— Мога да те унищожа. Контролирам напълно лазерната система. Ако не приемеш моите искания, ще стрелям.

Военачалникът помълча и каза:

— БЛЪФИРАШ, МОМИЧЕ. МОИТЕ САМУРАИ ВСЕКИ МИГ ЩЕ НАХЛУЯТ В ТВОЯ КОМАНДЕН ПУНКТ.

— В този миг твоите самураи узнават какво е поражение — каза му Джан. — В кораба има роботи. И те, както лазерите, са под мой контрол. А сега ще чуеш ли какво искам?

Ашли се обади:

— Защо си губиш времето с искания? Дай да го пръснем този.

— Искам Сирай, ако е жива.

— Е да, но нали ти каза, че ако е жива, сигурно е в другия кораб. Хайде да си постреляме. Само един лазерен лъч и от този водород ще стане страхотен фойерверк.

— МОМИЧЕ, СТАВАШ ДОСАДНА. ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ ТИ СЕ СТОРИ БЕЗКРАЙНО.

Джан се блазнеше да направи каквото иска Ашли, но не можеше да се насили за такава заповед. За втори път не й стигаше воля да унищожи „Господаря Панглот“.

— В онзи кораб има жени и деца. Не мога да ги убия — каза тя на Ашли. — Вместо това искам ти и Карл да стреляте по соплата на „Господаря Панглот“. Унищожете ги до едно.

— Уффф, не е забавно.

— Направи каквото ти казвам — заповяда Джан.

Ето я и първата проверка. Кой всъщност контролираше Небесния ангел?

Неочаквано тънка нишка тюркоазена светлина се появи между едно от соплата на „Господаря Панглот“ и невидима точка над командния пункт. Металното тяло на соплото почерня и се сгърчи. Изникнаха още светлинни лъчи. И други сопла се свиха като плодове, хвърлени в огън.

Военачалникът изкрещя от ярост.

„Господарят Панглот“ ставаше неуправляем. Нито рулевите, нито компютърът можеха да се справят с внезапната загуба на толкова много сопла от дясната страна. Той рязко зави, губеше височина.

Небесният ангел го последва надолу, маневрираше с бързина и точност, които Небесните господари бяха загубили преди векове. Тюркоазените лъчи пронизваха въздуха. Още сопла се разкривяваха в метални буци.

— МОМИЧЕ! МОМИЧЕ! — изрева военачалника. — ЩЕ ГОВОРЯ С ТЕБЕ! СПРИ СТРЕЛБАТА. ЩЕ СЕ РАЗБЕРЕМ! КАКВО ИСКАШ?

— Твърде късно е за това — студено каза Джан.

— Така си е — съобщи Ашли. — Скапахме соплата до едно. Време е за стабилизаторите и крилата.

Джан гледаше как лъчите режат като ножове огромната опашка и страничните перки на „Господаря Панглот“. Когато спряха, въздушният кораб беше абсолютно безпомощен. Сега съдбата му зависеше от капризите на ветровете. С наклонен надолу нос той се понесе над града. Огромните нарисувани очи, които някога вдъхваха ужас в Джан, сега й се струваха смешни.

— ГОВОРИ, МОМИЧЕ! ЩЕ ИЗПЪЛНЯ ТВОИТЕ ИСКАНИЯ!

— Какво стана със самураите? — Джан попита Ашли.

— Които бяха нахълтали вътре, вече са мъртви — каза Ашли. — Някои избягаха от корпуса с планерите. Другите също умряха.

„Толкова много смърт“, безчувствено си помисли Джан. Нямаше избор.

— Добре — каза тя. — Сега да се оправим с „Ароматния бриз“.

Когато видя участта на „Господаря Панглот“, командирът на „Ароматния бриз“ обърна своя кораб и се опита да избяга с пълна скорост. Небесният ангел имаше много повече работещи сопла и лесно го настигна. Японецът не говореше английски, но Карл можа да преведе заповедта на Джан за капитулация на съвършен японски. Отначало командирът отказваше и изстреля няколко снаряда по Небесния ангел, за да покаже волята си за съпротива. Но щом лазерите прегориха първото безценно сопло, той бързо омекна.

Придружена от десет метални паяка, Джан се прехвърли в „Ароматния бриз“. Очакваше неприятности, но напразно си хабеше нервите. Командирът и неговите хора изглеждаха учудващо покорни, навсякъде я посрещаха с наведени глави, самураите й предлагаха мечовете си с дръжките към нея. Но тя бързо разбра в какви ужасни условия са живели пленниците от „Господаря Панглот“. Сравнени с тях, даже дните на нейното робство й се сториха поносими.

