Прекоси площада, покрит с разноцветни плочки, украсени с изображения на балони като онези от Бандала. Видя фонтан, който все още пръскаше вода наоколо. Спря да го погледа. Както се чудеше на механизма, бълващ струи през вековете, жаждата й само стана по-нетърпима.

Отмести погледа си и продължи към „Скайтауър“. Основата бе открита от всички страни — поддържаха я редици колони, смешно тънки, за да понесат тежестта на огромната постройка. Джан изкачи няколко стъпала и влезе сред колоните. Завъртя лъча около себе си. Във фоайето нямаше нищо освен асансьори и стълба, водеща нагоре. Отиде до нея и седна на стъпалата. Искаше да си поеме дъх преди дългото катерене. Надяваше се, че стълбата продължава до самия връх на сградата, иначе не си представяше какво би могла да направи.

Джан се стресна и се събуди. Не беше си позволявала да спи. Седна и заопипва наоколо за прожектора и лазера. Намери прожектора. Но не и лазера.

Паниката сви стомаха й на възли, тя включи светлинния лъч. Освети голямо тяло, седнало на пода на не повече от десет фута. Лазерът лежеше до него. Беше черната пантера.

Очите на пантерата просветваха в жълто под светлинния лъч. Седеше на задните си крака като домашна котка, предните бяха изправени. Сякаш се хилеше, както в онзи ден, отдавна в Минерва.

Шокът изцяло зашемети Джан. Не разбираше как пантерата се е озовала тук, на стотици мили от Минерва. Сигурно Майката богиня наказваше Джан за незнаен грях. Наказваше ли я… не, подиграваше й се!

Помисли си дали да посегне към автомата, все още преметнат през рамото й, но преди да го свали и да го насочи, пантерата би я докопала. А нали това нещо може да не изстреля дори и един куршум. Имаше мечове, но времето пак няма да й стигне да изтегли от ножницата някой от тях, пантерата ще я нападне. Погледна със съжаление лазера, лежащ до лапата на звяра. Пантерата също го стрелна с очи и небрежно го настъпи с лапата. Каза с познатото свистящо съскане:

— Гадно нещо. Не харесссвам. Няма да пипашшш.

— Не, няма да го пипам — нервно я увери Джан.

Пантерата не сваляше от нея големите си жълти очи. На Джан й хрумна, че би могла да запрати прожектора по тези очи, но осъзна, че опитът би бил съвсем безплоден. Накрая попита:

— Защо ме преследваш? Как ме намери?

Пантерата изсъска.

— Прессследвам?… Не те прессследвам.

— Ами, точно това правиш — обвини я Джан. — От Минерва чак дотук. Където уби Карла, защото отказах да те пусна в града.

— Говоришшш глупосссти — пантерата пренебрежително изпръхтя.

— Играеш си с мен — каза Джан. Спомни си как котките в Минерва мъчеха мишките, преди да ги убият. — Защо просто не ме убиеш, за да свършим с това.

— Защо да убивам момиче? — каза пантерата. — Сссамо убива, ако иссска причини болка на мен. Котка убива сссамо мъже. Винаги вярва на жени. Те никога не опитват да убива мен.

Джан се намръщи озадачено, каква беше играта на пантерата? Сети се да насочи лъча към долната част от тялото на животното. Едва не се разсмя облекчено от това, което видя. По-скоро от това, което не видя.

Не беше същият звяр. Тази пантера беше женска.

Тя се радваше, че пред нея не стои същата пантера, която срещна на портата на Минерва. Освен това беше женска. Но пак не можеше да й се довери. Все пак реши да изчака, за да види какво ще стане, преди да направи нещо необмислено. Пантерата й каза, че я е забелязала на площада и се учудила какво прави човек на това „мъртво мясссто“. На свой ред Джан я попита какво прави тя тук? Не се ли страхува от болестите?

— Отдавна сссъм тук. Няма болессст — каза пантерата. — Майка казвала да не идва. Майка на майка казвала на нея. Но аз ссстара котка. Уморена. Ловът лош там… — Пантерата обърна глава към пустошта. — Решила да дойде тук. Опита късссмет. Чакала, няма нищо. Водата добра. Ловът добър. Животни идва тук. Не хора. Ти първата.

