Стреляха по тях без прекъсване, но двамата с Майлоу стремително се спускаха надолу в студения нощен въздух. Джан реши, че падат безконтролно, но преди да се увери в това, вече правеха широк плавен завой.

Летяха.

— Наклони тежестта си наляво! — заповяда Майлоу.

— Какво?

Планерът сега летеше почти хоризонтално. Насрещният вятър свистеше право в очите й. Те се насълзиха. Не че имаше какво да види точно сега.

— Наклони се наляво, към мен! — изкрещя Майлоу. — Веднага!

Направи каквото искаше от нея. Неговото тяло се премести на същата страна. И планерът зави наляво, след секунди Майлоу извика:

— О кей, стига! Изправи се пак! — Тя веднага се подчини. — Добре. Поне се движим в нужната посока, но ни трябва по-голяма височина, за да стигнем града. Дано срещнем възходящи течения.

Полетът продължаваше. Джан като че започваше да усеща радост от преживяването. Да летиш сред тишината като стрела в мрака…

— Лайняна работа — изръмжа Майлоу.

— Какво става?

— Дупка в крилото. Или е от куршум, или е от сабя.

Тя погледна през рамо, но макар и да различаваше очертанията на крилото над тях, не се надяваше да види цепнатината.

— Ще ни затрудни ли?

— Засега не, но се разширява.

— Олеле.

Удоволствието й се изпари. Взря се надолу, опитваше се да усети разстоянието до земята.

— Ама че гадост — пак се обади Майлоу. — Така няма да се доберем до града.

— Ще се пребием ли?

— Съмнявам се, но ще се влачим дълго. А онова под нас е пустош.

Джан нямаше представа колко време е минало, когато усети разтърсващо дърпане, едва не изтърва тръбата. Чу вика на Майлоу „Дръж се!“, планерът сякаш застана на носа си и рухна надолу. Тя изпищя. Стори й се, че пропаднаха с хиляди футове, преди неочаквано планерът да полети нормално.

— Добре ли си? — викна Майлоу.

— Може да се каже — отвърна треперещата Джан. — Помислих, че това ни е краят.

— Тези неща са проектирани да излизат автоматично от пикиране. Тъпото е, че съвсем загубихме височина заради този вихър и сега не виждам…

Звукът на разпарящ се плат заглуши плющенето на крилото и свистенето на вятъра. Планерът отведнъж се спусна надясно. Сега не пикираше, а се завъртя в спирала. Майлоу крещеше нещо, но Джан не го чуваше.

След часове или след секунди планерът се заби в някакво препятствие, от удара в челото съзнанието на Джан се завъртя и изчезна в пустошта…

Опомни се увиснала с главата надолу в хамута. Нищо не виждаше.

— Майлоу? — простена тя.

Никакъв отговор. Джан слепешката се пресегна към него, но не го пипна. Какво ли се е случило? И къде беше сега? Носът на планера сочеше надолу, но дали бе в клоните на някое дърво, или на земята? Тя опипа лицето си. Лепнеше, несъмнено от кръвта, и точно под косата й се беше издула цицина.

— Майлоу! — викна тя отново, по-силно.

Нещо се прокашля в мрака. Джан позна звука. Големите котки често кашляха така, дебнейки покрай стените. Тя си спомни къде е. В пустошта. Сама. Майлоу я беше изоставил. Или беше мъртъв.

Тя измъкна по-късия меч. Това мъничко я успокои, но все още се усещаше смешно беззащитна, както беше увиснала с глава към земята. Протегна меча и попадна на висящия наблизо празен хамут на Майлоу. После острието зачегърта по металната тръба. Джан с усилие я докопа. Планерът леко се измести, нещо се скъса. Подозренията й се оправдаха — хваната беше в клоните на дърво. И не можеше да си представи на каква височина. Но в едно беше сигурна: според звука на планера малко му трябваше да се измъкне от хлабавата опора.

Джан се реши. Нямаше избор, трябваше да скочи долу, преди планерът да падне заедно с нея. Пъхна късия меч в ножницата и се протегна към триъгълника от тръби. Хвана го здраво с едната ръка, а с другата започна да разкопчава своя хамут.

Щом освободи и последната катарама, изплъзна се от хамута и изведнъж се залюля под тръбата. Отчаяно се опита да я хване и с другата ръка.

