— Млъквай! — взриви се той и вдигна ръка да я удари. — Не желая да слушам тези идиотски предразсъдъци! Питам те за последен път — идваш ли с мен или не?

— Не, Майлоу. Просто не мога да търпя присъствието ти. Не само защото се промени като личност. Отблъскваш ме и физически. Онези твои „усъвършенствания“, те изкривиха по нещо в тебе на всички равнища. Казвам ти истината — гади ми се от тебе. И го казвам с всяка твоя клетка в моето тяло.

Майлоу бавно свали ръката си. Мълчаливо гледа Миранда, после се обърна и се отдалечи по „плажа“. Мина през един от холографските образи и излезе през вратата. Качи се в асансьора направо в гаража за флиперите. Посрещна го малък домашен кибероид.

— Да — отвърна той и тръгна към флипера си.

Нямаше никакъв план в главата, само смътната идея да се измъкне от държавата. После? Както се разпространяваха новите зарази, може би ще трябва да помисли и за измъкване от самата планета.

— Приятна вечер за летене — каза следващият го по петите кибероид.

— Така е — потвърди Майлоу и слабо се усмихна.

Вдигна крак да се качи във флипера, но го спря нова мисъл. Погледна флипера на Миранда в другия край на гаража и го посочи.

— Повреди това транспортно средство — заповяда той. — Отвори предпазния капак към уредите и унищожи двигателя.

— Но, господине — промърмори кибероидът с безжизнения си вежлив глас, — той е част от собствеността, която съм програмиран да охранявам.

— И аз отменям инструкциите в твоята програма. Направи каквото ти казах.

— Разбира се, господине.

Кибероидът отиде при флипера на Миранда, отвори задния капак и пъхна вътре манипулатора си. Чу се звук на смачкан метал. Доволен, Майлоу понечи да се качи вече във флипера, но отново спря. Чуваше нещо, приличащо на далечно бърборене.

По-скоро напомняше гневното бръмчене на стършели. Пристъпи до вратата на гаража и натисна копчето за ръчно управление. Вратата се плъзна встрани и той излезе на покрива. Сега долавяше звука по-ясно. Знаеше откъде идва, но извика кибероида при себе си, за да потвърди предположението му.

— Хора — каза кибероидът. — Много са. Движат се към нас.

— Да — промърмори Майлоу.

Отиде до парапета и се загледа през градините към стената. По нея проблясваха разноцветните светлинки на защитната система.

— Очаквате ли посетители, господине? — осведоми се кибероидът.

— Аз не, но жена ми очаква. Тя ще се занимава с тях.

Той нахълта обратно в гаража.

— Колко гости очаква Вашата съпруга, господине? Ако съдим по звука, приближаващата група наброява много стотици хора.

— Не се тревожи. Сигурен съм, че Миранда е способна да ги забавлява. Тя обича да дава големи приеми.

Довършваше изречението от седалката на флипера. Бронираният купол се плъзна на мястото си и Майлоу нареди на бордовия компютър да издигне машината до хиляда фута височина.

От това разстояние камерите можеха да му покажат всичко, което ставаше. Кибероидът беше подценил размерите на тълпата. Хиляди идваха през гората към северната стена. Майлоу смяташе, че са от Лъкстън, най-близкия до неговото имение голям град. Беше дочул, че градът вече е засегнат от епидемията.

Нагласи една от камерите на близък план. Всички носеха оръжия. Пушки, брадви, даже градински сечива. Майлоу се усмихна. Напомняха му типична сцена от старите филми на ужасите — разярени селяни, тръгнали да запалят замъка на местния вампир или на луд учен. Липсваха само димящите факли.

Широката накъсана линия на приближаващата тълпа вече беше на стотина метра от стената. Майлоу реши да улесни нападателите. Свърза се с домашния компютър и му предаде кодираната команда, която блокира всички предишни, и изключи елементите на защитната система без кибероидите — те действаха самостоятелно. След това се отпусна в креслото и се приготви за наближаващото шоу.

Не им отне много време да проникнат вътре. Няколко взрива пробиха дупки в стената и тълпата нахлу в градините. Там срещнаха първата истинска съпротива — три от големите кибероиди на имението посрещнаха препускащите хора с унищожителна смес от картечен огън и лазерни лъчи. За трийсетина секунди стотици от нападателите бяха убити, но също толкова други навлизаха през стената. Кибероидите нямаха никакъв шанс да ги спрат. Бяха бързо победени. Бяха прекатурени от тежестта на налитащите тела и после насечени и смазани в безформени купчини метал и пластмаса.

