Джан се подчини. Докато седеше и чистеше сабята си за трети път през този ден, тя размишляваше какво би станало с мъжете след понеделник, ако успее планът на Мелиса за унищожаване на Небесния господар. Дали пък у сестрите няма да се появи желанието за окончателното прогонване на мъжете от Минерва? Изглеждаше твърде вероятно. Вероятно и тя самата би подкрепила такова искане, но не й се искаше дори да си представи как изгонват и нейния баща. Или Саймън. И какво ли бъдеще очакваше Минерва без мъже? Следващият период за зачеване трябваше да настъпи след по-малко от три години…

В неделя, деня преди пристигането на Небесния господар, катедралата едва събра всички молещи се. Никой не се молеше по-горещо от Джан пред символа на Майката богиня, изваяна от дънера на древен свещен дъб. Молеше се да се събуди на другата сутрин и да открие, че всичко си е както в предишни години, че нивите не са погълнати от пустош, че под покривите на града не са скрити оръжия, насочени към Небесния господар… Но най-много се молеше да изчезне студената и жестока жена, в която Мелиса се беше превърнала, и майка й да се върне.

Джан не можа да спи през тази нощ. Отначало кръстосваше неспокойно из празната къща (Мелиса проверяваше за последен път разположените ракети), разглеждаше и докосваше познати домашни вещи и се стараеше да се убеди, че всичко е нормално и ще бъде нормално, дори след утрешния ден. Към два часа сутринта тя чу далечен рев, последван от гръмовен трясък. Викове, писъци, накрая и резкия звън на тревогата от една от стените. Тя набързо си сложи бронята и колана с оръжията, взе студеносветеща лампа и изтича навън.

Тясната улица вече бе запълнена от други сестри, излизащи тичешком от домовете си към мястото на тревогата. Джан също се втурна натам. Ако съдеше по звука, случило се беше нещо сериозно, може би нападение на голямо влечуго. Тя се надяваше стената да не е пробита. След последното си дежурство не се бе сещала често за опасностите извън защитения периметър, твърде много я занимаваха други грижи. Каква ирония — ами ако Минерва бъде смазана от обитателите на пустошта точно преди пристигането на Небесния господар?

Тя се стресна, когато нещо докосна голото й бедро. Оказа се Марта. Шимпанзето успяваше да тича заедно с нея, беше вързало здраво на кръста си чантата с инструменти.

— Марта, уплаши ме.

— Съжалява… Господарке… — задъхваше се то, препускайки на четирите си крайника. — Ти знаеш защо… Тревога?

— Не. Но сигурно е гущер. Много голям.

Оказа се, че Джан е познала. Когато стигнаха стената, видяха, че масивната западна порта е съборена и сред пръснатите парчета лежи чудовищното тяло на едно от гигантските влечуги. Беше се омотало в стоманената мрежа над стената и очевидно само това му беше попречило да влезе в Минерва. От тялото стърчаха арбалетни стрели, но то още се гърчеше и потреперваше. Джан забеляза, че е от вида, който ходи на два крака като хората. И се отличава със свирепостта си.

Тя си пробиваше път през нарастващата тълпа, като търсеше Алза, знаеше че е дежурна на стената тази нощ. Видя я между няколко стражарки. Бяха наобиколили нещо, лежащо на земята. Когато наближи, Джан видя тяло, покрито с окървавена роба.

— Коя е? — попита тя уплашено Алза.

Алза се обърна и я погледна потресено. Отначало като че не позна Джан, после погледът й се изясни и тя каза:

— О, това си ти, мъничката ми.

Отново се обърна към тялото на земята.

Умиращото влечуго удари оглушително с опашката си и Джан подскочи уплашено. Докато се обръщаше, видя как стражарка се доближи опасно до звяра и заби стрела в едно от очите му. Той трепна конвулсивно и затихна, макар че гръдният му кош още се повдигаше и отпускаше. Джан погледна към Алза.

— Коя е? — попита пак.

— Карла — каза Алза.

