Движението беше странно успокоително — почти хипнотизиращо — и за известно време го накара да забрави за клатенето на автомобила.

Не знаеше какво всъщност беше очаквал от лагера на бедуините, може би няколко брезентови палатки и две крастави камили с BO20? Умерена доза опърпано пустинно ежедневие, която да задоволи туристите? Трябваше да се досети. Това все пак беше страната на изобилието.

Лагерът се намираше в малка падина — десетина павилиона, описващи кръг и обърнати навътре, заобиколени от висока плътна ограда от дамаска или друг материал, който приличаше на слама и сигурно щеше да ги предпази при пясъчна буря. Покрай оградата бяха поставени редица телефонни стълбове, снабдени с прожектори, а между тях бяха опънати шарени лампички и знаменца. Отпред оградата преминаваше във висока стена с две наблюдателни кули и отворена порта.

Всичко беше в средновековен стил, но съдейки по цветовете и състоянието му, цялото място вероятно беше новопостроено.

Паркираха колите пред стената и в същия миг, щом минаха през портата, към тях се понесе арабска поп музика. По средата на откритото пространство в центъра на лагера имаше голям дървен под, покрит с арабски килими, а върху тях имаше редица ниски маси с възглавници за сядане, които вероятно можеха да поберат стотина гости. Оказа се, че постройките, които бе видял, докато се приближаваха, нямаха четвърта стена и бяха открити откъм средата на лагера. Вътре в тях имаше още места за сядане, а освен това и кухня, сувенирен магазин и павилион с наргилета.

Всичко това изглеждаше, меко казано, леко абсурдно тук, насред пустинята — почти като мираж.

— Salaam-aleikum, welcome, welcome my friends! — извика дребен дебел мъж в бедуински дрехи, докато подтичваше да ги посрещне.

— Подранили сте, вечерята започва чак след час, но през това време можете да си купите сувенири, да покарате бъгита, да пробвате пясъчен сърфинг, да яздите камили или да пушите наргиле. Ако ли не, барът, разбира се, е отворен за тези от вас, които не са мюсюлмани.

Мъжът се усмихна широко и направи пауза, докато затихнат подхилкванията.

— Ако искате да се освежите, тоалетните са ей там.

Той посочи към една барака в далечния край на лагера, след което погледна HP многозначително.

— Бели денс шоуто започва в десет, добре дошли още веднъж и се надявам, че престоят ви при нас ще е приятен!

Въпреки че на HP най-много му се искаше да потъне между няколко възглавници с едно наргиле, той неохотно реши да последва съвета и да се пооправи.

Оказа се, че тоалетната има душ глава, свързана с маркуч към казанчето, и след малко акробатически упражнения и много сапун той успя да се поразкраси сносно.

Ризата му замина в най-близкото кошче. Вярно, че беше от тайландска коприна и шита по поръчка, но той с готовност я жертва, за да може да си възвърне поне част от самоуважението. В магазина за сувенири си избра розова туристическа тениска с психеделични арабски мотиви и без особен ентусиазъм остави продавача да я допълни с кърпа, която омота около главата му.

Щом всичко беше готово, отиде и се настани върху възглавниците до една от ниските маси, поръча си бира и зачака другите да се наиграят в пясъчника навън.

Венсан и Анна се върнаха едва когато започна да се смрачава. Вървяха плътно един до друг, телата им се докосваха през цялото време и те си бъбреха свойски на френски.

Всъщност не трябваше да му пука. Не беше влюбен в нея или нещо такова — абсолютно не. Но все пак имаше някои правила. Анна беше неговата компания, той я беше довел тук.

Не можеше да не забележи погледите на останалите от групата. Но опциите му бяха доста ограничени. Беше в пустинята и нямаше къде да ходи и макар че парещото чувство на унижение все повече прерастваше в нажежен гняв, той не можеше да измисли нищо. Вярно, с Венсан бяха на един ръст, но онзи беше значително по-жилав и определено изглеждаше, че може да се грижи за себе си, ако се наложеше. На всичкото отгоре франсето имаше подкрепата на цялата си шайка, така че да го покани във fight-club едва ли беше добра идея.

