Вдигна ги на крака, разхлаби въжето на знамето и преди те да се усетят какво прави, го прокара през белезниците на гърбовете им. После закотви въжето, омотавайки го двойно около пилона, след което изблъска двамата млади мъже към балюстрадата толкова твърдо, че те паднаха през глава.

Чу се смъртен рев на два гласа — после въжето на знамето се опъна рязко и те увиснаха почти във въздуха с колене все още на ръба.

Тя виждаше светкавиците от мобилните телефони долу в тълпата.

— Усмихнете се и помахайте, момчета — каза тя. — Сега ще станете известни.

Отиде до торбата, измъкна камерата и след кратко бърникане извади картата памет.

Долу на стълбището я посрещна парламентьорът, а зад него тя мерна въоръжения отряд за бързо реагиране в черни униформи.

— Всичко е спокойно — каза тя и размаха полицейската си значка.

После посочи към телефона в ръката на мъжа.

— Но можеш да звъннеш на Тобе Лунд от Отряд А на спецчастите и да го помолиш да дойде да прибере сина си. И му кажи да вземе два чифта сухи панталони…

43. All Your Bases Are Belong To Us107

В мига, в който смъкнаха качулката от главата му, светът избухна в цветове, викове и гърмежи. Отне му половин секунда, за да осъзнае, че часът беше дванайсет, и още половин, за да разбере къде се намираше.

Седемдесет метра над центъра на града, мокрите и осолени платна на „Свеавеген“ бяха там, долу, между увисналите му крака и само няколкото десетки сантиметра бетон, върху които беше седнал, го деляха от падането.

Кракът върху гърба му го натисна и скъси разстоянието до ръба наполовина.

Той се опита да се хвърли назад, да задържи центъра на тежестта от вътрешната страна на ръба. Но кракът го спря и безмилостно го избута напред.

— Наслаждаваш ли се на гледката, loverboy? — прошепна Софи в ухото му, докато стокхолмското небе избухваше над главата му.

— В десния джоб на панталоните ми, USB-памет — изрева той, опитвайки се да надвика фойерверките. — Не ме пускай, мамка му!

Задникът му се плъзгаше бавно по бетона, докато кракът на Елрой продължаваше да го бута.

Деветнайсет етажа по-долу улицата се беше изпълнила с празнуващи.

— И какво мислеше да правиш с това, Хенрик, малкият? — отново Софи, съвсем близо до ухото му.

— Да го плъгна в сървъра и да заредя троянец — проплака той. — Моля те, моля те, не ме пускай…

Изведнъж задните му части загубиха контакт с повърхността и той се плъзна през ръба.

Но тъкмо когато нададе предсмъртен вик, Елрой го улови и го издърпа обратно на покрива. Оставиха го да лежи няколко минути, докато го претърсваха.

USB-паметта беше първото, което взеха.

Беше имала право за почти всичко.

MayBey и Тобе бяха свързани.

Но вместо мускулест полицай в тъмната униформа на спецчастите нейният смъртен интернет враг се беше оказал две пъпчиви осемнайсетгодишни хлапета, които бяха гледали твърде много телевизия. Именно филмовите реплики я насочиха по следата.

Съдия Дред, Клинт Истууд, „Шофьор на такси“. Всичко беше като някаква момчешка фантазия. След като бе разбрала името на Йонатан Лунд, беше лесно да провери Facebook профила му и съвсем вярно, всичките филми ги имаше там, прилежно изброени в страницата с информация заедно с факта, че учеше в IT-гимназия. В интернет можеш да се преструваш на когото си искаш, мислеше си тя. Но истината я имаше и там, стига да знаеш къде да търсиш.

И като стана дума за търсене…

Тя взе телефона си и набра един номер.

— Къде сте? — попита тя, когато мъжът от другата страна отговори.

Те го подкараха като овца помежду си.

Елрой го държеше под едната мишница, но това всъщност беше ненужно. Вярно, бяха срязали пластмасовите ремъци около ръцете му, но той беше абсолютно изтощен. Шокът от зашеметяващия пистолет, с който го бяха изпържили все още не беше отшумял и правеше движенията му тежки, а целият кошмарен сценарий горе на покрива на практика го беше пречупил.

