— … изморил — допълни тя с учудващо сдържан глас.

Офисът на Филип беше на деветнайсетия етаж.

Макар че това беше само с един етаж над техния, качването с асансьора му се стори като цяла вечност.

С Франк се долепиха до двете срещуположни стени, като всеки упорито избягваше да срещне погледа на другия.

Това наистина беше грешка от библейски пропорции. Какво всъщност си беше мислил?

Че ще се дегизира, ще потърси работа под фалшиво име и саморъчно ще опита да разгадае някакво шибано мистериозно убийство? Честно, за кого, по дяволите, се мислеше — fucking Nancy Drew66?

Нямаше ли си вече достатъчно проблеми и без да си навлича допълнителни?

Нито пък беше действал разумно, като се опита да не изпъква…

О, не, естествено, той тотално беше превъртял, и то в лош момент.

Добра работа, HP!

Вратите на асансьора се отвориха, те излязоха и Франк посочи стъклена врата с логото на фирмата, абсолютно същата като тази на техния етаж.

Обикновено тук също имаше човек на рецепцията, но сега вратата беше заключена и Франк беше принуден да почука.

— Електронните ни карти не работят тук горе — прошепна той на HP. — Само Филип, секретарката му Ева и близнаците детективи имат достъп.

— Близнаците к’во?

— Шшш, по дяволите, не толкова високо! Ще разбереш…

Вратата отвори късо подстриган червенокос мъж, също облечен в костюм, който стоеше гладко като ръкавица по едрото му тяло.

— Здрасти, Елрой. Филип каза да се качим.

Франк направи половин крачка напред, но се спря във въздуха, след като червенокосият не понечи да се отмести.

— Не ти, само той — измърмори той и кимна към HP.

Франк отвори уста, за да възрази, но се спря.

— Успех тогава… — смотолеви той с крайчеца на устата си, докато HP минаваше покрай него.

Рецепцията приличаше на тази на долния етаж. Малка, стилно обзаведена чакалия с няколко стола със стоманени тръби и кожена тапицерия, плюс обичайния избор от лайфстайл списания. После беше самото рецепционно бюро от матово стъкло, а зад него имаше две по-малки заседателни зали. Но с изключение на това този етаж изглеждаше по-различно. Вместо открития просторен пейзаж, ограден само със стъклени стени, тук имаше заключена стоманена врата с четец от едната страна.

Дискретният малък глобус на камерата наистина беше подобен на този на долния етаж, но тъй като таванът тук беше по-нисък, HP го виждаше толкова ясно, че даже му се стори, че забелязва как обективът вътре се мърда така, че да следи движенията им.

Той преглътна тежко няколко пъти, но все още усещаше устата си пресъхнала.

Вместо да извади карта, червенокосият просто притисна десния си палец към четеца. Лампичката на индикатора светна от червено в зелено и HP чу бръмченето на мотора на автоматичната ключалка. По някаква причина не можа да потисне потръпването, което премина през тялото му.

— Ами доносът тогава, какво е положението с него?

— Вече не разбирам какво точно имаш предвид, Бека?

— Полицейската докладна за служебно нарушение, знаеш ли кой стои зад нея?

Той отново се размърда.

— Знам, естествено…

— И тогава кой е, Сикстен Глад?

— Не, чисто формално всъщност съм аз…

Тя се изправи от стола.

— Колко низко, Луде, аз…

— Бека, успокой се, по дяволите!

Той вдигна ръце пред себе си.

— Не е нищо лично, ако така си мислиш.

Тя се втренчи гневно в него, без да седне обратно на стола.

— Окей, помисли малко, Бека, и за миг забрави, че се познаваме. Девети параграф от полицейския закон, звучи ли ти познато? Когато полицай разбере за престъпление, което подлежи на наказателно преследване, той или тя трябва да изготви доклад… Това говори ли ти нещо? Честно казано, мислех, че всъщност вече знаеш това, но ти изглежда не си на себе си…

Тя продължаваше да се взира в него.

