So far so good!

Той подаде глава в откритото пространство зад рецепцията. То беше съвсем пусто, но откъм стъклената клетка по-нататък се виждаше светлината на няколко монитора. Нощната смяна във Филтъра, може би двама-трима души, но той не се притесняваше от тях.

Дори и да налетеше на някого от тях, те вероятно нямаше да го разпознаят, а просто щяха да го поздравят приятелски или евентуално да хвърлят едно око към картата, която беше закрепил на колана си. Никакъв шанс да забележат, че снимката не съответстваше на преносителя.

Но тийм лидерът беше друга бира. Рилке не работеше на Нова година, това го помнеше още от дните, когато все още бяха заедно, което означаваше, че Бийнс, Деян, Стофе или Франк беше нощна. Той нямаше желание да се натъкне на някого от тях.

Сви вляво по коридора с изгасено осветлеше, който водеше към останалите три отдела.

Тъкмо когато наближаваше Пещерата на трола, той видя вратата да се отваря. Реагира светкавично и се шмугна зад един от шкафовете покрай стената на коридора.

— … окей, ще се видим след малко, само да си взема нещо за хапване — чу той гласа на Франк отвътре.

По дяволите!

Тъкмо бе подминал вратата на салона за нощувки, което означаваше, че Франк задължително щеше да мине покрай него.

Той се плъзна надолу към пода и се притисна до стената на шкафа. Чу да се приближават стъпки и се опита да ограничи движенията си до минимум. Изведнъж лампата на тавана светна и някой изсвири с уста.

— Добре, така се разбираме.

Тя приключи разговора и остави мобилния телефон на кухненската маса.

После отиде в хола и бавно си облече дрехите.

Този път остави разгъваемата палка в кобура, а него прикачи за колана си отзад на кръста. Беше подготвена за следващата стъпка на MayBey.

И ако подозренията ѝ бяха верни, ако той беше този, за когото го мислеше, тази стъпка вероятно щеше да дойде скоро.

— Франк!

— Да, кво има? — чу той гласа на Франк сигурно само на няколко метра от него самия.

— Базата данни ме изхвърли, можеш ли да го оправиш?

— Разбира се — чу той Франк да въздъхва.

После стъпките се отдалечиха.

Вратата на Пещерата изтрака и настъпи тишина.

HP подаде предпазливо глава в коридора. Беше празен. Облекчено си пое няколко глътки въздух.

Размина му се за малко, при това за адски малко…

Но сега имаше проблем.

Беше разчитал да успее да стигне до пожарната стълба през аварийния изход в Пещерата, но сега този път беше блокиран.

Стълбата беше най-добрата му възможност да се изкачи до офиса на Филип, където беше сървърното помещение, което означаваше, че трябваше да намери нов начин да стигне дотам.

Той изтича обратно до рецепцията, залегна зад гишето и извади чертежа, който беше свит от противопожарния шкаф на първия етаж.

Пожарната стълба беше пътят за евакуация за всички деветнайсет етажа и стигаше чак долу до мазето. Това бяха адски много стъпала за изкачване, но той нямаше голям избор.

Беше принуден да се опита да мине през мазето.

Телефонът ѝ иззвъня. Беше скрит номер и по някаква причина тя се поколеба няколко секунди, преди да вдигне.

— Ало, Ребека Нормѐн — каза тя, колкото сдържано успя.

Гласът от другата страна принадлежеше на мъж.

Тук, долу, беше адски зловещо.

Паркингът започваше направо пред асансьорите и тъй като беше празнична вечер, едва всяка четвърта флуоресцентна лампа беше светната. Вероятно някаква скапана „зелена“ програма за спестяване на енергия. Но слабата светлина поне беше достатъчна, за да може да се ориентира.

Той мина покрай две-три от малкото коли и отново свери с чертежа дали се движеше в правилна посока.