Успя. Тежестта на тялото й болезнено опъна раменните й стави. Висеше с клатещи се във въздуха крака. Опъна пръсти надолу, надяваше се да докосне земята. Но не я намери. Колко оставаше? Пет фута? Десет? Петдесет? Колкото разликата между изкълчения глезен, счупените кости или смъртта.

Хайде свършвай с това, каза си Джан. Пое си дълбоко дъх и пусна тръбата…

Както падаше, тя вдигна колене към гърдите си, инстинктивно се свиваше на топка.

Падаше и падаше…

„Ще умра!“

Заби се в нещо много меко, но макар че веществото пружинираше, ударът успя да спре дишането й. Трескаво се опитваше да вдиша малко въздух. Нещото, в което падна, покриваше цялото й лице, дишането ставаше все по-трудно. Остърга го и гнусната миризма й подсказа в какво се е търкаляла.

Гъбички!

— Ъх! — изграчи отвратената Джан.

Надигна се и забързано изтръска остатъците от дрехите си. Предпазливо опита крачка напред. Веднага потъна до колене в гъвкавата, съпротивляваща се маса. Искаше й се да повърне, но си каза, че гъбичките спасиха живота й. Без тях несъмнено щеше да си счупи врата, заедно с всички останали кости.

Мярна й се мисълта, че щом е оцеляла при падането на планера, би трябвало и Майлоу да е успял. Но къде е той? Вероятно далеч оттук, озъби се мълчаливо Джан. Или е помислил, че е мъртва, или не е искал тя да го бави по пътя. Както и да е, беше я зарязал.

Пак се чу котешката кашлица. По-наблизо. Тя измъкна по-дългия меч, хвана го с две ръце и се обърна по посока на звука. Гръбнакът й се вледени от мрачния спомен за пантерата при портата. Онази, причинила смъртта на Карла. Не можеше да е същото животно…

Друг звук. Точно зад нея.

Джан се извъртя, макар да знаеше, че е твърде късно.

— Внимавай с това нещо, идиотко! — грубо я спря Майлоу.

— Майлоу! Майко богиньо, благодаря ти… — Джан свали меча, краката й бяха омекнали от облекчение. — Мислех си, че си ме зарязал.

Той дойде по-наблизо. Но силуетът му едва се очертаваше в тъмнината.

— Така и направих — каза й той.

— Тъй ли? — Джан не можа да скрие учудването си. — Но се върна…

— Не ме питай защо — сухо я прекъсна Майлоу. — И аз не зная. Не ме карай да съжалявам за решението си.

Голямата котка се прокашля още веднъж. Съвсем наблизо.

— Майлоу?…

— Да, виждам го. Тигър. Саблезъб. Голям е. На двайсетина метра — той сниши гласа си. — Чак сега ни усети. Започна да се прокрадва. Вятърът е откъм него и не може да ни подуши.

Джан се почувства странно успокоена, че не идва пантера към тях, макар да знаеше колко по-опасен е саблезъбият тигър. Чу как Майлоу тръгна нанякъде.

— Къде отиваш? — уплашено попита Джан.

— Никъде — меко отвърна той. — На няколко стъпки пред тебе съм. Сега стоя с гръб към тази котка.

Чу се звук на меч, излизащ от ножницата.

— Но защо си с гръб към тигъра? — Джан се паникьоса. — Няма да го видиш, когато дойде.

— Млъкни! — заповяда Майлоу.

Тя замръзна. Отначало всичко беше тихо, после чу едва доловимо движение. Представяше си приближаването на саблезъбия тигър, стъпващ по поглъщащия звуците килим от гъбички. Всеки миг ще бъде само на един скок. Тя се напрегна, готова да побегне. Свистене, последвано от гръмко „туп“. Нещо тежко се смъкна върху гъбичките почти до нея. Лъхна я силна животинска миризма.

— Майлоу?…

— Аз съм още тука. Но котката не е.

— Какво стана?

— Отсякох й главата.

— Но как разбра, че трябва да я удариш? Нали беше с гръб към нея?

— Слухът ми не е по-слаб от нощното ми зрение. Усъвършенствани звукови възприятия. Нещастното котенце вдигаше такъв шум сред тези изродени гъбички, че би заглушило кибероид, търкалящ се надолу по стълбата. Хайде, трябва да си намерим някакъв подслон. Безсмислено е да тръгваме към града през нощта. Би могла да попаднеш на камшично дърво.

Тя усети ръката му на китката си и се остави да я води в непрогледния мрак. Трудно си проправяха път през гъбичките. Приличаше на джапане в езеро от гъста течност, болките в краката на Джан се усилваха.