Стоеше със здраво опрени в корпуса крака, под наклон около четиридесет градуса, и затова тялото й бе силно назад. Ако погледнеше нагоре, би могла да види как осигурителното въже се скрива зад извивката към далечната кука. На около петнайсетина фута вдясно Майлоу се движеше наравно с нея. Отляво и малко под нея имаше друг роб. Бяха наредени по корпуса в неравна линия и бавно се движеха надолу. Почистваха встрани, доколкото позволяваше въжето, и после го отпускаха, за да стигнат до следващото петно върху корпуса. Робите, които носеха резервоарите с разтворител, бяха слезли по-надолу и пръскаха слънчевите батерии с гадно смърдящата течност.

— Всичко наред ли е? — викна й Майлоу.

Макар че Небесният господар беше спрял, покрай корпуса духаше силен вятър и тя едва го чу.

— Добре съм — извика в отговор, но мускулите на краката, гърба и ръцете вече я боляха.

Опитваше се да пресметне още колко ще продължи това мъчение. Чудеше се и какво става там, долу, и как изглежда общността, която в момента си плащаше данъка на Небесния господар. Майлоу успя само да й каже, че общността е доста голяма и се занимава със селско стопанство. Поглеждайки през рамо, тя виждаше простиращи се в далечината хълмове, поне наглед свободни от пустош. Надяваше се хората от земята да не са замислили нещо от рода на тяхната неуспешна атака срещу Небесния господар. И без да се намира насред някоя битка, фактът, че се мотае в края на тъничко въже, я правеше достатъчно несигурна.

Почисти каквото можа на това място. Време беше да се спусне надолу. Пъхна пръчката под един от ремъците на хамута, хвана здраво въжето с дясната ръка и се подготви да освободи блокиращия механизъм с лявата. Убеждаваше се да не се тревожи. Когато й показваше как работи системата, Майлоу обясняваше, че даже да изпусне въжето, блокировката ще задейства автоматично, щом въжето започне да се движи прекалено бързо през халките.

Тя се освободи и запристъпва бавно с гърба надолу по извивката на корпуса. Отпускаше въжето с по няколко инча наведнъж. Смайваше я ловкостта, с която Майлоу и другите пърхаха по корпуса, но те бяха много по-опитни.

Реши, че се е спуснала достатъчно, затвори блокировката и хвана пръчката с парцала. В този миг съвсем неочакван порив на вятъра я блъсна в корпуса, тя едва не изпусна пръчката, докато се опитваше да предпази лицето си от удар в батериите. И тогава…

Въжето вече не беше опънато. Тя се плъзгаше надолу.

Закрещя. Хвърли пръчката и се опита да забие нокти в корпуса, за да използва тесните пролуки между батериите, но дебелите ръкавици не й позволиха. Не помагаха да се задържи и уж предпазващите от подхлъзване подметки на обувките. Наклонът бе твърде остър. Скоростта нарастваше.

Колкото по-бързо падаше, толкова по-бавно изтичаше времето, сякаш й даваше пълната възможност да усети горещината в ръкавиците, да разгледа кривящото се отражение в прелитащите нагоре „събирачи на слънце“, с широко отворена като геврек уста, да чуе ужаса в пронизителния писък, излизащ от същата тази уста.

Ъгълът на плъзгането ставаше все по-остър и отведнъж започна да пада право надолу, защото загуби всякакъв допир с корпуса. Нищо, освен толкова празен въздух, докато земята я смаже.

Страшно скърцане. Непоносимо дръпване изкара въздуха от дробовете й и спря писъка. Нищо не разбираше. Дали вече е паднала на земята? Но нали е още жива…

В очите й проблясна сребристосивият корпус, после синьото небе, видя и далечните хълмове. Разбра, че се върти на въжето. Сигурно някъде се е закачило! Но радостта й угасна в мига, когато отново осъзна колко безнадеждно е положението й. Въжето щеше да се освободи, много преди някой да се сети как да я спаси.

Внимателно разпери ръце и успя да забави въртенето си. Корпусът беше отчайващо далече над нея. Тя беше доста под средната линия и на равнището на очите й извивката тръгваше навътре. Пред нея имаше редица широки прозорци, но те бяха също толкова безполезни, колкото ако се намираха на хиляда мили оттук. Можеше да види и едно от грамадните сопла. То обаче се намираше на повече от сто фута в посока към опашката.

