Те се затичаха по стълбата, сподиряни от виковете на Сандърс. Болд кимна на детектива си, който опита да отвори, но безуспешно, и след като изкрещя „Полиция“ и отвори, се отдръпна назад и засилвайки се, ритна два пъти вратата. Тя така и остана заключена, но се разцепи по средата и се откачи от касата.

Стивън Гарман седеше със спокойно изражение във фотьойла с високата облегалка и с мобифон в ръка. Погледна ги и обяви в микрофона:

— Мисля, че дойдоха да ме арестуват.

Ла Моя започна да му чете правата, надвиквайки шума, хаоса и крясъците, придружени със забързани в тяхна посока стъпки.

Лу Болд, макар обзет от ярост и гняв, спокойно се приближи до Гарман, взе мобифона от ръката му и прекъсна връзката. В никакъв случай не си позволи да разкрие истинските си чувства пред един заподозрян — не би се издал. Гарман беше доказал, че е смразяващо хладнокръвен, затова беше необходимо да запази ума си хладен и чист.

— Ако бяхте ме арестували по-рано, по-малко щяха да умрат. Ще се наложи да живееш с тази мисъл, сержант. Ти, не аз.

Болд му отвърна:

— Аз може и да се наложи да живея, но ти ще умреш с нея. Така че на мен се пада по-добрият избор.

— Така ли мислиш? — отвърна Стивън Гарман. — Ще видим.

След час началникът на полицията даде кратка пресконференция, обявявайки, че Гарман е в ареста и е един от неколцината обвиняеми по случая. Съобщи и че Гарман е бил разпитван няколко дни преди арестуването си и самият той — началникът, предполага, че признанията на Гарман са породени именно от този разпит. Всичко това беше направено без изобщо да бъде информиран Болд, макар неговото име постоянно да се споменаваше по време на пресконференцията.

На петия етаж празнуваха — обикновено така правеха, когато се разрешеше някой от най-трудните случаи — черните дупки, както ги наричаха. Имаше морковена торта, прясно мляко и огромен поднос с чаши еспресо и сметанки, купени този път не от продавача във фоайето.

Болд направи всичко възможно, за да прикрие изтощението си и да се покаже весел заради колегите си, но в моменти, когато улавяше погледите на Ла Моя или на Матюс, долавяше у тях същия скептицизъм, който владееше и него. Гарман се беше позовал на правото си да не говори и не каза нищо повече, освен, за да ангажира един от най-влиятелните адвокати в града. Нямаше нужда от разпит. Притежаваха на запис признанията му в ефир, но когато ги прослушаха, оказа се, че звучат много смътно и неопределено и не съдържаха никакви стопроцентово уличаващи го подробности, на чиято база да му бъде повдигнато обвинение.

Бърни Лофгрийн и малобройният му екип от специалисти по идентифицирането липсваха на тържеството, тъй като претърсваха дома на Гарман за улики и доказателства. Охотно си бяха поделили работата с екип от водещи специалисти по съдебна медицина и криминология към специализираното звено по палежите при ФБР, долетели направо от лабораторията в Сакраменто и предвождани от доктор Кастърстейн.

Един патрулен полицай привлече вниманието на Болд — стоеше някак настрани и като че за нещо се колебаеше. След кратък размисъл се приближи до Болд и му каза, че го търсят по телефона.

Обаждаше се Лофгрийн. Болд поръча да му прехвърлят разговора в неговия офис.

— Имам една лоша новина и една… лоша новина. Коя искаш да ти кажа първа?

— Не сте открили нищо — предположи Болд.

— Аз трябваше да ти кажа тези думи — направи се на разсърден Лофгрийн. — Ако искаш да открием лабораторията му, огледай се и разбери къде да я търсим. И Кастърстейн е съгласен с мен — това не е мястото, което търсим. Няма хиперголици, няма стълба „Вернер“, нито сребристосини нишки.

— Това възможно ли е? — помита Болд и вдигайки поглед видя Дафи до себе си.

Няколко снимки в ръката й събудиха любопитството му, но нямаше как да ги погледне в момента. Тя улови погледа му и махна с ръка към заседателната зала. Искаше да го види насаме. Той кимна и тя излезе от офиса му. Болд задържа погледа си върху нея малко повече, отколкото беше редно за женен мъж.

