— Брат ти уби гаджето ти, като го блъсна от ръба…

Тя отново погледна към свития гръб, а после обиколи с очи малката платформа.

Върху ниската каменна стена на няколко метра от нея стоеше черна торба. Тя отново кимна.

— Да, схванах. Ти си законът, око за око…

— Именно… — каза той, но нещо в гласа му разкри, че тя не бе реагирала точно както беше очаквал.

Звуците от новогодишни ракети започнаха да набират сила, а между тях се чуваха пулсиращи сирени, които се приближаваха. Търпението на Сандберг очевидно се беше изчерпило.

Той завъртя глава и хвърли бърз поглед към ръба.

— Напът са — отбеляза тя сухо.

— Добре, тогава можеш да се върнеш обратно долу…

Тя направи половин крачка назад към капака на стълбището, но после се спря.

— Знаеш ли какво, MayBey? Мисля, че предпочитам да остана тук…

Той потръпна и изглеждаше сякаш обмисля какво да каже. Накрая направи крачка към гърба на седналия човек.

— Ти май не разбираш… — озъби се той.

— О, да, разбирам — тя погледна към чантата.

Сирените вече бяха по-близо, поне три-четири отделни коли.

Гърмежът на ракетите се засилваше.

— Всъщност разбирам всичко. Мислиш да бутнеш брат ми ей там…

Тя посочи към седналия мъж.

— … от ръба точно както обеща на всичките си фенове. Ако си окей, мисля да остана тук и да гледам, докато го правиш.

— К-к’во?

Той изтърва гласа си и за миг прозвуча почти пискливо.

— Ами казах да действаш и да пратиш Хенке през ръба. Приказваш за това от няколко седмици, така че заповядай.

Той премисли няколко секунди, след което направи още една полукрачка към балюстрадата. Тя видя седналия човек да се върти неспокойно.

Сирените бяха заглъхнали, което вероятно означаваше, че полицаите в момента се втурваха нагоре по стълбите. Няколко минути, докато минат през тавана, и после щяха да са тук.

Тя бавно премести ръката си нагоре под якето.

— Ти наистина не схващаш, Ребека… — изсъска той и вдигна единия си крак като за ритник.

— Не — каза тя спокойно, докато обгърна с пръсти предмета, закрепен за колана при кръста ѝ. — Ти си този, който не схваща…

Тя направи две светкавични стъпки по платформата и замахна с ръка. Телескопичната палка се разгъна в пълната си дължина и удари MayBey в задната част на бедрото.

Ударът беше толкова силен, че тя усети костта да се чупи под метала.

Той се стовари назад, но тя се въздържа да се хвърли върху него. Вместо това сложи собствения си крак върху гърба на седналата фигура.

Той чу гласове, по-конкретно два, мъжки и женски. И двата звучаха познато, осъзна той, но главата му все още беше твърде замъглена, за да ги идентифицира.

После чу зад себе си нещо, което звучеше като бързи движения.

Някой сложи крак на гърба му.

— Ето, MayBey, нека ти помогна малко с начинанието — изкрещя тя, за да надвика ракетите.

После натисна с крак.

— Неееее!

Двата панически крясъка се смесиха в един-единствен кух звук.

MayBey се опита да се хвърли към краката ѝ, но перване с палката през ръцете го накара да се загърчи от болка.

Тя улови седящия мъж, издърпа го от балюстрадата и го пусна на пода на платформата до MayBey. После извади белезниците от задния си джоб.

Под дебелите ръкавици и черното шушляково яке китките на MayBey бяха тънки и тя нямаше никакви проблеми да му сложи белезниците.

— Време е за малко демаскиране, господа.

Тя дръпна скиорската маска на MayBey, след което освободи и другия мъж от качулката му.

— С Йонатан Лунд вече сме се срещали…

Тя кимна по посока на MayBey, който продължаваше да нрави гримаси от болка.

— Но кой си ти?

— С-Сандвича — изхлипа младият мъж, който се беше правил на брат ѝ. — Маркус Лилхаге.

— И откъде познаваш нашия Лунд младши? Може би баща ти също е полицай?

— Н-нее… — изхълца той. — С Клина ходим в едно даскало…

Тя кимна бавно и после завъртя глава към черната чанта.

