— Съня… — прекъсна го тя.

По дяволите, бяха по петите му!

Най-разумно беше да отпише хотела, да зареже нещата си и да потърси друго скривалище на часа. Но не можеше да остави телефона. Той беше единствената му връзка с Играта и докато беше в него, поне имаше някакво физическо доказателство за съществуването ѝ.

Той подаде предпазливо глава над стената откъм задната страна на хотела.

Всичко беше спокойно.

Малкото парче дърво, което беше напъхал в резето на аварийния изход над пожарната стълба, си беше на мястото и нямаше проблеми да се качи до нужния етаж. Коридорът беше празен, но за всеки случай изчака няколко минути, преди да се осмели да отиде до вратата си.

Той долепи едното си ухо до нея и се заслуша.

Нито звук.

Не разполагаше с много време.

Ако Бека беше права и някой беше пуснал информация в нета за местонахождението му, нямаше да мине дълго, преди да пристигнат тук. Но защо онзи полицейски трол беше публикувал информация точно за него? И как го беше намерил?

Трябваше да се заеме с тези въпроси веднага, щом си набавеше по-сигурно скривалище.

Той пъхна картата в ключалката и отвори вратата. Вътре беше тъмно. Направи внимателно крачка напред, но се въздържа да светне лампата. Очите му привикнаха бързо. Стаята беше празна, същото важеше и за тоалетната. Извади куфара на колелца и бързо нахвърля вътре вещите си.

Телефонът беше последен. Не го беше пипал, откакто си го взе обратно от Нокс. Всъщност имаше да мисли за толкова неща, че почти го беше забравил.

Но сега отново почувства, че той бе едва ли не от жизнена важност.

Така — готово!

Затвори куфара и направи две крачки към вратата. Но вместо да я отвори и да се насочи към аварийния изход в края на коридора, се спря. Не знаеше откъде се появи това усещане, но имаше нещо, което не беше наред. Той се наведе към вратата и погледна предпазливо през шпионката. Първо видя просто част от коридора. После зърна движение до асансьора. Две фигури със скиорски маски и тъмни дрехи идваха право към него.

Той светкавично окачи предпазната верига и придърпа към себе си малкия крив стол на бюрото и го вклини здраво под дръжката на вратата.

После отвори прозореца, доколкото му позволяваше предпазителят, и се покатери на перваза.

В мига, в който бравата щракна зад него, нанесе стабилен ритник на прозореца, от който предпазителят се разхлаби.

Чу се шумоленето на дръжката, после удар, щом някой блъсна вратата.

Хвърли куфара навън, целейки се в пряспата сняг няколко метра по-долу.

Столът падна на пода, вратата се отвори, но след десетина сантиметра веригата я задържа.

— Там! — изрева глас.

В следващата секунда той скочи.

MayBey сякаш беше излязъл извън контрол, но колкото и да е странно, на практика Ребека беше единствената, която реагира. Почти всички от останалите му читатели като че ли просто смятаха, че всичко това беше нещо готино, и пишеха окуражаващи коментари или предизвикваха MayBey да продължи с плановете си да убие брат ѝ. Сякаш всичко беше някаква игра.

Горе-долу като с онова бедно момиче, което обяви самоубийството си във Facebook като последен вик за помощ само за да получи подигравателни коментари от така наречените си приятели.

Това беше болно!

Беше си построил малка колибка зад празните кутии, така че дори и някой да отвореше вратата на склада, нямаше как да види скришната му бърлога. Имаше спален чувал и отрязана пластмасова бутилка за най-належащите нужди. С лаптопа пък поддържаше връзка с останалия свят. Беше съвсем окей, единственото затруднение беше, че на всеки десет минути трябваше да се надига и да натиска червения ключ, ако му трябваше още светлина.

Разбира се, би могъл да изнамери нов хотел, но нямаше време. Освен това Играта сигурно щеше да претърси всяко кътче из целия град сега, след като знаеха, че се е върнал.

Мазето на магазина за компютри трябваше да свърши работа, а освен това беше получил и собствен малък роб като част от сделката. Или двама всъщност: Клина и Сандвича, но честно казано, му беше малко трудно да различава малките протежета на Манге.

Беше получил нещата, които си поръча от интернет, по-бързо, отколкото смееше да се надява. Списъкът на практика беше пълен, липсваше само едно…

Използва „под наем“ банята и сауната на кооперацията. След това си облече новите дрехи, които Клина и Сандвича услужливо му бяха донесли. За по-сигурно кара с шапка и слънчеви очила чак до къщата ѝ.

Той се пооправи пред вратата, провери дъха си и дръпна малко яката на ризата, за да не лепне за врата му. Нямаше какво да отрича, беше нервен.

Бе мислил много за нея през последните дни. Тя имаше всички основания да бъде ядосана, дори разочарована, той все пак я беше лъгал право в лицето. Но без съдействието ѝ нямаше да се справи. Освен това му липсваше…

По дяволите, ама че fucked up ситуация!

Пое си дълбоко въздух и натисна звънеца. После сви ръка пред шпионката и видя как светлината вътре в хола потрепна, когато тя се приближи до вратата.

Той направи бърза крачка настрани, така че, доколкото беше възможно, да остане извън видимостта на шпионката.

Ами ако тя не отвореше?

Трябваше да го направи, целият му план зависеше от това.

Устата му беше пресъхнала и той преглътна два пъти, за да я овлажни.

Капка пот си проправи път надолу по гръбнака му, после още една.

Хайде!

Ключалката изшумоля, после вратата се отвори два сантиметра. Не беше свалила веригата. Умно момиче.

— Hey Baby — започна той и добави най-добрата си усмивка, като едновременно с това протегна напред цветята, които беше взел от „7-Eleven“.

— Какво искаш, по дяволите?! — изръмжа Рилке и за секунда той си помисли, че ще му тресне вратата в лицето.

— Успокой се, идвам да помоля за прошка. Ето!

Той размаха цветята, но тя не понечи да отвори вратата, за да го пусне.

— Нямаш никакъв срам, Магнус, или Фарук, или както там се казваш…

— Хенрик — отряза той. — Казвам се Хенрик Петершон, приятелите ми ме наричат HP.

— Все тая — сряза го тя. — Филип ми разказа всичко за теб. Самозванец, шпионин, изпратен, за да…

— Напълно си права — прекъсна я той. — Аз съм всичко това и още малко…

Тя отвори уста, но той побърза да продължи.

— Но имам предложение за теб, много изгодно такова. Става дума за фирмата…

Той изстреля най-добрата си Валентино102 усмивка и стисна палци.

Тя помълча няколко секунди.

— Дай ми една-единствена причина да те пусна вътре! — каза после.

— Ще ти дам четирийсет! Считано от вчера, това е точният процент от ArgosEye, който притежавам…

В списъка ѝ имаше осем души. Пет полицаи от групата на Тобе, Нина Бранд, както и още две имена, която тя неохотно бе принудена да добави след разговора с Хенке.

MayBey по някакъв начин беше свързан с Тобе, проблемът беше, че тя не знаеше точно как. От петимата полицаи от спецчастите ѝ се струваше, че разпознава имената на поне двама. Един, с когото бяха в една група в Полицейската академия, и друг, с когото беше работила в един екип преди пет-шест години. Но често казано не ѝ хрумваше защо някой от тях би искал да се нахвърли срещу нея.

Нина Бранд и Тобе се срещаха известно време в Академията и продължаваха да са добри приятели, само това знаеше. Звучеше адски пресилено, но не можеше да пренебрегне факта, че тъкмо Нина първа ѝ беше подшушнала за форума на Крепителите.