Въжето пак се разтресе и Джан се примири с падането, паниката стисна сърцето й. Затвори очи. Тогава усети, че се движи нагоре. Някой беше хванал въжето и я изтегляше обратно.

Изкачването се бавеше и често спираше с друсане. Всеки път си мислеше, че сега вече ще падне, но това все не ставаше. Опитваше да си наложи спокойствие, дишаше бавно и дълбоко, като се стараеше да не гледа надолу, но напразно. Прилошаваше й от разстоянието до града долу. Разсейваше се, като го оглеждаше заедно с прилежащите земи. Беше по-малък от Минерва и доста по-хаотично разположен. Сградите сякаш бяха построени грубовато. Но наоколо нямаше стена и обработената земя явно не беше докосвана от пустошта. Освен пшеничните ниви тя различи и обширни лозя.

Рамото й се удари в нещо. Видя, че пак има допир с корпуса. Обърна се към него и се опита да се вкопчи с ръце и крака, докато я теглеха. Не успя, но поне правеше нещо, вместо да виси безпомощно.

Бавното издигане продължаваше. Мина над извивката на корпуса и тогава видя кой я беше спасил. Майлоу. Някак си бе прескочил петнайсетина фута между тях и бе хванал бързо изнизващото се въже, преди да се е стрелнало край него. Беше го сграбчил (тя не искаше да мисли колко от дължината на въжето е оставала над него в този момент) и беше започнал да я изтегля. Знаеше, че е много по-силен, отколкото изглежда, въпреки това не можеше да си представи как е спрял падането й, без и двете му ръце да бъдат изтръгнати от раменете…

Другите роби бяха спрели работа и гледаха, но нито един не му се притече на помощ. Всъщност стана обратното — когато видяха Джан, започнаха да се кискат и да подвикват. Тя не ги понасяше и не им вярваше, но сега всичко накипя в чиста омраза. Изчезнаха всякакви угризения, че би могла да погуби робите, ако успее с бомбата. Заслужаваха всичко лошо, което можеше да им се случи.

Наклонът намаляваше, Джан вече се набираше по „събирачите на слънце“ и намали малко напрежението на Майлоу. Достатъчно близо бе и ясно виждаше по лицето му какво му струва усилието. Вече ги разделяха няколко стъпки. Той се насили да й се усмихне.

— Пак здрасти, амазонке — извика той, — хареса ли ти гледката?

Дори успя да отвърне на усмивката му.

— Много приятна е — задъха се тя.

Бяха почти един до друг. Той я хвана за ръката. Облекчението я заля като вълна. Едва разбираше, че той върза нейното въже към своя хамут.

— Хайде сега, хвани се за кръста ми и се дръж здраво — заповяда той.

Тя го послуша. Виковете на другите роби станаха оглушителни. Майлоу започна да се издърпва по своето въже. Притисната в него с лице, заровено в гърба му, Джан с всички сили се опитваше да задържа подметките си на хлъзгавото стъкло.

— Какво стана? — попита го тя.

— Доколкото мога да се досетя, Бени преряза твоето въже — отвърна й през рамо. — Само той беше горе.

— Но защо?

— За да ме засегне. Да ми даде урок.

— Ти ми спаси живота.

— По чудо. За малко да си отидеш.

Наклонът вече намаля до двадесет и пет градуса, Майлоу каза, че е безопасно и може да го пусне. Почти стигнаха до мястото, където въжетата се закачаха за малки метални куки, подаващи се от корпуса. Бени стоеше на десетина крачки от тях с мрачно лице.

Майлоу продължи към него, като още държеше здраво Джан за ръката.

— Хей, Бени, всичко е уредено само за един ден, а? — извика той весело.

Бени бързо проговори:

— Въжето й се скъса. Нищо не можех да направя, нали така?

— О, мисля, че си направил предостатъчно, Бени — каза Майлоу със същия тон.

Той пусна Джан и се наведе над куката, която преди крепеше нейното въже. После приклекна и се вгледа в късото парче от въжето. Вдигна очи към Бени.

— Казах, скъса се — изръмжа Бени. — Нещо друго ли мислиш, а Майлоу?

Майлоу се изправи и отиде при него.

— Съгласен съм, Бени. Скъсало се е. Само че има един проблем, амазонката си е изтървала чистачката. Може би е добра идея да слезеш долу и да я прибереш.