Влезе в поредната смърдяща стая. В нея живееха трийсетина прегладнели нещастници. Изненада я висок скелет, покрит с увиснала кожа, който си проби път напред и се бухна на колене пред нея.

— Мое мило момиче, моля те, спаси ме от този ад! — извика той, кършейки ръце. — Помниш ли как ти помагах? Как те храних и ти дадох подслон?…

Смаяната Джан позна в мъжа пред себе си Гилдмайстора Баниън. Докосна с пръст клеймото на бузата си.

— Да, всичко помня. И за благодарност няма да заповядам на тези мои метални приятелчета да те накъсат на парчета.

И излезе от стаята. Някога една от учителките й каза, че да си отмъстиш някому е доста неудовлетворително преживяване. Но Джан усещаше колко е приятно всъщност…

Продължаваше да претърсва „Ароматния бриз“, оглеждаше слабите хлътнали лица и безкрайно задаваше един и същи въпрос. Накрая, в петдесетата или стотната воняща претъпкана стая, намери Сирай.

Физически военачалникът седеше в своята тронна зала, но умът му бродеше из глухи ъгълчета на черепа му. Подът на тронната зала беше наклонен и напред, и надясно. „Господарят Панглот“ се клатеше силно и непрекъснато губеше височина. Отначало се носеше на изток, после вятърът се промени и сега въздушният кораб се намираше над океана. Ако военачалникът пожелаеше да обърне внимание на света около себе си, можеше просто да се извърне в трона и да види през извитите прозорци на носа сивата неравна морска повърхност. Тя приближаваше с всяка минута.

Той не виждаше и тялото на своя главен пилот, което се плъзгаше по пода в собствената си кръв, отдалечавайки се от мястото, където военачалникът разсече черепа му с дългия си меч.

На пилота се падна лошия късмет да съобщи на военачалника, че няма никаква надежда да спасят „Господаря Панглот“. Без соплата на моторите и крилете не можеха да поддържат безопасна височина. Подемната сила на газа в секциите беше недостатъчна, най-вече защото седма секция не биваше да се запълва изцяло. Изхвърлиха зад борда всичко, което можеше да бъде изхвърлено, включително (по заповед на военачалника) триста души от „ненужните“. От този момент военачалникът се оттегли из плетениците на съзнанието си и пренебрегваше нервните опити на своите уплашени офицери и слуги да го заговорят. Вече се бяха отказали и очакваха неизбежното със своя обичаен стоицизъм. Никой от тях даже не помисли за недостойната възможност да избяга от обречения въздушен кораб с планер.

Най-после носът на „Господаря Панглот“ докосна повърхността на океана. Срещата беше кратка, нищо повече от лека целувка, макар че пръсна прозорци и разцепи корпуса на няколко места. Следващият удар беше по-дълъг. Третият се оказа и последен.

Мъчително бавно, „Господарят Панглот“ отпусна своето дълго една миля тяло върху океана. Родените в космоса опорни конструкции заскърцаха от напрежения, които не беше предвидено да понесат. Водата нахлу през разбитите прозорци и люкове, проектирани само за натиска на въздушните струи.

Японците бягаха от надигащата се вода сред претъпкания кошер в долната част на корпуса, искаха да се спасят не само от удавяне, но и от други опасности. Едно дълго и страховито пипало започна да се промъква по коридора…

Водата бавно пълзеше нагоре по прозорците на тронната зала. Вече заливаше пода, а военачалникът все още не излизаше от забравата. Не реагира, даже когато зад него парчетата от прозорец се разхвърчаха пред нахлуващата водна маса. Тя запрати напред трона заедно с тялото му. Тогава ледената вода го извлече с крясък от умственото му скривалище. Инстинктивният стремеж да оцелее беше прекалено силен, за да му устои. Той се боричкаше със запенената черна вода. Нещо го сграбчи.

Джан пак се събуди рано, лежеше с чувството, че бъдещето я притиска като тежест. Толкова много неща трябваше да направи. Такава отговорност… Плановете й още бяха смътни, но вече бе обсъдила основната си идея със Сирай, Ашли и Карл. Искаше да победи останалите Небесни господари и да ги остави под своя контрол, както направи с „Ароматния бриз“. Карл направи копие от своята програма и тази на Ашли, те бяха сложени в компютърната система на „Ароматния бриз“. Карл вече бе възстановил напълно работоспособността на другия въздушен кораб, използвайки роботите и резервни части от складовете на Небесния ангел. Американците и японците в пленения въздушен кораб не можеха по никакъв начин да си върнат властта над него.