MayBey не я беше споменавал по-рано, не и преди Дарфур. А сега тя внезапно се беше оказала тема за разговор номер едно.

Имаше двайсет и три коментара последния път, когато провери. Двайсет и трима „колеги“, които твърдяха, че знаят с пълна или поне с голяма сигурност, че си е изчукала пътя нагоре в полицията. Че точно тя има навик да скача в леглото с когото и да е, стига да е от полза за кариерата ѝ. Значи двайсет и трима души и вероятно още много, които са прочели темата и са се подхилквали вкъщи пред компютрите.

Как можеше хора, предполагаемо логично мислещи и зрели индивиди, да отделят време да клеветят и да изливат жлъчка върху нея и нейния личен живот?

Кое ги подтикваше: омраза, завист, злоба или пък ревност? Трябваше да има поне малко логика. Но тя подозираше, че беше дори по-зле от това.

Че двигателят на всички хейтъри из форумите не бяха някакви дълбоки силни чувства, ами главно чиста рутина.

Нещо, което правеха просто защото можеха. За убиване на времето.

Така че защо MayBey изневиделица бе почнал да се интересува от нея?

Хората, които той или тя хранеше, обикновено се появяваха веднъж или два пъти най-вече като случайни, второстепенни герои, колкото да направят историята още по-добра. MayBey беше разказвачът и читателите можеха да коментират наистина, но никога не бяха подканвани да допринасят с някаква информация. В случая Регина Ретроди обаче беше различно.

MayBey първо беше нахвърлил историята с отстраняването ѝ и после бе помолил другите да я допълнят с повече информация. Последната публикация също беше съставена по същия начин. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че MayBey знае, че тя чете всяка една изписана дума. И именно това знание беше накарало него или нея да промени поведението си, да го направи по-лично. Другото, което беше доста гадно и обезпокоително, бяха приказките за „любовно гнездо“ в Сьодермалм. MayBey можеше, разбира се, да си е измислил всичко и да е имал късмета да налучка. Но ако случаят не беше такъв, това означаваше, че някой се беше раздрънкал. И тогава имаше само един кандидат. Стига някой да не я следеше…

Бипкането на кростренажора прекъсна хода на мислите ѝ. Серията беше свършила и тя имаше няколко минути да си почине.

Наведе брадичка към гърдите си, пое няколко дълбоки глътки въздух и поради това не видя, когато мъжът влезе в залата.

— Слушай, Манге, всичко се върти около това да си този, който задава модата! В нета има хиляди блогъри и почти всички от тях постоянно се озъртат към другите и най-вече към големите имена. Обикновено мисля за интернет като за гигантски училищен двор. Всички искат да се мотаят с the cool kids и да бъдат асоциирани с правилните кръгове. Така че няма нужда да контролираме всички, само известен брой, които са достатъчно уважавани и хип, за да могат да насочват бъза в посоката, която устройва нашите клиенти.

Тя отпи още една глътка от кенчето кола.

— Започваме с фронт блог, закачаме няколко анонимници, които да го подкрепят, и после се надяваме да клъвне. Разбира се, ме всички блогъри захапват, но това не е и нужно. Има критична маса, един момент, когато толкова много хора казват едно и също, че тяхното мнение изведнъж става всеобща истина. А някъде навън има хиляди и хиляди хора, които изпитват такъв глад за чуждите животи, вместо да живеят своя собствен, че с радост поглъщат всичко, което правилните хора им предлагат. Парченца от нечий чужд живот, които те несъзнателно подреждат в пъзела на собственото си съществуване. Продукти, хранителни навици, марки, мнения — you name it! Схващаш ли как работи всичко, Манге?

Да, всъщност разбираше, но за разнообразие веднъж и той бе останал без думи. Филип Аргос наистина не се бе шегувал, когато говореше за контрол. Троловете бяха едно, ровиш се из някакъв форум и подкрепяш версията на клиентите. В добавка съществуваха и няколко измислени блога, които правеха приблизително същото, само че имаха малко по-твърда основа под краката си. Но това тук беше много по-голямо и в същото време много по̀ cool! Едва сега започна да проумява мащаба на това, за което говореше Филип.