Той потърка лице с горната част на другата си ръка, за да разкара сълзите, които упорито се стичаха от ъгълчетата на очите му.

Когато влязоха в голямата открита стая, от офиса на Филип долитаха гласове. Той успя да зърне силуети през матовите стъклени стени. Издрънчаха чаши, после се чу звънък смях, който той разпозна с лекота…

Без предупреждение, краката му изведнъж се огънаха и се строполи на земята. Главата му се удари в ръба на бюрото на Софи и усети как кожата на челото му се цепна.

Те не направиха усилие да го уловят, вместо това го оставиха да пълзи по пода известно време.

Смееха се, докато той опипваше с ръце пода под бюрото.

Накрая докопа стола и успя с негова помощ да се изправи с мъка на крака. Усещаше как топла струйка кръв бавно си проправя път през веждата му.

— Ето! — измърмори Елрой и натика носна кърпичка в ръката на HP, избутвайки го напред.

В следващия миг вратата се отвори и те се озоваха вътре.

В стаята имаше шестима души, всички мениджъри и всичките бяха с чаши шампанско в ръце.

— Добре дошъл, Хенрик, чакахме те — каза Филип Аргос весело.

Застанала до него, може би прекалено близо, Рилке се усмихна с най-красивата си усмивка.

— Ето.

Елрой остави малката USB-памет на бюрото на Филип.

— Деян, ще бъдеш ли така добър? — кимна Филип.

Деян направи няколко крачки през стаята, взе паметта, след което я плътна в един лаптоп, който стоеше на масата.

— Wireless network off… — измъмри той развеселено и хвърли бегъл поглед към HP. — Не бихме искали да си лепнем някоя инфекция…

Останалите тийм лидери с изключение на Рилке се насъбраха около екрана. HP не се сдържа да погледне към нея. Но тя изобщо не обърна очи към него.

Той притисна кърпичката още по-силно към челото си, но кръвта не спираше да тече.

— Ой-ой, вижте тук — каза Бийнс и посочи над рамото на Деян. — Нелоша работа!

Деян сам разцъка малко и въведе няколко кратки команди.

— Yes, мога единствено да се съглася с Бийнс. Който и да е написал шпионската програмка, си е знаел работата.

Той въведе още няколко команди, после се изправи и извади USB-стика.

— Ако троянецът беше влязъл в мейнфрейма, щяхме да си имаме проблеми… Вероятно щеше да почне да изпраща конфиденциална информация на външен клиент. Информация за партньорите ни, потребителски ID-та, блогови самоличности, you name it. Бог знае какво можеше да стане, ако той беше успял…

Той посочи с флашката към HP.

— Ти наистина се опита да ни закопаеш, пич… — каза той с почти изненадана интонация.

Изведнъж сякаш всички в стаята се втренчиха в него.

Той можеше почти да почувства омразата в очите им.

Франк направи две крачки напред със стиснати юмруци, но HP не трепна. Ударът дори не беше особено силен — беше насочен към корема и той успя донякъде да се подготви предварително. Падна на колене на мокета и изпъшка, когато въздухът излезе от тялото му. На онзи не му стискаше да го фрасне във фейса…

— Достатъчно, Франк — каза Филип кратко, докато Софи и брат ѝ издърпаха HP на крака. — Мисля, че Хенрик вече е разбрал сериозността на положението си, нали?

HP кимна мълчаливо.

— Ти, осъден престъпник, влизаш тук с взлом, с крадена карта и с цел да откраднеш фирмените ни тайни.

Той взе мемори стика от Бийнс и го размаха в лицето на HP.

— Груба кражба или промишлен шпионаж, сигурно една или две години затвор, предполагам. Освен това едва ли ще изглежда добре за бъдещата кариера на сестра ти…

HP потръпна.

— Не забърквай сестра ми в това! — изропта той.

Филип се усмихна.

— Значи все пак има нещо, за което ти пука, Хенрик. С други думи, не си напълно лишен от морал…

От Франк, Деян и останалите се чуха разпокъсани подхилквания, но това не го интересуваше.