— Там вътре има камера, нали?

Младежът, който явно се наричаше Сандвича, кимна.

Тя побутна Йонатан Лунд в гърдите с палката.

— Някой от вас двамата ще ми разкаже ли?

Той стискаше нараненото си бедро с две ръце и избягваше погледа ѝ.

— Добре тогава, Маркус, имаш думата.

Тя сложи палката върху едното му рамо.

— Това беше просто проект… за училище.

— Продължавай.

— Ами значи, учим за медиите, работим по проект за информационния поток. Искахме да видим дали можем да определим посоката на някой дебат чрез фалшиво лице. Бащата на Клина четеше онзи сайт за ченгета, оттам ни дойде идеята.

Той погледна към Йонатан Лунд, който продължаваше да мълчи.

— После една вечер баща му седнал на телефона си и без да разбере, звъннал вкъщи. Клина вдигнал и го чул как си говори с колегите в буса…

— … за мен — вметна тя и забеляза как Йонатан погледна нагоре.

— Ти си се чукала с баща ми… — изсъска той. — Въпреки че си знаела, че има семейство…

Тя кимна бавно.

— Това е напълно вярно, Йонатан — каза след това. — И далеч не е нещо, с което се гордея, ако това е някаква утеха. Значи затова избрахте мен?

— В-всъщност проектът изобщо не беше толкова голям. Мислехме да опитаме да изиграем ченге, излязло от релси, което блогва за това как ще се самоубие. Искахме да видим дали колегите му ще се опитат да му помогнат — продължи Маркус. — Значи, въпросът беше да си изградим профил. Да си създадем име. Като онова момиче от Художествената, което изимитира психоза и стана турбо известна…

— Млъквай, по дяволите, Сандвич! — изръмжа Йонатан. — Нямаме какво повече да ти кажем, шибана курва…

Тя го изрита в коляното и той се сви на топка.

— Трябва да обмисляш по-внимателно думите си, Йонатан. Сети се какво говорят за психиката ми в онзи сайт… Умно момче като теб може би ще ми каже какво ще се случи, ако строша камерата ви и после кажа, че при чиста самозащита съм била принудена да ви хвърля и двамата от ръба?

Тя видя как очите му се разширяват, как търси знаци, че тя се шегува. Вместо това тя го хвана за якето и го завлече към ръба.

Долу беше успяла да се образува тълпа.

— Тероризирате ме от няколко седмици… — продължи тя, долепила уста до ухото му. — Накарахте хората да ме затрупат с мръсотии, почти ме прегазихте, а освен това заплашихте живота на малкия ми брат…

Тя го провеси с още малко от ръба. Въпреки виковете и гърмежите на новогодишните фойерверки го чуваше как се бори да си поеме въздух.

— Или? Колата пред къщата ми, нали това бяхте вие?

— Да! Д-да, по дяволите — изпищя той. — Искахме само да те п-проверим. И к-когато се втурна към нас…

— … се паникьосахте?

Той закима трескаво, без да отделя поглед от паветата далеч долу.

— А брат ми, как се вписва той в картинката?

— Съвпадение. Един ден той просто дотича в магазина… П-после всичко постепенно си дойде на мястото…

Тя издърпа Йонатан Лунд обратно на платформата и го пусна долу до другаря му.

— А цялата тази работа? — тя посочи с глава покрива на двореца. — На кого му хрумна?

— Брат ми е офицер в гвардията — измърмори Маркус. — Той ме взе със себе си тук през лятото, когато сваляха знамето.

— Значи си мислехте, че ще повярвам, че Хенке седи там на ръба? Че ще се моля, ще ви умолявам за живота му, докато вие снимате — това го разбирам. Но как си мислехте, че ще се отървете?

Двамата младежи си размениха погледи, но никой от тях не отговори. Ребека помисли няколко секунди.

— Разбирам… — каза тя след това. — Да слезете долу с белезници и да се окажете по телевизията и във вестниците би било перфектен завършек на малкия ви проект — кимна тя. — Тъй като всъщност нямахте заложник тук, горе, сигурно щяхте да се разминете с глоби или условна за някое дребно престъпление. Аз щях да стоя, провесила нос, докато вие ставате знаменитости. Е, все още не е твърде късно!