Тя се огледа.

Къде тогава бяха бандитите?

Като се има предвид студа, най-вероятната възможност беше да са влезли в някой вход.

Тя тъкмо бе решила да провери в своя собствен, когато забеляза още една подробност около колата. Стъклата бяха затъмнени. Вътре имаше някого.

— Ало.

— Здрасти, Холивуд, Нокс е!

— Здрасти!

HP стана от работното си място и се премести в по-спокойна част от офиса.

— Хич не е лесно да те открие човек. Качих се горе и потропах на вратата ти, но те нямаше вкъщи. Беше ми свършил ваучерът, затова не можах да ти се обадя по-рано. Нощно „гостуване“ или?

— Работа — отвърна лаконично HP.

— Окей, ясно. Мини през нас довечера, имам да ти разкажа нещо, но не по телефона, ако схващаш?

— Разбира се — измърмори HP.

— Как си, Холивуд? Звучиш малко напрегнат…

— Всичко е наред, просто се преработвам малко. Нощни и така нататък… — поясни той, но разговорът вече бе прекъснал.

Какво, по дяволите, беше това и какво имаше предвид пичът, като го наричаше Холивуд?

Трябваше да зареже всичко. Да изприпка вкъщи при топлото си легло и да остави полицията да се оправя. Имаше си достатъчно грижи, а не беше изключено и MayBey да е публикувал нова тема, докато тя беше навън.

Но мисълта отново да бъде полицай, дори и само за да сплаши някакви хулигани, ѝ подейства учудващо ободряващо. Няколко секунди тотален контрол насред цялата каша, която я заобикаляше.

Тя потърси полицейската си знача в джоба, стисна кожения четириъгълник и прекоси улицата в посока към колата. Подтичваше внимателно, така че чакълът по платното да не я издаде.

Не видя движение в автомобила.

С малко късмет двамцата вътре щяха да са изцяло заети да разпределят някоя доза и нямаше дори да я забележат, преди да почука по страничния прозорец.

Тя беше в крачка, когато дългите светлини на колата внезапно светнаха.

Досега не беше стъпвал на първия етаж на хотела. Беше дори по-тесен и мрачен от горния, ако това беше възможно. Стари колела, найлонови торбички и най-различни боклуци бяха сбутани между ронещите се стени горе-долу като в западнало студентско общежитие.

Две от лампите на тавана бяха изгаснали, а останалите разпръскваха бледа нисковолтова светлина, която бе толкова слаба, че той трябваше да се взира, за да прочете номерата на вратите.

Апартаментите тук долу, за разлика от неговия, най-вероятно имаха кухненски бокс, защото в коридора миришеше на готвено, на пропито с цигарен дим и на още нещо funky, което не можеше точно да определи. Някъде напред свиреше радио и щом той се приближи до източника на звука, осъзна, че знае песента.

Нака Скуглунд и Държим се77.

На това му се вика стара класика! Всъщност цялото това място носеше усещането за стар грамофон…

Той извади стека цигари, който си бе купил от „7-Eleven“, и продължи нататък към далечния край на коридора.

Когато приближи апартамента на Нокс, откри, че вратата е открехната. Музиката идваше оттам и стържещите фанфари сигнализираха, че песента е започнала отначало.

HP почука на врата и тя се отмести десетина сантиметра, преди предпазната верига да я спре от вътрешната страна. Стаята беше тъмна и всичко, което можеше да различи, бяха два малки зелени диода в дъното, които навярно принадлежаха на радиото.

Той огледа коридора, но там не се виждаше никой. За няколко секунди обмисли да се качи обратно горе в апартамента си.

Но Нокс звучеше много настоятелен по телефона. Последен опит, след което щеше да се откаже…

Стисна стека под мишница, пъхна глава през пролуката и надникна в стаята. Миришеше наистина гадно — сладникава задушаваща миризма, която напомняше на боклук.

Малко от слабата светлина в коридора се разливаше през открехнатата врата и заедно с привикването на очите му към сумрака започнаха да изпъкват все повече детайли. Препълнен плик за боклук, преобърнат разнебитен стол и нещо обемисто и четвъртито, което трябва да беше краят на легло.

— Нокс? — прошепна той.

отвърна Нака и ненадейно HP осъзна, че на леглото лежеше някой. Чифт бледи като восък крака стърчаха изпод завивката. Стомахът му се усети пръв и се преобърна панически, преди и мозъкът му да загрее какво всъщност виждаше.

И защо…

Телефонът!

Дъртият глупак сигурно се бе опитал да го включи. Беше нарушил инструкциите му и го беше свързал със зарядно.

Което означаваше…

Бяха го открили!

HP настръхна. Той направи крачка назад и изпусна стека цигари. Изведнъж усети ръце, които го сграбчиха за раменете.

Тя спря намясто, борейки се с гравитацията, докато обувките ѝ се плъзгаха по чакъла върху асфалта. После внезапно се чу ревът на двигателя и за десета от секундата тя застина срещу лъчите на фаровете — заслепена, парализирана като заек на горски път, докато колата се задаваше с грохот към нея.

После инстинктите ѝ взеха превес, краката ѝ най-накрая намериха опора и тя се хвърли презглава към тротоара. Докато още беше във въздуха, нещо твърдо удари крака ѝ, промени посоката на тялото ѝ и тя се приземи с лице и рамо право върху замръзналата земя.

Щом се изправи схваната и насинена, видя как задните светлини на колата изчезват бързо в посока към небостъргача на „Дагенс Нюхетер“. Шофьорът дори не беше намалил.

— Само не буди Хьовдинген! — изсъска един глас.

HP се обърна и в последния момент потисна импулса да се замята диво.

Беше Нокс.

— Какво? К-кого?

Fuck me, Amadeus, как само се беше изплашил!

— Хьовдинген…

Нокс посочи с глава към апартамент номер двайсет и четири, където Нака Скуглунд тъкмо започваше наново.

— Понякога го оставям да нощува в нас, когато условията при него са неблагоприятни. Добродушен е, но на горния му етаж дъските хич не са здраво заковани, ако ме разбираш? Не може да спи, ако не чува тая проклета песен. Казва, че му напомня, за когато бил малък. „Щастливата улица“78 или нещо такова…

— Ама вътре смърди на шибан труп!

— Аа, това нее…

Нокс се засмя.

— Той има някаква странна болест, която го кара да мирише малко подозрително. Има си някакво латинско име, но само недей да го питаш, защото много се засяга. Хьовдинген всъщност е страшно чистоплътен, което, за съжаление, не може да се каже за повечето други хора в неговото положение.

Той сви рамене.

— Във всеки случай доста се мръщи, ако го събудят. Направо пощурява, все едно е расъл в гората, може да се каже, а Хьовдис невинаги осъзнава колко огромен е всъщност. Веднъж хвърли Ескил, момчето на рецепцията, знаеш го, право в стената толкова силно, че талашитът се счупи. Пичът баялдиса и си счупи три ребра…

Нокс прочисти гърло.

— Трябваше да държа Хьовдис настрана половин година, докато всичко се успокои. Това за мен ли е, между другото?

Той посочи към стека цигари, който още лежеше на пода.

— Да, ето.

HP вдигна стека „Марлборо“ и го подаде на Нокс, който незабавно разкъса найлона и извади един пакет.

— Искаш ли?

HP прие една цигара и извади вярното си „Зипо“, за да запали и на двамата.

Ръцете му продължаваха да треперят и той притисна лакти към тялото си, за да им придаде малко стабилност.