Knowledge — Security — Control

Около това се въртеше всичко и най-добрият начин да…

Грешка!

Несравнимо най-добрият начин да контролираш the buzz или каквото друго име дават хората на информационния поток, не беше да действаш според мълвите. Ами да ги започваш.

Тя бършеше кростренажора, когато той дойде при нея. Тъй като беше с гръб към входа, първоначално не го видя и гласът му я стресна.

— Хей, ти си нова тук, нали?

Беше мъжът от бягащата пътека.

— Да — отвърна му кратко, привършвайки заниманието си.

Той изчака няколко минути, докато тя приключи окончателно, и се видя принудена да се обърне към него.

— Така си и мислех — каза той и се усмихна леко. — Тренирам тук от няколко години и обикновено разпознавам всички, които идват. Определено щях да си спомням красива жена като теб.

Усмивката на мъжа разкри ред снежнобели зъби, които се връзваха с дълбокия му тен. Тя прерови мислите си за подходящ коментар, с който да се отърве от него, но по някаква причина не изникна такъв. Вместо това неочаквано се усети, че на свой ред му се усмихва.

Имаше нещо в него, което мигновено я накара да се почувства в по-добро настроение. Нещо в излъчването му. Нещо, което ѝ липсваше от толкова дълго време.

— Казвам се Ребека — каза тя и за своя изненада му подаде ръка.

Ръкостискането му беше сухо и здраво.

— Приятно ми е, Ребека! Мислех съвсем безсрамно да те попитам дали би искала да вечеряш с мен. Какво ще кажеш за следващата събота?

— Ало?

— Здравейте, my friend.

— А, това сте вие. Проблемът разреши ли се?

— Не съвсем, но работим усилено по въпроса… Много усилено.

Хей, как е нашето златно момче? Справя ли се?

— Като по учебник. Манге е естествен талант! Три дни и вече може да прави почти всичко.

Халил го потупа по рамото и той неохотно прекъсна заниманието си, отмести стола от бюрото и се обърна към Рилке.

— Всичко е окей всъщност — отговори той. — И е страшно готино, но ми трябва още време, за да стигна нивото на кралицата на блоговете.

Той намигна на ръководителката си и Халил направи жест, като че отхвърляше комплимента.

— Чудесно! — отвърна Рилке. — Мислех си да обядваме, ако си гладен?

— Разбира се — съгласи се той и стана от стола. — Къде искате да отидем?

— „Хьоториет“ — отговори Рилке и хвърли скришен поглед към другата жена.

— Аз всъщност мисля да обядвам по-късно, но вие вървете — каза Халил бързо и се обърна обратно към компютъра си.

— Окей, значи оставаме само ти и аз, Манге — усмихна се Рилке.

Пак същото усещане! Сигурно за двайсети път през близките дни тя се спираше намясто и се оглеждаше през рамо. Но точно както всички предишни случаи там нямаше никого. Или грешка…

Имаше цели тълпи, тя все пак се намираше в центъра. Хора се връщаха от работа, други оглеждаха витрините, разхождаха кучето или говореха по мобилния телефон.

Шапки, палта и ръкавици — струйки дим се издигаха от устите на хората, докато вървяха задъхано в декемврийския мрак.

Всеки със собствената си агенда и нито един, който да изглежда по-подозрителен от останалите.

И въпреки това тя продължаваше да се чувства наблюдавана. Сякаш непознат поглед се забиваше в гърба ѝ и я караше да се чувства… уязвима.

Вероятно се дължеше на смс-а:

Когато с Рилке се върнаха от дългия обяд, изглежда нещо се беше случило. Във въздуха цареше безпокойство и иначе така тихият офис жужеше от гласове. Филип, Елайза Пуул и една жена, която HP не познаваше, стояха и разговаряха в откритото пространство точно пред рецепцията и хора от различните отдели бавно се събираха около тях.