— А станал ли е някой изобщо безсмъртен?

— О, разбира се. Доста хора се подложили на необходимите генетични промени. Богатите и тези с голяма власт. Струвало е страшно скъпо, защото било абсолютно забранено от международните закони. И наказанията за всички замесени били наистина сурови. Но, естествено, мнозина били готови да поемат риска.

— Значи може би още има живи безсмъртни?

— Не. Които преживели Генетичните войни, били избити по време на последвалите пречиствания. Тъй като подпалвачите на Генетичните войни и безсмъртните почти съвпадали, тълпите убивали по две птици с една тояга.

— С тояга?

— По това време имало такова увлечение — забивали дървени тояги в сърцата на заподозрените безсмъртни. Това май идва от преданията за вампирите. Както могло да се очаква, доста хора умрели по същия начин, а може би нямали нищо общо с безсмъртните. Объркани времена били.

Чу се силен звънец. Майлоу се намръщи и започна да прибира остатъците от храната.

— Това е сигналът. Време е да се захващаме за работа. Но първо май ще имаме малка разправия с Бени и другите надзиратели. — Той й подаде ръка и я издърпа да стане. — Ти само стой плътно до мен и ме остави аз да говоря.

Тя се вгледа несигурно в объркващо разноцветните му очи.

— Сега какво ще стане?

— Нищо. Надявам се.

Чакаха ги. Другите роби и надзирателите. Майлоу и Джан влязоха в общото помещение и робите се дръпнаха настрани, за да минат напред тримата облечени в черно надзиратели. Бени водеше групата. Другите двама се сториха познати на Джан и тя реши, че ги е виждала в стаите на Гилдмайстора. Бени спря пред Майлоу с ръце на хълбоците. Наказателната палка се люлееше на дясната му китка.

— Та какви игрички си играеш, Майлоу?

— Игрички? — прекалено невинно попита Майлоу.

— С нея — каза Бени, кимайки към Джан. — Дадох я на Буцата. Та как стана, ти да я вземеш?

— Че какво толкова, Буцата ми я даде. Споразумяхме се.

— Лъже мръсникът!

Един от робите излезе напред. Беше сред тримата, които се скараха с Майлоу пред тоалетната.

— Направил е нещо на Буцата, насила го е накарал някак да я даде тая.

Майлоу го изгледа спокойно.

— Нищо не съм му направил. Покажете ми някакъв белег по тялото на Буцата и нека той каже, че аз съм му го направил. — Майлоу се огледа наоколо. — А къде е нашият приятел Буцата? Нека той да ме обвинява, ако има за какво.

— Буцата не ще да излезе от нишата — каза друг роб. — Седи вътре. Пък и кашля кръв.

Майлоу се обърна към Бени и разпери ръце.

— Ето, виждаш ли. Не е чудно Буцата да не се интересува от амазонката. Нещо не му е добре.

Бени гледаше непреклонно Майлоу.

— Значи Буцата ей така дойде при тебе и каза: „Абе, Майлоу, стари друже, що не я вземеш амазонката?“

— Не беше точно така. Аз го помолих. Пазарихме се малко и, както ти казах преди, стигнахме до споразумение.

— Плати ли му за нея?

— Не. Уговорихме се за отплата да му направя някоя и друга услуга.

— Каква услуга?

Майлоу сви рамене.

— Това зависи от Буцата.

Джан не откъсваше очи от лицето на Бени. Ясно се виждаха и подозренията му, и силната неприязън към Майлоу. Но имаше и нещо друго. Предпазливост. Даже намек за страх.

— Ако си я искал — настояваше Бени, — защо нищо не каза още щом я доведох тука, долу?

— Ами още не бях решил — безгрижно отговори Майлоу. — Освен това и да те бях помолил, съмнявам се дали щеше да ми я дадеш. Прав ли съм, Бени?

Бени пусна въпроса покрай ушите си.

— И защо я поиска, а, Майлоу?

Майлоу се обърна, изгледа Джан от главата до петите и маниерно изрече:

— Мисля, че би трябвало да е очевидно, Бени.

Това развесели другите роби, но яростният поглед на Бени бързо прекрати кикота. Когато пак се обърна към Майлоу, Джан усети, че едва сдържа гнева си.

— Майлоу — гласът му чегърташе, — нали знаеш, че дните ти са преброени? Още един път само стъпи накриво и Баниън ще те накара да летиш.

Мнозина от робите промърмориха одобрението си.

