Той остави една сива карта на масата и след това се настани на стола срещу HP. Разгърна картата, извади бавно чифт очила за четене от единия преден джоб и започна да чете.

— E-e-e-mbasssssy — изтрака HP през зъби. — N-need Embass-ssy, нно май н-не разбираш к-какво ти каз-вам? I h-have rights, you knoww, пр-пра-вва!

— О, да, разбирам какво казвате — отвърна мъжът и безукорният му английски накара HP да подскочи, — Проблемът е, че не знам с кое посолство да се свържа. Не е норвежкото, защото паспортът ви е фалшификат.

Той погледна HP над тънките си очила.

— Името ми е сержант Азиз, следовател в кралската дубайска полиция. Но кой сте вие всъщност?

Той гледаше HP въпросително.

— Не успяхме да открием каквато и да е информация за истинската ви самоличност нито във вас, нито сред вещите ви в хотела. Човек почти би си помислил, че изобщо не съществувате. А човек, който не съществува…

Полицаят се наведе над масата.

— … също така не може да има някакви права — нали така?

— И така, Нормѐн, да обобщим — пристигнали сте на мястото и сте заварили пътя блокиран от тълпа хора. Вместо да слезете от автомобилите и да продължите пеша до сградите с охрана и ескорт от правителствени войници, ти си решила да прекратиш операцията, дотук вярно ли е?

— Забравяш атентатора — изстреля тя, все по-раздразнена от саркастичния тон на разпитващия.

Вестергрен хвърли продължителен поглед на колегата си.

— Той не се ли е появил, след като сте се качили обратно по колите?

— Не. Забелязах го, докато все още стояхме намясто — преди да взема решението за отстъпление.

— Беше ли въоръжен още тогава? — въпросът отправи гологлавият дребен чичко Валтерш и тя се обърна към него.

— Не, не още. Носеше торба и ми се стори, че мярнах оръжие в нея.

— Стори ти се? Мярна? Не беше ли сигурна?

Отново говореше Вестергрен все със същия дразнещ тон.

Тя пое дълбоко въздух.

— Точно както вече казах, възприех това, което видях, като оръжие. Всичко стана страшно бързо, невъзможно е да се каже в кой миг какво точно се случи…

— Разбираме това, Ребека — кимна Валтерш, — Но въпреки това бихме искали да се опиташ да раздробиш събитията колкото можеш, до най-малките подробности. Това ще ни помогне да разберем всичко по-добре, все пак нито Пер, нито аз сме били на мястото.

Той кимна към своя колега и отправи към нея още една приятелска усмивка, на която тя не можа да не отвърне.

— Стана, както ви разказах. Пристигнахме, спряхме и докато се опитвах да направя оценка на ситуацията, видях атентатора сред тълпата. Наблюдавах го в продължение на няколко секунди, след което прецених, че ситуацията е толкова опасна, че съществува риск както за охранявания обект, така и за екипа, и затова наредих да прекратим.

Тя се усмихна облекчено на Валтерш и хвърли бърз поглед към Рунеберг. Шефът ѝ не издаваше никакви емоции, вместо това стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше двамата мъже от другата страна на масата.

— И какво се случи после, Ребека? — продължи Валтерш меко.

— Започнахме да се движим назад и тогава тълпата полудя. Проби през огражденията и навсякъде настана хаос. За малко да бъда съборена, но успях да се задържа на крака и да извадя служебното си оръжие. Тогава бе открита стрелба…

— Значи си открила пряк огън? — Вестергрен атакува като кобра, но тя не налапа примамката.

— Не, произведох предупредителни изстрели — три на брой по-точно и тъй като не можех да стрелям в земята поради риска да улуча трето лице, бях принудена да стрелям във въздуха. Приблизително в същия момент някой друг започна да стреля, вероятно войниците измежду тълпата.

Валтерш ѝ кимна насърчително да продължи.

— Видях или възможно е да съм чула хора, повалени от куршуми, тълпата се разбяга и в паниката си хората се събаряха едни други на земята. Продължихме да отстъпваме, аз се оказах приклещена между колата и вратата и точно тогава той се приближи тичайки.

