна да му носи подобаващи дивиденти.

Перфектното скривалище.

Deep Internet!

Беше чувал израза и преди, но си беше мислил, че звучи най-вече като градска легенда: че една част от интернет е скрита от околния свят, че не може да бъде видяна, защото всички връзки с повърхността бяха или отрязани, или толкова добре скрити, че търсачките не можеха да ги открият.

Но щом обобщи наученото от Бийнс тази вечер, видя всичко в нова светлина. Защото на какво всъщност се основаваше цялата бизнес идея на тази компания? Първо да се откриват, а после да се заравят неща, които някой не искаше да се виждат…

Бийнс изглеждаше малко прекалено очарован от идеята, че бандата горе е работила за военното разузнаване. Беше се раздрънкал как те сигурно имали връзки във FRA, NSA или други подобни места, как можели да повлияят на Google и компания да променят алгоритмите си за търсене, така че определени резултати чисто и просто да изчезнат.

Първо не му беше обърнал внимание — Бийнс очевидно беше гледал твърде много телевизия. Но колкото повече се замисляше, толкова повече се убеждаваше, че в аргумента за тайни връзки имаше някакъв смисъл. Но не ставаше дума за стари приятелчета шпиони, които си чешеха гърбовете едни на други. Биха ги разкрили твърде лесно, no way Google и Yahoo, с армадите си от адвокати да се вържат на измислени истории, че NSA иска да се отърве от някой кисел блог пост, публикуван от Катла от Кунгсенген76…

Но ако човек си свалеше станиолената шапка за малко и помислеше, а като се добавеше и това, което той вече знаеше, то бързо се разкриваше съвсем ново и значително по-правдоподобно заключение. Дори самата мисъл почти го накара да настръхне. Вече подозираше, че Анна Аргос е била свързана с Играта. Беше усетил техния стил, беше сигурен в това. Освен това все още му беше трудно да приеме теорията, че неговата роля на изкупителна жертва е била чисто съвпадение.

А сега пъзелът бавно започваше да се подрежда.

Причината той да не открие информация за Играта в нета беше, че някой чисто и просто я беше филтрирал, бе отрязал всички нишки и се беше погрижил Играта да остане скрита на дълбоко.

Заровена под слой след слой малко или много безсмислен бъз…

Освен това въпросният някой със сигурност можеше да информира Водача кой нарушава правило номер едно в интернет; кой се опитваше да публикува тайна информация или задаваше неудобни въпроси.

Не беше трудно да си представи продължението. Веднага щом получеха име и адрес, изпращаха Играч на малко домашно посещение. Разгонен за внимание малък nobody, който си нямаше и представа за реалните причини, стоящи зад мисията, и който така или иначе не се интересуваше грам, стига kick-овете от признанието да продължаваха да го обливат.

За бога, самият той беше изпълнил такава мисия в Биркастан! Беше надраскал една врата със заплашително съобщение от Водача за важността да си държиш езика зад зъбите.

Може би и други от старите му мисии в действителност бяха начини да се запушат пробойни? Да се затворят устите на хора, които бъзваха за грешните неща?

Той си ги припомни наум: адвоката, чиято кола беше повредил; телевизионния водещ, когото бе заплашил по телефона… Мамка му, можеше и да има право!

Едно по едно парченцата се нареждаха, линиите между точките започва да образуват картина. Ужасно неприятна картина.

Въздухът в малкия салон внезапно му се стори застоял и труден за дишане. HP скочи от дивана, напъха се в обувките и се втурна навън през вратата. Тръгна по коридора, който се точеше през целия офис, и не спря, преди да се озове пред металната врата в единия край на Пещерата.

Авариен изход, твърдеше жълто-зелената табела — но на него му дремеше на оная работа. Удари един бърз лакът на флуоресциращото резе. Миг по-късно се намираше на слабо осветена площадка малко по-надолу по стълбите и вдишваше дълбоко хладния въздух.

Беше подозирал, че всичко е навързано, но не бе могъл да определи как точно, поне досега.

ArgosEye работеше за Играта!

Тя си намъкна дрехите за бягане, тръгна да тича през района на Педагогическия университет, продължи към парка Роламбсхув и следвайки бреговата линия, мина под трите моста в южната част на острова по пътя обратно. Обиколка от поне пет километра през хълмист терен, която бе минавала многократно.

По алеите видя само шепа бегачи, които се бяха опълчили на зимния мрак и студ, което я устройваше съвсем добре. Сама с мислите си — и с айпода си, естествено.

На връщане се изкачи по стръмнината, която водеше към „Атербумсвеген“, и се насочи към своята малка уличка. Надолу по хълма краката ѝ се движеха малко по-бързо, отколкото всъщност възнамеряваше.

От умората забрави да спре и да се огледа, преди да пресече „Роламбсхувсвеген“, но това нямаше голямо значение. По това време движението беше рядко, а ограничението на скоростта означаваше, че ще има предостатъчно време да реагира.

Но щом направи няколко крачки по платното, с периферното си зрение внезапно забеляза кола.

Автомобилът стоеше паркиран на около двайсет метра от нея и тя продължи спокойно по улицата.

Но приблизително в същия момент, щом достигна отсрещния тротоар, полицейският ѝ ум напомни за себе си.

Имаше нещо в колата, което не се връзваше, и тя забави, спря айпода си и направи малко джогинг намясто.

Колата стоеше съвсем сама, вероятно защото паркирането тъкмо там беше забранено. Като се вгледа по-внимателно, видя, че автомобилът всъщност се намираше почти по средата на Т-образното кръстовище в края на нейната улица, а това определено не беше разрешено.

Струваше ѝ се, че е мазда от по-стар модел, но беше трудно да определи с точност, защото решетката и предната броня липсваха, което сигурно беше причината в главата ѝ да светне предупредителна лампичка. Типична бандитска кола: зле поддържана, без регистрационен номер, със сигурност без разрешение да се движи по пътищата.