— Спокойно ли е всичко?

— Не, но тук никой не влезе. А ти как си?

— По-добре. Но имам нужда от храна.

Отиде при чешмите и пи още вода.

— Издаваше смешни звуци. Малко преди да се събудиш. И имаше гърчове.

— Сънища. Кошмари.

Той наплиска лицето си, изтри го и се изправи. Погледна Джан и се усмихна. Усмивката му изглеждаше някак насилена. Не беше понесъл леко своите кошмари.

— А ти как си? — попита Майлоу.

— Доста съм зле — призна си тя. — Според тебе, какво ще ни се случи?

— Зависи колко убедителен ще бъда в разговора с шефа на тази сбирщина деца на Изгряващото слънце, за да разбере, че мога да му предложа нещо, мечтано от него.

— И какво е то?

— Казах ти — информация.

— Да де, но за какво! — попита нетърпеливо Джан.

Преди да й отговори, зад вратата се чу шум. Майлоу поиска меча с настойчив жест. Тя бързо му го подаде. Вратата се отвори с трясък. Един офицер предпазливо пристъпи навътре. Джан не беше сигурна дали вече го е виждала. Трудно различаваше тези хора. Влязоха и четирима войни. Онзи сдържано кимна на Майлоу и много бързо произнесе нещо. Майлоу също кимна.

— Трябва да отидем с тях — обясни той на Джан. — Удостоени сме с честта да се срещнем с голямото началство. С техния боен вожд.

Изведоха ги и тръгнаха нагоре към обитаваната от Аристократите част на кораба. По коридорите вече нямаше трупове, но все още навсякъде се виждаха локви съсирена кръв. И нашествениците бяха навсякъде, препускаха напред-назад по коридорите с вид на хора, изпълняващи твърде важни поръчения. От Аристократите наоколо нямаше и следа. Джан предположи, че всички те са затворени някъде. Пак помисли тревожно какво ли се е случило на Сирай…

Скоро разбра, че отиват към „Големия салон“, но когато влязоха с Майлоу вътре, видя, че в залата са настъпили промени, правещи я неузнаваема. От тавана висяха цветни флагове, а платнени прегради разделяха на части огромната площ. По тях имаше изрисувани планини, езера, непознати наглед дървета и други неща, които Джан не можа да определи.

— Декораторите вече са се нанесли — промърмори Майлоу.

Техните придружители им махнаха да продължат напред. При приближаването им войни дърпаха настрана преградите. Минаха през четири прегради, преди да стигнат до възвишението.

Там, където Каспар беше седял на своя трон, сега друг човек седеше на друг трон. Зад него се виждаше червен флаг с нарисуван странен черен гущер, бълващ огън. В краката на мъжа седяха две жени, облечени в чудати дрехи и с набиваща се в очи бяла боя по лицата.

Но друго привлече вниманието на Джан. От двете страни на трона стърчаха копия и на всяко беше забучена отрязана глава.

Джан най-напред срещна мъртвите очи на Принц Каспар, после и на лейди Джейн.

— Нали искаше отмъщение — промърмори Майлоу в ухото й, както крачеха към възвишението, — ето ти го, в кръв и плът.

Джан не каза нищо. Не можеше да отмести поглед от лицето на Каспар. Прилошаваше й. Старшият измежду съпровождащите ги офицери крясна нещо, явно им заповядваше да спрат. Намираха се на петнайсетина фута от възвишението. Техните придружители се поклониха ниско, а мъжът на трона бавно стана. Беше забележително по-висок от останалите нашественици. Кройката на дрехите му, същата като на войните, го правеше още по-едър, но и без нея той изглеждаше твърде внушително. Нормалната жена от Минерва би приличала на дребосъче до него.

Погледна ги отгоре надолу. Тесните му очи не издаваха нито настроение, нито мисли. После каза на великолепен „американо“:

— Тъй, тъй, Майлоу Хейз, отдавна не сме се виждали. Къде се криеше през последните четири века?

Учудена, Джан се обърна към Майлоу, но и той очевидно беше озадачен. Смръщи вежди и с поглед впит в гиганта, каза:

— Познавам ли ви?

— Срещали сме се няколко пъти на конференции по биотехнологии. Естествено, сега не би могъл да ме познаеш. Аз, разбира се, се промених — Високият мъж разтегли устни в оскъдна усмивка. — Ти на свой ред си се променил малко. Поне външно. Докладът на моите самураи за твоите действия показва, че си се подложил на сложни усъвършенствания.