— Имаш предвид атентатора?

— Точно така.

— В доклада си пишеш, че той е изскочил пред колата, че си го видяла да рови за оръжието и след това да го вади. Че си мислела да изстреляш предупредителен изстрел, лошата видимост и движението на колата са направили това невъзможно…

— Точно така — повтори тя, този път леко нетърпеливо. Бяха обсъдили събитията няколко пъти и всичко го имаше записано. Какво толкова не разбираха?

— Възможно ли е да е станало така, Ребека, просто излагам една теория така, между колеги…

Валтерш я погледна над ръба на очилата си за четене.

— Като се вземе предвид, че никой от другите охранители или останалите хора на мястото не е забелязал атентатор — не може ли да е било така, че стресовата ситуация и ограничената видимост да са повлияли на преценката ти? И е възможно да си се объркала по отношение на извършителя?

Тя отвори уста, за да отговори, но той я прекъсна.

— Никой тук няма да сметне това за странно, напротив — той разпери ръце към другите в стаята. — Всички знаем какво е, когато адреналинът препуска. Започваш да виждаш като в тунел, фокусираш се върху отделни детайли, които всъщност трябва да се разгледат в по-общ план. Мобилен телефон се превръща в граната, фотоапарат се превръща в револвер… Случвали са се такива неща. Не е ли възможно да е било така, Ребека?

Тя понечи да отговори, но Рунеберг сложи ръка на коляното ѝ. Очевидно беше подценила чичкото. Макар че завоалираше нещата добре, именно той щеше да се опита да изкопчи някакво признание от нея.

Тя пое дълбока глътка въздух.

— Не виждам причина да коментирам какво са видели или не са видели другите. Мога да отговарям само за себе си — каза тя възможно най-сдържано и забеляза как усмивката на Валтерш помръкна. — Видях атентатор и оръжие, опасността както за охранявания човек, така и за екипа беше очевидна, така че действах в съответствие с правомощията си.

Тя погледна бързо към Рунеберг с периферното си зрение и получи одобрително кимване в отговор. Валтерш погледна разочаровано към документите пред себе си и Вестергрен веднага пое щафетата.

— Какво е отношението ти към факта, че на мястото са умрели хора, Нормѐн? Вероятно като директно последствие от съмнителните ти действия…

Ребека потръпна. Да, беше разбрала, че има пострадали хора, може би дори убити от стрелбата на войниците — но да ѝ го захвърлят така в лицето, беше съвсем друго нещо. Но съдейки по изражението на Вестергрен, него изглежда не го беше грижа, че е прекрачил границата.

— За пореден път… — каза тя толкова спокойно, колкото можа, но гневът ѝ бе напът да избие на повърхността. — Взех решението си въз основа на оценката на опасността за моя екип и моя обект. Не мога да поема отговорността за това какво са направили или не са направили други хора.

— Значи не ти пука, че около теб са загивали хора, това ли искаш да кажеш?

— Естествено, че не! — отсече тя, но преди да успее да продължи, Рунеберг я прекъсна.

— Какво целиш с тези въпроси, Вестергрен?

Двамата мъже впериха погледи един в друг.

— Свидетелят трябва да пази мълчание по време на разпита — изчурулика Валтерш отстрани, но никой не погледна към него.

— Интересува ме дали полицейски инспектор Нормѐн наистина осъзнава, че последиците от съмнителните ѝ действия включват това, че са умрели хора? Че тя пряко или косвено е причинила смъртта им, като е провокирала стрелба от страна на войниците?

— Нещо си се заблудил, Пеле…

— Наистина ли е така, Луде? Може би трябва да си преговориш малко по-добре параграфите в закона за служебни нарушения, вместо да висиш толкова във фитнеса?

Рунеберг се изправи бавно и Вестергрен направи същото.

— Нека всички се поуспокоим — изкряка Валтерш. Той също се надигна от стола и с известно усилие застана между двамата мъже.

— Разпитът е прекъснат в 09:51 за кратка почивка.