Джан се колебаеше дали да вярва на пантерата. „Отдавна“ би могло да означава каквото и да е според усещането на животното за времето — от два-три дни до два-три месеца. Но пък и два дена биха стигнали на заразата да се справи с жертвата, а звярът изглеждаше в добро здраве. На Джан й беше горещо, искаше да пие и да яде, вече не понасяше болката в пикочния мехур. Не би могла да изтърпи това положение още дълго.

— Виждала ли си машина в града?

— Каква машшшина?

— Ходи на два крака. Като човек.

Пантерата размаха яката си опашка.

— Не виждала машшшина да ходи.

„Е, поне това е добре“, каза си Джан. Размърда се на неудобното стъпало, опитваше се да не прави резки движения, за да не стресне животното. Накрая се реши.

— Ще сваля от себе си оръжията. Не искам да ти направя нищо лошо. Разбираш ли?

— Разбрах.

Тя сложи прожектора на пода, все още осветяваше голямата котка. После бавно свали автомата от рамото си, прихвана го за цевта и го сложи пред прожектора, за да се вижда ясно. Смъкна раницата и колана с мечовете и също ги пусна на пода. Пантерата следеше всяко нейно движение със загадъчните си очи. Джан каза:

— Ще извадя нещо от тази торба. Не е оръжие. Вътре има вода.

Пантерата кимна. Джан извади едната манерка. Дълго се колеба, но разкопча качулката и я дръпна назад. Дълбоко си пое дъх. Ето, вече е късно. Надигна манерката и жадно загълта водата.

При следващото й събуждане зората проясняваше небето над града. Пантерата се излежаваше на петнайсетина фута от нея. Беше будна и я гледаше. Не я изяде през нощта, но дали не я пазеше за закуска? Джан седна на постелката, направена от предпазния костюм и раницата и поздрави:

— Добро утро.

Пантерата отговори с дълбоко гърлено изръмжаване. Джан реши да го изтълкува като израз на приятелско отношение. Може би звярът така мъркаше. Усещаше се странно бодра, сигурно защото още беше жива. Пантерата не я изяде и явно не се зарази. Ако се прецени всичко, денят не започваше лошо.

Тя стана и излезе на площада. Пантерата не си направи труда да я последва, но не я изпускаше от очи. Джан се наведе над фонтана, пое вода с шепите си и отпи. Студената вода имаше вкус на свежест. Огледа площада. Нищо не помръдваше. Сигурна беше, че дрънчащият Езекиил не може да се промъкне, без да го усети пантерата. Смъкна от себе си дрехите на Ашли — риза, панталон, шорти и обувки — и се пльосна във фонтана. Разтрепери се, щом студената вода я сграбчи, но пък усещането чудесно я съживяваше. Легна по гръб и се загледа в „Скайтауър“. Всичко, което трябваше да направи, бе да стигне върха на кулата, да намери компютъра, да сложи в него „софтуера“ на Ашли и Карл и после да заповяда те да изпратят сигнала до Небесния ангел, който ще го повика тук от дома му високо над синьото небе. Просто е!

Не успя да изкачи кулата преди средата на следобеда. На няколко пъти трябваше да спре и да си почине, краката й пулсираха от болка, белите й дробове се напъваха да поемат достатъчно въздух. Пантерата, която я придружи, също спираше, макар че не проявяваше никакви признаци на прекомерно усилие. Джан вярваше, че животното би могло без проблеми да изтича догоре и да се върне.

По време на първата почивка попита пантерата защо идва с нея. Вече си имаха доверие — лазерът висеше на рамото на Джан. Пантерата, която се наричаше Фруза, каза небрежно:

— Котката ссскучае. Любопитна.

Джан реши да приеме това обяснение. За разлика от нормалните животни, „усъвършенстваните“ страдаха и от човешки притеснения като скуката. Тя се опита да разкаже защо е дошла в „Скайтауър“, но нямаше представа какво е разбрала пантерата.

— Благодаря ти, Майко Богиньо! — извика Джан, щом стигнаха края на стълбата.

Но обширната зала не беше това, което тя търсеше. В нея нямаше никакви уреди и очевидно някога са я използвали за обзорна площадка — вместо стени отвсякъде беше заобиколена с прозорци. Контролиращият Небесните ангели център би трябвало да се намира на етажа над нея, но как да се добере до него?