Освен това самият той беше много повече lover, отколкото fighter…

Не, единственото, което му оставаше, беше да се преструва, че не му дреме, да се погрижи да се напие и/или напуши възможно най-бързо и после да хване първия удобен керван от камили, който се махаше оттук.

Реши да вложи цялата си енергия в това начинание.

Бели денс шоуто съвсем не развесели вечерта му. Оскъдно облечената дама се извиваше известно време, след което покани публиката да стане, и скоро дансингът се напълни със седемдесетина туристи. Самият той предпочете да остане в ъгъла с мис Мари-Анна, но вместо това го завлече една от французойките, която беше твърде хубава, за да я отреже.

Въпреки опиянението се чувстваше невъобразимо нелепо. С кърпа за глава, туристическа тениска и престорена усмивка танцуваше white man’s overbite21 във фалшив лагер във фалшива страна. Вероятно изглеждаше още по-смешно, отколкото се чувстваше — ако това изобщо беше възможно!

Анна и Венсан се натискаха през дрехите на няколко метра встрани. Бедрата му бяха прилепени между нейните, тя опипваше врата му с ръце и двамата клатеха ханшове в ритъм с арабската поп музика.

Сладката французойка — за която, разбира се, беше твърде пиян, твърде напушен и изглеждаше твърде глупаво, че да има и най-малък шанс — се отправи да танцува с приятелите си, така че той реши да се доклатушка обратно до мястото си и да напои самосъжалението си с още една бира.

Масата беше празна, всички изглежда бяха на дансинга, но между чашите и чиниите той мерна нещо златисто.

Гъзарската запалка на Венсан.

Sweet!

Той се огледа, престори се, че се протяга за кенче бира, при което светкавично прибра скъпоценната вещ. Усещаше я хладна и тежка в дланта си, значително по-солидна от неговото вярно стоманено „Зипо“.

Със сигурност беше от чисто злато и също толкова сигурно бе, че на невнимателния малък жабар22 щеше да му е жал за бижуто му.

Може би дори беше наследство от богатия му дядо или нещо такова?

Ухилен, той пусна запалката в джоба на панталона си, преди да се изправи и да се насочи към бараката с тоалетните.

Payback is a bitch mothafucker!

Обратното пътуване премина безаварийно и те кацнаха на летище Брома точно преди четири часа.

Друг охранителен екип ги посрещна и пое министъра на международното развитие, а веднага след това се появи и един минибус, който да качи нейната група. Луде Рунеберг седеше на мястото до шофьора.

— Радвам се да видя всички ви невредими — поздрави ги той. — Качвайте бързо екипировката и тръгваме към участъка за разоръжаване и дебрифинг. Доктор Андерберг чака…

В задната част на лагера имаше отвор в оградата и той остана за малко на стълбите към тоалетната, загледан с любопитство в мрака.

Всъщност беше леко зловещо, като сравнеше…

От едната му страна беше осветеният лагер с мигащи лампи, музика, храна, пиене и охолство. От другата страна — само на няколко метра — се разпростираше тъмнината. Миля след миля от пясък и пустош.

Колко дълго бяха пътували, за да стигнат дотук?

Трудно беше да се прецени, шоферът не беше карал в права линия, но имаше поне два часа, предположи той. На колко часа пеша отговаряше това? Шест, осем? Това е, ако се движеше по права линия… В петдесетградусовата жега, единствено със змии и скорпиони за компания, беше съвсем лесно да се отклониш от правилната посока. Какво ли беше чувството да си съвсем изоставен там, навън?

Той не се сдържа и направи няколко пробни стъпки в мрака.

Лагерът лежеше в падина, но светлината, която се разливаше от всички лампи, беше достатъчна, за да долови гребена на дюната малко по-напред. Там, горе, се мяркаше самотен силует, за който предположи, че е някакъв крив стълб, и след няколкосекундно колебание се насочи към него.