Майлоу кимна. Все още недоумяващ каза:

— Значи и ти си безсмъртен…

— Да, такъв съм наистина. И до днес бях останал с впечатлението, че съм последният оцелял. Името ми е Шуми Хорадо. Сега спомни ли си?

— Хорадо… — бавно произнесе Майлоу. — Корпорацията Хорадо. Да, спомних си. Ти беше нисичък тогава и оплешивяваше…

Военачалникът пак се усмихна едва-едва и докосна гръдния си кош с върховете на пръстите.

— Всичко е суета, нали, господин Хейз? Добавих си тридесет инча ръст и гъста коса. А ти си избрал плешива глава и разноцветни очи, плюс всички други твои промени. С риск да бъда невежлив, точно тях ще трябва да обсъдим на първо място. Както забелязваш, проявих доверие и ти позволих да задържиш меча. Несъмнено си го отнел насила от някой войн. Но в случай, че обмисляш дали да го използваш срещу мен — разбира се, не вярвам да е така — нека те уверя, че съм си осигурил защита.

Той плясна с ръце. За миг преградите от двете им страни се дръпнаха, откривайки войни с нещо като малки пушки в ръце.

— Автомати — каза военачалникът. — Бих казал, че са единствените, още годни за употреба. Намерих чудесно запазен сандък преди осемдесетина години. Трябва да те предупредя, Хейз, на каквато и бързина да си способен, ще умреш, преди да стигнеш до мен.

— Изобщо не ми е минавало през ум да предприемам нещо подобно — каза Майлоу. — Целта на употребеното насилие с това оръжие беше единствено да привлека твоето внимание. Макар че нямах представа кой си. Сигурно вече са ти съобщили, че имам предложение към тебе.

— Да, така ми казаха.

Военачалникът пак плясна с ръце. Този път иззад преградите се появиха слуги, които носеха малки сгъваеми столчета и ги разпънаха зад Джан и Майлоу. Предложи им с жест да седнат и се върна на своя трон.

— Но преди да говорим делово, Хейз, нека отдадем дължимото на някои стари обичаи. Каня тебе и тази жена да изпиете с мен по чаша саке.

Той за трети път плясна с ръце. Слуга предложи на Джан чашка с прозрачна течност, а нейното объркване се засилваше с всяка минута. Какво ставаше в момента? Откъде Майлоу познаваше този вдъхващ страх великан? И що за приказки се чуха, за безсмъртни хора?

Погледна главата на Каспар, стърчаща на върха на копието. Над увисналата долна челюст устата сякаш крещеше безмълвно. Устните бяха побелели. Не бяха минали много часове, откакто за последен път целуна тези устни…

Виждаха се и други глави. Когато дръпнаха преградите, пред прозорците се откриха цели редици копия и от двете страни. Други прегради не позволяваха да се види докъде стигат редиците, но Джан беше сигурна, че се простират по цялата дължина на „Големия салон“. Значи всички Аристократи бяха мъртви.

Тя сръбна от питието. Опари гърлото й и насълзи очите. Но по тялото й се разля вълна желана топлина.

— Коя е твоята млада приятелка? — попита военачалникът.

Джан се стресна — питаше за нея.

— Името й е Джан Дорвин. От Минерва е. Една от последните оцелели. Сега е под мое покровителство. До каквото и споразумение да стигнем, то важи и за нея.

Военачалникът леко повдигна рамене.

— Щом такова е желанието ти — той се загледа в Джан. — Яко същество. Никак не е по вкуса ми — пак се обърна към Майлоу. — Помня, че в онези отдавнашни дни славата ти около женските истории беше достигнала почти мащабите на митология. Но един слух, който дочух по-късно, изуми дори и мен. За някаква жена на име Мириам, ако добре си спомням?

— Миранда — сухо каза Майлоу.

— Има ли нещо вярно в онзи слух?

— Да. Истина е.

Военачалникът се засмя.

— Вече казах, всичко е суета, но това направо е крайност. Каква е съдбата й?

— Тя умря.

— Моля те да ме извиниш — склони глава военачалникът. — Виждам, че това все още е твърде чувствителна тема за тебе, въпреки всички отминали години. Но нека поговорим как си се справял с оцеляването през това време.