Стофе, естествено, беше най-очевидният кандидат. Пичът все пак се беше срещал с истинския Манге и беше станал подозрителен още щом чул, че ArgosEye са го назначили. Но не можеше да изключи и други алтернативи…

Можеше ли например Рилке да е замесена?

Дали ѝ беше казал нещо, дали нещо му се беше изплъзнало от езика, докато са се гушкали на дивана пред телевизора?

Не му се вярваше, но от друга страна, двойната игра през последните седмици доволно бе изтощила психиката му. Една-единствена неволна грешчица, това беше всичко необходимо. Някое име или подробност, които не се връзваха. Рилке определено беше достатъчно умна, че да долови нещо такова.

Като например как съвсем изневиделица беше пропил алкохол на бара, въпреки че трябваше да представлява трезвеник…

На Рилке може да не ѝ беше харесало, че се беше сдушил със Софи, беше я хванала малко ревност на следващия ден и го беше изклюкарила на Филип? За съжаление, не можеше да изключи и такъв вариант.

Освен това имаше още нещо.

Той се намираше в апартамента на Бека, място, което Играта със сигурност наблюдаваше редовно.

И докато се намираше тук, той беше в опасност.

А същото важеше и за Бека…

Когато се прибра, тя го завари пред компютъра. Главата му беше облегната на ръцете и той спеше дълбоко. Помогна му да стигне до леглото и го сложи да легне, преди да седне на същия стол, на който бе седял той преди малко. Страницата на крепителите на обществото беше отворена.

— Ало?

— Добър вечер, my friend, обаждам се, както се бяхме уговорили.

— И как върви?

— Точно в момента може да се каже, че всичко е на кантар. Близките дни ще са решаващи…

Нещата най-накрая потръгнаха. Профсъюзът се намеси в нейния случай, а тя си намери адвокат, който вече беше започнал да обработва както прокурора, така и ВР.

Аферата с Тобе най-накрая приключи веднъж завинаги, а освен това сега вярваше, че знае кой всъщност беше мистериозният MayBey. Петер Глад, заместникът на Тобе, както и племенник на дипломатическия гарван Сикстен долу в Судан и с домашен адрес в Лидингьо, източно от града, точно според описанието на Мике.

Трябваше сама да се напердаши за това, че не беше проверила тази следа още в началото. Нали дедакът сам мелеше за племенника си и как чрез него знаел всичко за аморалната полиция… Гледано така впоследствие, всичко, разбира се, изглеждаше кристално ясно.

Петер Глад беше слушал истории от чичо си Сикстен и от презряното си шефче за това какъв ужасен човек била Ребека Нормѐн, и се беше възползвал от ситуацията, за да засили интереса около публикациите си. И неоспоримо беше проработило. Последната тема на MayBey имаше над сто коментара и сигурно поне сто пъти повече прочитания. Но за разлика от другите персонажи, които по-рано бе окарикатурявал, Петер Глад меко казано, се беше закачил за нея.

Според сигурни източници той си падаше малко особняк. Нямаше приятелка, прекарваше цялото си време в участъка или за да работи, или за да тренира за следващото TCA състезание, Toughest Cop Alive — нещо като многобой за полицаи. Вдигане от лежанка, трасе с препятствия, плуване и крос кънтри бягане. Безспорно се искаше специална нагласа, за да се занимаваш с нещо такова. Но беше ли той достатъчно „специален“, за да виси натъпкан в спортен автомобил пред вратата ѝ? И почти да я прегази?

Отговор на този въпрос все още липсваше.

Сега се намираше насред коледната шопинг треска в магазин, който въпреки големината си беше претъпкан и задушен.

Предколедното отчаяние си личеше ясно у твърде дебело навлечените клиенти. Служителите търчаха по задачите си, сякаш състезателните писти по пода бяха истински, а не просто шега от страна на магазина.

Веднага щом Хенке спомена, че му трябват дрехи, тя се забърза към центъра. Знаеше, че рано или късно щеше да е принудена да разкаже за Йон, телевизионния екран и последствията от катастрофалната среща, но по някаква причина предпочете да изчака малко. Хенке също не изглеждаше особено заинтересуван от идеята да разкаже историята си. Кратък преразказ на почивката си в Азия беше всичко, което ѝ беше предложил до момента. Нито дума за това как се беше озовал гол в Йостермалм и по обясними причини тя не го беше притиснала твърде много. Стигаше само ответният въпрос какво правеше самата тя там и щеше да бъде принудена да разкаже всичко. Да обясни, че вероятно тя беше причината той да си изпати и за малко да се убие.

Но не можеше да отрече, че беше силно заинтригувана от историята му кога, как и защо се беше прибрал у дома, откъде познаваше Йон и как, по дяволите, техните светове успяха да се сблъскат така внезапно и бурно.

Измина към час и половина, докато приключи, и когато се натъпка във фрашкания автобус, ръцете ѝ бяха пълни с торби. Наложи ѝ се да премести всичко в дясната си ръка, за да може с лявата да се хване за една висяща дръжка.

Хенке поне нямаше да мръзне.

Пет хиляди крони всичко на всичко, но това щеше да е комбиниран подарък за Коледа и за рождения му ден.

— Леле, че бутаница — каза мъжът до нея с енергичен тон.

— Да, а и е топличко…

Тя пусна дръжката, за да проветри дрехите си, но за малко да падне, когато автобусът направи неочаквана маневра.

— Мога да държа торбите, ако искаш? — каза мъжът.

За секунда тя се поколеба. Да позволи на непознат да държи нещата ѝ… Но отоплението в автобуса работеше с пълна сила и тя усещаше потта да се стича между плешките ѝ. До следващата спирка имаше време, а освен това беше толкова тъпкано, че той не би могъл да духне с торбите ѝ, без тя да го хване. Хората всъщност можеха да предлагат помощта си, без да имат задни мисли… Къде беше нейният Christmas spirit?

Пък и мъжът не изглеждаше като човек, който краде по автобусите, по-скоро приличаше на неин колега. Имаше нещо в тялото и стойката му, което ѝ беше познато.

Действително тя не го беше виждала преди, но това не означаваше непременно нещо. В Стокхолм имаше над 1500 полицаи, мнозина от които бяха започнали работа след нея, а откакто се прехвърли в Сепо, тя все повече губеше контакта с откритата полиция.

За миг обмисли дали да не го попита направо, но после се отказа.

— Благодаря — каза тя вместо това и му се усмихна, когато му подаде торбите.

Той отвърна на усмивката ѝ и направи бърза рокада със собствената си торба, преди да поеме нейните.

Тя разхлаби шала и разкопча якето си, освобождавайки топла вълна въздух.

Чудно!

Всичко се въртеше около контрола — но не само над бъза навън — ами също над самата фирма. Акциите, това беше.

Анна Аргос беше държала мажоритарния дял акции в компанията и по този начин винаги бе имала последната дума. Независимо какви фантастични планове беше имал Филип като изпълнителен директор, той все така щеше да бъде принуден да пита ръководството за разрешение, което означаваше, че по един или друг начин беше продължавал да бъде в ръцете на бившата си съпруга.

Докладът споменаваше слухове за листване на фондовата борса. Ами ако Филип е искал to go public, но Анна се беше възпротивила? Тази теория му беше хрумвала дори и по-рано, преди самият той да се замеси…

В крайна сметка ArgosEye беше животът на Анна, Филип сам го беше казал на погребението и може би тя не е била готова да предаде контрола? Може би е била също така алергична към външни интереси, както и старият Ингвар Кампрад93, без значение колко звън на монети в касата би донесло едно листване на борсата.