— Трудно ми е да повярвам на това — каза Майлоу толкова уверено, че Джан му завидя. — Аз съм твърде ценна придобивка за Баниън, за да ме изхвърли толкова лесно. Върша повече работа от поне трима други стъклоходци. Нито пък съм направил някога нещо нередно. Никога не съм проявил неподчинение към тебе или към другите надзиратели, нито пък съм вдигал скандали с когото и да било от робите. Така ли е?

— Ами просто никога не са те хващали — каза Бени, като се зъбеше още по-напрегнато. — Само дето хората около тебе все се нараняват. И се случва да умират.

— Не мога да се виня за лошия късмет на други хора.

— Разправят, от тебе идвал тоя лош късмет. Разправят, че си магьосник.

Майлоу се изсмя.

— Но, Бени, интелигентен човек като тебе, разбира се, подминава със смях подобни слухове. Ти си Свободен и суеверните дрънканици на робите са под равнището ти, нали?

Този път Бени не знаеше как да отговори. Той изръмжа:

— Дава ти се последен шанс, Майлоу. Запомни го! И добре ще гледам какво правиш.

— Нямам право да крия, но ти можеш да гледаш каквото пожелаеш — каза му Майлоу.

Бени изгрухтя и се обърна.

— О, има още нещо, Бени — започна Майлоу.

Бени пак го погледна.

— Казвай.

— Това означава ли, че мога да задържа амазонката? — попита вежливо Майлоу.

Бени стрелна с очи Джан. Май беше забравил, че целият спор е започнал заради нея. Той се намръщи, после се ухили присмехулно.

— Дадено. Що пък не? Радвай й се, Майлоу. Докато можеш.

След това Бени и другите двама надзиратели разделиха робите на три групи. Джан не се учуди, че тя и Майлоу се оказаха в групата на Бени. Трите групи излязоха от жилищата на робите и тръгнаха, в различни посоки. Преминаването през Небесния господар се стори интересно на Джан, макар че не видя кой знае какво освен голи коридори и тесни спирални стълби. После стигнаха до стъклената кутия и започна кошмарното изкачване в огромната газова секция. Между всичко друго по време на изкачването Майлоу й обясни значението на големия знак до входа на клетката. Изобразяваше пламък, пресечен от черна черта.

— Забранено е да се носи каквото и да е, способно да причини запалване или дори искра, извън долната част на Небесния господар. Тази част е напълно отделена от газовите секции, но оттук нагоре винаги има опасност от изпускане на водород. Само една искра може да причини страхотен взрив.

Изведнъж Джан усети по-силно тежестта на бомбата в джоба си.

— А какво ще стане, ако някой забрави? — попита тя, а клетката пълзеше по тънките въжета както паяк по нишката си. — Искам да кажа, ако забрави, че носи огниво или нещо такова?

— Наказанието е смърт чрез изтезания. Важи и за Аристократите, не само за Свободните и за робите. Ще ти спестя подробностите на екзекуцията. Ти и без това изглеждаш малко позеленяла. Не понасяш ли височината?

— Не — каза Джан и се помъчи да не мисли за бомбата.

Все едно, вече беше късно.

„… И ЗАТОВА ДАЙТЕ СИГНАЛ, ЧЕ СТЕ ГОТОВИ ДА ДАДЕТЕ ТОВА, КОЕТО ПО ПРАВО Е МОЕ. (Щрак!) АКО НЕ СЕ ПОДЧИНИТЕ, ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ БЪДЕ НЕЗАБАВНО И УЖАСНО… УЖАСНО… УЖАСНО…“

Познатите думи на „Господаря Панглот“ не звучаха толкова гръмко и усмиряващо, защото Джан ги чуваше от горната част на корпуса. Дълго се беше спускала по извивката, но под нея все още се простираше достатъчно огромна сивота. Затова не виждаше земята точно под Небесния господар и чуваше приглушено заплахите му към поданиците. Много се развълнува, когато научи, че „Господарят Панглот“ спира, за да получи данъка от една селска общност. Надяваше се да е от онези загубили се части от Минерва, за които й разказа Майлоу. Но той рече, че не е така — Минерва се намирала далеч на юг, а те се движели на север.

Джан се чувстваше малко по-уверена, докато търкаше „събирачите на слънце“ с парцала. Вече достатъчно се доверяваше на хамута и въжето, за да работи и с двете ръце. Преди винаги сграбчваше въжето с едната ръка, за да го спре, ако започне свободно да се плъзга през халките, макар че би трябвало блокиращият механизъм да не му позволява това.