— Стана така. След инцидента ви в Дарфур телефонът ми беше залят с обаждания от хора от Външно, които твърдяха, че си виновна за това или онова. Така че как мислиш трябваше да постъпя? Да потуля нещата? Да се преструвам, че не е станало нищо? Щяха да минат два дни и после Глад и бандата му от Външно щяха да се погрижат и двамата да увиснем на бесилката…

Той я погледна така, сякаш очакваше Ребека да отвърне нещо.

— Продължавай! — каза тя кратко.

— Преценката ми беше и между другото все още е, че ако полицай е заподозрян в престъпление, това трябва да се опише в доклад, след което разследването ще покаже какво се е случило. Това е обичайната процедура при такива инциденти и всичко друго би се възприело като странно. Затова помолих Ан-Маргрет да изготви кратък доклад с мен като нотификатор.

Той направи жест към помещението отвън, където беше бюрото на цивилния чиновник на отдела.

— Чак по-късно, когато открих, че случаят се е оказал върху бюрото на Пеле Вестергрен, разбрах в каква ситуация съм те забъркал косвено. Името ми върху доклада едва ли е помотало, а естествено беше страшно тъпо от моя страна да настоявам да те придружа като свидетел, осъзнах това още няколко минути след началото на разпита. Но тогава вече беше твърде късно…

Голямо открито офис пространство с приглушено осветление. Но за разлика от долния етаж, който гъмжеше от активност, тук той завари само две бюра в средата на стаята. Контрастът между грамадната тъмна зала и двете осветени работни места караше всичко да изглежда малко странно, почти сюрреалистично.

Зад едно от бюрата седеше висока жена с широки рамене, наведена над компютърен монитор. HP се сепна и за малко да спре намясто. Не знаеше дали го подведе костюмът, острите черти на лицето или прибраната назад коса, но жената зад бюрото всъщност приличаше на Ребека.

Илюзията трая само една секунда. Щом се приближи, той осъзна, че жената беше значително по-светла и напомняше най-вече на червенокосия мъж, който вървеше пред него. Той предположи, че са брат и сестра, а ако се съдеше по глупавия прякор на Франк, вероятно близнаци.

Щом минаха оттам, жената вдиша поглед от монитора. HP ѝ кимна леко, но тя не понечи да отвърне на поздрава му по някакъв начин. Вместо това просто се взря право в него.

Имаше нещо в погледа ѝ, което го накара да се почувства неприятно, и той направи две бързи крачки, за да настигне своя гид.

Червенокосият, когото Франк по-рано беше нарекъл Елрой, притисна палеца си към още един четец и пусна HP да мине през матираната стъклена врата на ъгловия офис.

— Чакай тук — каза той кратко.

Не можеш да постъпиш така с мен, разбираш ли ме?!

Напротив, определено можеше и тъкмо сега беше достатъчно бясна, че най-накрая да го зареже веднъж завинаги.

Може и да не беше особено красиво, но бързият край беше най-доброто и за двама им. Пък и какво имаше да се обсъжда, между другото? И двамата си имаха партньори, на които не бяха верни, които лъжеха. И защо?

Любов?

Едва ли — поне не и от нейна страна.

Всичко, което споделяха, бяха няколко потни оргазма на пода на празен апартамент.

Тайни срещи, които правеха живота малко по-поносим, но за които никой от двамата не беше готов да плати сметката. Освен това беше започнала да се изморява.

Обвинения, ревност и наранени чувства бяха последното, от което се нуждаеше…

Стига! И двамата сме големи хора.

Всичко свърши — точка!

Двете външни стени на ъгловия офис в действителност бяха големи прозорци, които предлагаха фантастичен изглед към стокхолмското Сити. Червени надписи откъм Културния дом, сини — при „Платан“ и аркадата ма площад „Сергел“ далеч долу, а високо вляво се виждаше светещият часовник на НК.

Стрелките сочеха точно седем и за миг сърцето на HP прескочи.