Напред…

… ииии…

… назад.

— И какво си направил, Том, разказвай?

Този път беше едно от момичетата, може би онази хубавата, с която беше танцувал?

Той поклати бавно глава и му трябваше известно време, докато се досети, че никой от тях не виждаше движенията му в сумрака.

— Мне — никога не говоря за това. Придържам се към правило номер…

— Едно!

Този път не си беше въобразил, беше сигурен. Чу същия тих шепот някъде отдясно и се изправи несигурно. Светът се клатеше и на него му бе трудно да фокусира.

— Какво ти е, Томи, стари приятелю, не ти ли е добре?

Този глас му беше познат — беше Венсан. Но какво правеше той тук? Защо не беше навън при колите да тренира успоредно паркиране с Анна Аргос?

Французинът се стовари между възглавниците и го прегърна.

— Ето, приятел, дръпни си и ще се почувстваш много по-добре.

Той подаде чибука на наргилето на HP, който след известно колебание го взе.

Бълбукащият звук го успокои и той изпусна бавно дима през носа.

Чу Венсан да казва нещо, последвано от още смях, но когато ръцете на мъжа внимателно го положиха между възглавниците, HP вече спеше дълбоко.

Сянката се приближи бързо и тя почти веднага разбра кой беше.

Заопипва с ръце покрай колана, но в съня нямаше оръжие и тя усети как паниката се надига. После мъжът се подаде иззад облака прах.

Ръката му беше протегната напред и лъскавият револвер сочеше право към нея.

Сега оръжието беше още по-голямо, отколкото си го спомняше — цевта беше като непрогледен дълбок кладенец.

Тя стисна очи, стегна тялото си и зачака гърмежа.

Но не се случи нищо.

Защо той не стреля?

Щом отвори очи, всичко се беше променило.

Сякаш облакът прах, мъжът и неговият револвер никога не ги бе имало.

Сън в съня…

Вместо това тя стоеше насред някаква пустиня.

Накъдето и да погледнеше, пред нея се разпростираха идентични пясъчни дюни чак до хоризонта.

В далечината бавно кръжаха няколко черни птици. Кръг след кръг над същата точка в пустинята.

Когато се събуди, чаршафът лепнеше по тялото ѝ, а образът на черните птици бе все още запечатан върху ретината ѝ.

— Гарвани, които носят нещастие — смотолеви тя на себе си, без да знае защо всъщност.

Павилионът беше празен, той лежеше сам сред възглавниците, а наргилето беше изгаснало.

Навън целият лагер се къпеше в бяла светлина.

Големите прожектори бяха включени и той виждаше как хора тичат напред-назад по площада. Музиката беше затихнала, чуваше викове на различни езици, но мислите му се движеха тегаво и не можеше да разбере какво казват.

После чу приближаващ шум от двигател — глухи пулсиращи тонове. Звучеше като хеликоптер или може би няколко? Главата му беше буца бетон, езикът лепнеше за небцето и щом се опита да се надигне, забеляза, че тялото не го слуша съвсем.

Шумът се засилваше все повече и внезапен въздушен порив разлюля диво пердетата около него. Той ги бутна настрани и направи няколко несигурни крачки към изхода.

В същия миг учуден осъзна, че туристическите му дрехи ги нямаше и вместо това отново бе облечен с подгизналата си риза от тайландска коприна.

За няколко секунди започна да подозира, че всичко, което се беше случило в лагера, е било просто фантазия.

Че танците, птиците, които носят нещастие, шепнещият глас и всичко останало са били просто детайли от напушен сън, от който току-що се бе събудил.

Едва когато, залитайки, излезе на светло и хората започнаха да го сочат, той откри, че ризата му беше напоена с кръв.

„Разпит на полицейски инспектор Ребека Нормѐн във връзка с подозрения за служебно нарушение или грубо служебно нарушение при инцидент в провинция Дарфур, западен Судан, осемнадесети ноември.

Разпитът е информативен и присъстват разпитващите инспектори Валтерш и Вестергрен от Държавния отдел за полицейски дела, както и собственият свидетел на Нормѐн, комисар Лудвиг Рунеберг.“

Валтерш беше закръглен мъж на петдесетина години с вид на чичко и с мижащ поглед. Той се отмести назад и нагласи микрофона, който се намираше между тях.

Значи служебно нарушение — бе принудена да извади наказателния кодекс, когато получи призовката, сякаш за да провери да не би всичко да беше някаква абсурдна шега.

Но не, с първи параграф от двадесета глава на кодекса шега не биваше.

И малко по-долу на същата страница:

Първоначално въобще не мислеше да казва нещо на шефа си, просто да приключи с разпита и да го забрави. Той трябваше да бъде нещо съвсем рутинно — нали все пак си беше свършила работата и не бе допуснала грешка. Или във всеки случай това се опитваше да си втълпи…

Но Рунеберг изглежда вече знаеше, че са я повикали във ВР, и беше настоял да я придружи като свидетел.

— Просто информативно е, не съм заподозряна в нещо, Луде — възрази тя.

— Те това искат да си мислиш, Нормѐн. Почти всички вътрешни разпити започват информативно. Това кара хората да се чувстват сигурни и може би дори да проявят желание да са полезни — така, между колеги. И после изведнъж се оказва, че са казали прекалено много, изскача прокурорът и хоп, лепват им подозрение. Помни, че вътрешните не са обикновени колеги. Те следват техните си приоритети!

И ето че сега стояха в стаята за разпит…

Въпросът беше само кой се беше погрижил тя да се озове тук.

Далеч не липсваха кандидати.

Малка стая, облепена с плочки и миришеща на хлор, койка, закрепена за пода маса и два завинтени стола — това беше всичко.

Някъде далеч забръмча климатик и скоро той усети студена струя въздух откъм гърба си.

Бяха свалили всичките му дрехи освен гащите и той започна да трепери само след няколко минути.

Главата го болеше и макар че вероятно го бяха отвели обратно в града, все още чувстваше устата си, като че беше пълна с пустинен пясък.

Всичко му беше мъгла с несвързани поредици от образи тук-там. Полицейският хеликоптер, който кацна до лагера, раздаване на заповеди, хора, които си крещяха нещо едни на други.

В следващия му спомен беше с белезници зад гърба и го закопчаваха здраво за една от седалките.

После трябва пак да се е отнесъл, защото не си спомняше нищо от самия полет.

Имаше неотложна нужда от дрехи, чаша джава и топъл душ, но преди всичко от обяснение какво, по шибаните дяволи, ставаше!

Задникът му щеше да измръзне в тая стая, което беше иронично, защото навън сигурно беше трийсет градуса.

Две минути, след като зъбите му започнаха да тракат неконтролируемо, вратата се отвори и вътре влезе пълничък дребен мъж, окичен с мустаци и добре изгладена бежова униформа.