Перверзна прищявка накара Майлоу да се включи в системата за аудио-визуално наблюдение на къщата. Видя Миранда пак в „морската стая“, но холографските ефекти бяха изключени и тя гледаше през един от предните прозорци. Той произнесе името й, Миранда се обърна към включената камера.

— Майлоу, ти ли си? — попита неспокойно. — Какво се е случило? Защо не действа защитата?

— Има някаква повреда — каза й той. — Или пък е саботаж. Нямаш много време. Скачай веднага в твоя флипер. Не се бави да вземеш нещо.

— Ти къде си?

— На около хиляда фута над къщата. Хайде, качвай се при мен. И по-бързо.

Тя хвърли поглед към прозореца и изтича от стаята. Майлоу се ухили доволно и прекъсна връзката. Чу се още един взрив. Пред къщата се издигаше дим. Сигурно вече бяха нахлули в партера. И не след дълго…

Той насочи камера към вратата на гаража. Зачака.

Миранда се втурна през вратата след минута. Майлоу нагласи близкия план към лицето й. Очите й бяха широко отворени, страхът преливаше в тях. Той се досети, че тълпата е плътно зад нея. Представи си какво е почувствала, след като е открила, че флиперът не може да излети. Пак се ухили.

Тя затича по покрива. Махаше трескаво с ръце. Очевидно забелязваше светлините на неговата машина. В гаража проблясваха изстрели. Сигурно домашният кибероид си върши работата, помисли Майлоу. Или пък се опитва да сервира закуски на „гостите“ и се чуди защо те в отговор стрелят по него. От тази представа Майлоу се разсмя гласно.

Първият от тълпата изскочи на покрива. Мъжът носеше автоматична пушка. Последва го жена с мачете в ръка. Идваха и други…

Миранда побягна, но нямаше къде да отиде, освен ако скочеше на покрива. Заклещиха я в един ъгъл и я наобиколиха. Тя все още махаше с ръце. Майлоу се пресегна и изключи светлините на флипера. После жадно гледаше екрана, докато долу разкъсваха Миранда на парчета. Чак когато вече нищо не се виждаше от нея сред буйстващата тълпа, той осъзна, че трепери от настъпилата ерекция.

Спусна флипера право надолу. Падна над тях, преди да разберат какво става. Неговите лазери и картечници скоро избиха хората по покрива. След това пусна бомба върху къщата и отлетя на юг.

Светкавиците за миг очертаха по-високите кули на далечния град. Джан бе обзета от страхопочитание. Никога преди не бе виждала град — впечатляваше я дори с огромните си размери. Как са могли да построят сгради, издигащи се толкова нагоре в небето, без основите им да поддадат и те да се срутят? И как би могла да си представи, че тези здания някога са били претъпкани с хора? Едва ли е възможно толкова много хора да са живели едновременно.

— Сигурно там е имало хиляди и хиляди хора — обърна се тя към Майлоу.

— Какво? — обади се той разсеяно.

През последните минути беше необичайно мълчалив, стоеше облегнат на парапета и умислено разглеждаше града. Тя повтори думите си и получи отговор:

— Не, много повече са били. Имал е население над шест милиона.

— Шест милиона? — тя поклати глава, не вярваше на чутото.

— Истина е. Познавах добре града. Беше жив, когато го видях за последен път. Всички тези кули бяха осветени. По улиците имаше движение. Из небето прелитаха флипери…

Той отново замълча. Джан си мислеше, че си припомня неща отпреди векове и за момент го съжали.

— Онази огромна кула там, в средата. Нея ли трябва да достигнем? Тя ли е „Скайтауър“?

— Шът — спря я той и погледна през рамо към неизменните си придружители — двама мълчаливи самураи, застанали на десетина стъпки от тях на откритата площадка. Формално Майлоу и Джан имаха разрешението на военачалника да ходят, където си искат, из общодостъпните части на „Господаря Панглот“, но щом пристъпеха прага на стаята, след тях тръгваха двама войни. Майлоу каза на Джан, че те едва ли разбират „американо“. Почти сигурен беше, че само военачалникът знае езика, но не можеха да рискуват открит разговор пред тях.