Внезапен шум го стресна. Направи няколко ловки крачки и се прикри между две коли, след което внимателно надигна глава, опитвайки се да надзърне през прозорците на автомобилите. Нищо, в сумрака не се забелязваше и най-малко движение. Може би се беше задействал вентилатор или някакво друго съоръжение. За всеки случай изчака още няколко минути.

Но всичко беше спокойно.

Той се изправи и продължи към ъгъла, където трябваше да започва стълбището, но не можеше от време на време да не се оглежда бързо през рамо.

Откри вратата почти на точното място, където беше очаквал. За съжаление, беше заключена. Вероятно можеше да се отвори само отвътре, което беше съвсем логично, защото беше предназначена за движение само в едната посока. Но встрани от вратата имаше четец за карти. Сребриста кутия с цифрови бутони, подобна на онази за външната врата горе. Той пробва картата на Рилке и в отговор получи двойно изпиукване. Светлината на лампичката се сменяше между зелено и червено и му трябваха няколко секунди, докато схване. Картата беше окей, но четецът чакаше да въведе някакъв код.

Мамка му!

Външната врата изобщо не го бе питала за скапан код, беше се задоволила с картата.

Той пробва четири нули, но отговорът беше червена светлина.

Хайде — мисли, по дяволите!

Картата беше на Рилке и вероятно всички избираха личните си ПИН кодове.

Четири цифри, most likely. Така че кои беше избрала тя?

Рождения си ден, битката при Лютцен, Френската революция?

Той пробва и трите номера без успех.

Ами ако четецът не работеше така? Може би имаше един-единствен код тъкмо за тая консерва и стига човек да разполагаше с карта за достъп и да знаеше общия код, имаше зелена светлина?

В такъв случай имаше шанс да…

Внезапно стана тъмно като в рог.

Няколко панически секунди се бори с импулса да зареже всичко и да се втурне обратно към асансьорите. Но вместо това се зарови трескаво в раницата си за джобното фенерче.

Някъде от дясната му страна се чу слабо шумолене и звукът го накара да настръхне. Може би беше плъх…

Или пък беше нещо друго, тъмна безформена фигура, която се прокрадваше все по-близо до него, протягайки ноктестите си ръце и…

Пръстите му напипаха нещо цилиндрично и той измъкна фенера толкова рязко, че навън го последваха още няколко неща.

Заопипва за копчето с влажните си ръце, — след което…

Лъчът светлина спри препускащата му фантазия и той заигра с фенера във всички възможни посоки, за да бъде съвсем сигурен.

Там нямаше нищо освен паркирани коли и нещата, които току-що бе изтървал на пода.

Той клекна и с изключение на малък флакон спрей, прибра останалите предмети в раницата — термоса с балистично желе, с който мислеше да надхитри четеца на отпечатъци точно както го беше научил Рехиман the Rainman в Шиста, малкия кози крак, с който мислеше да отвори вратата на сървърното помещение, както и предпазителите за уши, които щяха да направят възможно да издържи на пискането на алармата при взлом.

Погледна към часовника.

Оставаше почти час до дванайсет, когато улиците щяха да загъмжат от пияни хора с фойерверки и за охранителните фирми и ченгетата ще да е страшно трудно да се доберат до централен адрес като този.

С други думи, имаше предостатъчно време…

Той окъпа четеца със спрей, изчака няколко секунди и натисна едно копче на фенера. Светлината премина от бяло във виолетово и щом освети четеца, над четири от бутоните се появиха големи бели петна. 1350.

Той допря картата и натисна копчетата подред.

Червена светлина.

Спря за няколко секунди, за да помисли. После пробва по-симетричното 0135. Светна зелена лампичка и чу бръмченето на мотора.

YES!

В мига, в който хвана дръжката, през тялото му премина болезнен импулс и накара крайниците му да се затресат неконтролируемо в продължение на няколко секунди. После всичко почерня.

41. Capture the flag105

— Ало, да, с кого се свързах? — каза мъжът от другата страна.