— Работата ми е да претърсвам, не да размишлявам по теория на вероятностите. Искам да ти кажа, че нещата не изглеждат никак добри. Не казвам, че нищо друго, освен димящ пистолет няма да ме задоволи. Не. Обаче, съвсем честно ти казвам, тази работа изобщо не ми харесва. Прекалено чисто е. Разбираш ли? За бога, та ние очаквахме поне нещо като подсказваща улика: парченце кора от дърво, сгъваемо ножче, някакво приспособление за миене на прозорци.

— Той е следовател — напомни му Болд. — След като знае, че ще го гледат и под микроскоп, се е подготвил идеално — сменил си е дрехите, обувките — взел е всички предпазни мерки, за да не остави никакви улики и доказателства в къщата си. Направи признание — ако изобщо може да се нарече така. Може би именно защото е знаел, че няма да намерим нищо, за да можем да го потвърдим. Може за него това просто да е игра.

— Аха? Е, ако е така, то той печели. Това беше всичко, което имах да ти казвам. Кастърстейн страшно си разбира от работата, Лу. А сега ходи из къщата и клати смаян глава, носът му е провесен като на дете, неуспяло да открие нито едно яйце на Великден. Ако можеше да дойдеш, щеше да разбереш какво точно имам предвид; и на теб нямаше да ти хареса, смятам. Тук нишката се къса, Лу. Мисля, че най-обещаващата улика е мастилото. Разбра ли? Ако свържем мастилото на намерените в къщата химикалки с мастилото от писмата, може да успеем. Сега тук навсякъде търсим химикалки.

— Ще приема това доказателство, Бърни, не мисли, че не го искам. С удоволствие. Но не е това, което търся, не е в моя ресор.

— Кажи ми какво искаш.

— Нишка, която да ме отведе до лабораторията му. Това ми трябва. Намери ми нещо, което да ми подскаже местонахождението й. Ако го направиш, ще мога да се прибера в къщата си и да се наспя.

— В такъв случай, ако бях на твое място, щях да започна да се наливам с кафе. Сребристосините нишки ще ти подскажат къде е, но няма да е тук. Както ти самият каза преди малко, той е следовател, знае много добре какво трябва да направи. Не очаквам изобщо нещо повече да се намери тук. — След което добави: — Запази ми от тортата, ако нещо е останало. И не някакво малко парченце — най-хубавото. Вие поне се повеселихте, а при нас — нищо.

Болд остави слушалката и се замисли за жена си. Докато той беше карал осемнадесетчасовото си дежурство, Лиз беше идвала в града и се беше прибрала във вилата, но изобщо не му се беше обадила. Набра номера на мобифона й и след като изслуша съобщението, записано на телефонния й секретар, каза:

— Хоризонтът е чист, любов моя. Връщаме се в къщата. Страшно ми липсваш. Бързо си ела.

Огромната скала на разследването беше стигнала подножието на планината и беше загубила инерцията си. Лабораторните екипи щяха да са заети в течение на няколко седмици с анализи, макар и на малкото открити улики и доказателства в домовете на Хол и Гарман. А сред продължаващата битка за вниманието на медиите между градските политици, обявяващи един след друг, че градът е спасен, и заклеймяващи престъпниците и техните намерения, Болд щеше да гледа как разследването замира пред очите му въпреки нежеланието и съпротивата му. И друг път беше изпадал в подобно положение, чувствайки се вързан в черната риза на отчаянието.

Вървеше с бавна крачка по дългия коридор към заседателната зала, в опит да си събере мислите.

Дафи беше сама, седнала зад масата, изложена на непрощаващо силната неонова светлина. Косата й беше отметната назад. Лицето й изглеждаше уморено. Тя плъзна към него карта на града, в която беше забола няколко флагчета.

— Дороти Инрайт, Мелиса Хейфиц, Вероника Делатарио — червеното, жълтото и зеленото флагче. Всички в един и същ район на града. Защо?

Болд разгледа картата и местонахожденията, отбелязани с флагчета. Понякога им убягваха съвсем явни неща, но не за дълго.