А ги имаше и гласовете. Бащата, Даг, бедният изпепелен ненормалник Ерман. Всички му шепнеха от мрака. Искаха от него отговори.

Искаш ли да играеш една игра, Хенрик Петершон?

Искаш ли?

Напълно ли си сигурен?

Yes or No?

Той тъкмо беше получил обяда си, Royale with Cheese, който му струваше двойно, защото „Бъргър кинг“ беше прекалено далеч, така че рецепционистът отиде пеша дотам. Но си струваше. Сосът се процеждаше между пръстите му и той ближеше лакомо всяка мазна капчица.

Беше излязъл, залитайки, от тунела на ужасите при Йердет, всъщност беше продължил почти сто метра, преди да зацепи, че светлината и свежият въздух не бяха просто нови привидения.

После беше успял да се добере до такси при сградата на ТВ4 и макар шофьорът да го беше изгледал странно, все пак се бе съгласил да извлачи мръсното му и разбито тяло у дома в Сьодер.

Беше спал почти едно денонощие, после се беше надигнал, за да се изкъпе и да се избръсне. Прибави и малко хапване, след което пусна компютъра.

Трябваше да се свърже с Бека по някакъв начин. Да обясни защо не се беше върнал. Тя сигурно беше както бясна, така и притеснена. Но не смееше да звънне у тях или дори да пробва мобилния ѝ. Можеха ли да поставят GPS в дрехите му, сигурно можеха и да подслушват телефоните ѝ. Противниците му в крайна сметка не бяха кои да е.

Всичко беше много по-голямо, отколкото си бе мислил, сега го осъзна и малко от доброто, обикновено гугълване бързо подсили теорията, която беше започнал да изгражда в Лидингьо.

Трябваше да измисли друг начин да се свърже с нея. Да я предпази.

Коледа правеше всичко двойно по-потискащо.

Тя беше също толкова ядосана на себе си, колкото и на Хенке. Първо, той буквално пада от небето, гол и пребит, с нескопосана история под ръка. После два дни, докато се съвземе, докато добрата голяма сестра сервира и се грижи за него, и после хоп, той отново изчезва, без да каже и гък като обяснение.

Ето я, приготвила коледна вечеря, даже беше свалила малко украса от тавана, а той изобщо не се появи. Тя, естествено, звънна на мобилния си само за да го намери напъхан над рафта за шапки.

Толкова типично за Хенке и толкова типично за нея да очаква нещо друго.

Така че трябваше да се празнува Коледа съвсем сама.

Вярно, Мике беше звъннал два пъти, но тя не се чувстваше удобно да говори с него. Беше се извинила, че ще празнува Коледа с брат си, и беше прекратила разговорите възможно най-бързо. Тя беше убедена, че до този момент той вече бе научил за аферата ѝ с Тобе. Особено след като беше прочел клюките в Крепители на обществото. Адвокатът ѝ не беше помогнал за разведряването на атмосферата. Очевидно прокурорът мислеше да заведе дело срещу нея в началото на януари. Грубо служебно нарушение, това означаваше, че ще ѝ бият шута, ако бъде призната за виновна. Fucking fantastic, както би казал Хенке…

Тя приготви старателно тренировъчните си принадлежности и излезе от апартамента. При „Фридхемсплан“ имаше „Фрискис & Светис“99 и тя смяташе засега да си вземе карта за десет тренировки там.

Щом излезе на улицата, внимателно се огледа, преди да продължи към автобусната спирка. На една пресечка разстояние потегли разнебитена кола, но шумът от двигателя бе погълнат почти изцяло от преспите сняг, така че тя не я забеляза.

Снимката на неуспешния атентатор самоубиец беше това, което го насочи по следата. Беше ужасяваща снимка, от която вечерните вестници, естествено, се бяха възползвали.

Някой трябва да се бе надвесил от прозорец и снимал право отгоре. Безжизненото тяло, тъмните петна в снега, отломките и разбитите витрини, всичко се виждаше ясно.

Но това, което всъщност стресна HP, беше значително по-малък детайл. В горния край на снимката, самотен в снега, се виждаше малък правоъгълен предмет, от който космите по врата му настръхнаха. Не беше необходимо дори да зуумне, за да разбере какво беше това.

Мобилен телефон! Лъскав модел, напомнящ страшно много на този, който лежеше в гардероба му.

Щом мозъкът му направи връзката, не беше трудно да продължи да подрежда пъзела. Започна с малко гугълване на стари статии.

Именно последното изречение измести фокуса му и го накара да се отправи към старите си ловни полета. Не му трябваха много минути, за да се ориентира правилно. Наистина някои тролове бяха сменили имената си, но той все пак ги разпозна по начина, по който се изразяваха.

M00reon, M1crosrf и JabRue бяха създадени от самия него. Но имаше и стари познайници като VAO, Bosse Baldersson, Ljugo Juli и Lasse Danielsson. Той пробва всяко тролско име, което можа да си спомни, и резултатът надмина всичките му очаквания.

Считано от деня след бомбения атентат всички — до един, tutti — без и едно шибано изключение, бяха пуснали тема, която по един или друг начин се отнасяше до терористичния акт. Ако се обърнеше към блоговете, резултатът на практика беше същият. Дори и най-повърхностните имаха какво да кажат по въпроса, дори и да бяха просто клишета в стил: Направо ужасно или още няколко минути и най-добрата приятелка на сестра ми щеше да бъде взривена…

Заключението беше кристално ясно!

ArgosEye раздухваше случката възможно най-много, а целият механизъм за насочване на мненията се беше задвижил едва половин денонощие след неуспешния атентат.

Съвпадение?

Е, възможно беше, естествено.

Но като се имаше предвид всичко, което вече знаеше… NFW!

No Fucking Way!

Носеше по една тежка торба във всяка от ръцете си, както и раницата за тренировки на гърба. Автобусът беше само на десет метра, когато вратите се затвориха и той с бръмчене се отдалечи от тротоара.

Тя изпсува високо, обмисли няколко секунди дали да изчака следващия, но реши вместо това да извърви някаквите си два километра между „Фридхемсплан“ и апартамента.

Приблизително по средата на пътя вече бе съжалила за решението си неколкократно.

Въпреки ръкавиците торбите се врязваха в пръстите ѝ и често я принуждаваха да спира, за да пропусне малко кръв през пръстите си.

Освен това тротоарите не бяха почистени от снега и на няколко пъти тя за малко да се просне по нанагорнището.

Тъкмо беше подминала градинката при Педагогическия университет, когато тъмния автомобил се плъзна покрай нея. От дясната ѝ страна, отвъд високия парапет, колите извираха от Фредхелския тунел и заради движението и шума от трафика по Е4 тя не реагира, преди автомобилът да спре и едрият мъж да застане на пътя ѝ.

— Скачай вътре — каза той лаконично и отвори задната врата.

— К’во?

Тя забеляза червенокоса жена на нейния ръст да излиза от шофьорското място и да заобикаля колата зад нея.

— Скачай вътре! — повтори мъжът. — Има някой, който иска да говори с теб…

Тя се наведе напред и надникна в колата.

Вътре седеше Йон.

— Качи се, ако обичаш, Ребека — каза той меко.

Тя хвърли бърз поглед наляво. Жената вече беше на тротоара зад нея.

Точно както мъжа от другата ѝ страна тя беше разкопчала якето си по начин, който Ребека разпозна — с едната ръка на колана, скрита зад ръба на якето.

Тя направи крачка назад към парапета.