Тя се наведе и леко дръпна надолу напоената с кръв роба. Щом видя какво имаше под робата, Джан усети, че й се гади. Едното око на Карла сякаш я гледаше от смазаното лице. Изведнъж, съвсем нелогично, на Джан й хрумна, че Карла е още жива, даже в този ужасен вид, и усеща всичко, случило се с тялото й. Джан поиска да се втурне с писък към дома си и да се скрие под завивките на леглото, докато светът не стане отново нормален. Докато не стане какъвто беше в детството, когато не беше принудена да вижда такива неща… даже не знаеше, че се случват такива неща. И дори отстъпи крачка назад, преди да се овладее. „Дъщеря си на Мелиса, каза си тя, не бива да се излагаш!“

— Бяхме заедно при портата — обясни Алза, докато покриваше за облекчение на Джан нещото, което преди беше на Карла. — Аз успях да отскоча, но тя остана на поста си. Портата падна и я смаза, когато гущерът нахълта.

— Но какво се случи? — попита Джан. — Защо е връхлетял върху портата? Големите влечуги понякога блъскат стената, но никое не се е държало така преди.

Алза потърка бузата си и Джан видя на нея голям лилав оток.

— Не съм сигурна… но като че преследваше нещо.

— Какво преследваше?

— Видях само за миг, но май беше котка. Черна котка. Голяма. Тичаше точно пред гущера, после отскочи встрани и изчезна.

— Голяма котка ли? — попита Джан. — Пантера ли беше?

— Може и пантера да е била. Нали ти казвам, едва я видях.

Джан си спомни деня, когато пантерата поиска убежище. На същата тази порта. И Карла беше с нея.

Заобикаляйки отдалеч влечугото, Джан отиде до дупката, останала от разбитата порта. Вгледа се в тъмнината оттатък.

— Внимавай — предупреди я стояща наблизо стражарка. — Не знаем какво има наоколо заради шума, да не говорим пък за миризмата на кръв.

Джан не й обърна внимание. Оглеждаше напрегнато дърветата и търсеше някакво движение. Тогава видя очите. Гледаха в нея от висок клон, горящо зелени в отразената светлина на многото лампи, но тялото на пантерата изобщо не се виждаше.

— Дай ми това! — изръмжа Джан, изтръгвайки арбалета от ръцете на учудената стражарка.

Тя вдигна оръжието към клона, където видя очите, но вече ги нямаше.

— Какво стана? Какво има там? — попита я стражарката.

Джан не отговори. Тя се ослушваше за звук, какъвто и да е звук, който да й посочи мястото на пантерата. Но чу само екота на далечна гръмотевица. После и светкавицата проблясна на хоризонта.

След дълга пауза тя върна арбалета на стражарката и промърмори:

— Наближава буря.

Бурята както връхлетя, така затихна, но небето все още сивееше от ниските облаци. Беше студено и Джан се уви по-стегнато в наметката, докато гледаше неспокойно от покрива надолу към градския площад. По традиция Небесният господар взимаше данъка си от това място и сега, час преди обяд, покрай стените бяха натрупани високи купчини от чували. Но Джан знаеше, че този път в тях нямаше зърно, а пясък и слама.

Мелиса и другите Началнички се бяха скупчили пред платформата, където преди сядаха, за да отдадат колективно дължимата почит към представителите на Небесния господар. Сега от платформата трябваше да дойде сигналът за началото на атаката. Мелиса щеше да изстреля червена сигнална ракета.

Джан огледа наоколо. По много покриви се виждаха хора, но това беше нормално. Посещението на Небесния господар винаги привличаше множество зяпачи. „Господарят Панглот“ отвращаваше и плашеше сестрите от Минерва, но на гледката, която представляваше, не можеха да устоят.

Тя погледна часовника си. Небесният господар щеше да пристигне по обяд. Оставаше по-малко от час. До нея Марта се суетеше нервно и си играеше с чантата за инструменти. Нямаше причина шимпанзето да бъде на покрива, но тя се примоли на Джан да остане с нея. И Джан отстъпи. Мократа от дъжда Марта наистина изглеждаше твърде нещастна и Джан я погали ободрително зад ушите. Марта прояви удоволствието си с доста обезсърчено сумтене и каза:

— Марта страхува, Господарке. Много страхува.