— Твърде разточително — каза мъжът до масата, клатейки глава неодобрително. — И на кого ще я продаваш?

— На Баниън. Ще работи с някоя от групите навън.

Когато чу това, бледият мъж се ухили. Не беше приятна гледка. Колкото повече научаваше за Баниън и неговите хора, тревогата на Джан се засилваше.

— Как ти е името? — попита я мъжът.

— Джан — промърмори тя.

— Хайде, Джан, сваляй дрехите. Всичко.

Точно от това се страхуваше.

— Искате да ме… да ме… — тя се принуди да каже омразната дума, — да ме изнасилите.

Двамата мъже се спогледаха и се засмяха.

— Я не си въобразявай, земен червей такъв. Да не мислиш, че сме луди? Само Господ знае каква зараза пъпли вътре в тебе — каза пренебрежително мъжът до масата. — Това ми е работата, да съм сигурен, че поне отвън си чиста. Хайде, събличай тези дрехи.

Бавно и неохотно Джан свали полата, ризата и бельото. Чувстваше се смутена и объркана, страхуваше се да не я огледат прекалено внимателно. Усещаше болезнено бомбата в себе си, като че ли беше набъбнала.

— Боже, боже, я виж тия мускули — каза мъжът и стана.

— Всички амазонки са… бяха такива — каза Танит, опитвайки се да говори с безразличие. — Но тази е по-малка от другите.

Мъжът до масата я оглеждаше от главата до петите. Джан искаше да направи две неща едновременно — да му смаже лицето с юмрук и да повърне.

— Жалко е да се похабява такова нещо при пълзящите гадинки на Баниън — каза онзи на Танит.

— Ъхъ. Виж к’во, трябва по-бързо да се връщам в казармата, хайде да свършваме, а?

— Да ти кажа, войнико, не ми се иска, но щом трябва…

Онзи намигна на Джан, после взе пръчка с кука накрая, вдигна дрехите й и ги напъха в отвора на улей в стената до масата. После дръпна един лост. Джан предположи, че нейните дрехи вече се носят към земята.

— Влизай през онази врата, момиче… Мърдай! — заповяда той и посочи тясна врата в другия край на малката стая.

Джан се поколеба и той каза:

— Я стига, нищо лошо няма да ти се случи. Поне там няма — той се разсмя.

Джан предпазливо доближи вратата и я отвори. Водеше към дълга редица душове. Успокои се, че поне не се опитаха да я претърсят. Да я смятат за натъпкана с болести дивачка си имаше и добри страни. Тя влезе и застана под един от душовете. Погледна нагоре в очакване и изведнъж в лицето й се блъсна струя белезникава течност. Миришеше ужасно, очите я заболяха. Тя се задави и като търкаше очите си, се запрепъва слепешката към вратата. Всички душове я заливаха с гадната течност, малко от нея влезе в устата й и тя се уригна. Стигна до вратата и натисна дръжката. Вратата не се отваряше. Тя заудря по нея.

— Пуснете ме! — извика Джан. — Помощ!

Изпаренията ставаха все по-гъсти. Вече едва дишаше. Тя се свлече на колене, като кашляше и се задъхваше.

Съскането от душовете затихна. Джан се огледа със сълзящи очи. Бялата течност изтичаше през решетките на пода, но тя цялата бе оцветена в белезникаво. Стана и пак бутна вратата, но още беше заключена. Душовете оживяха отново и тя подскочи от уплаха, но този път като че ли водата беше нормална.

Тя подложи ръка под най-близката струя, после я близна. Вода, макар и застояла. Пъхна се под струята и с облекчение изми от тялото си щипещата и смрадлива бяла течност. Щом свърши, водата спря и вратата се отвори.

Тя се върна в стаята. Двамата мъже я гледаха злорадо. Тя се изплю на пода, не само за да изчисти гнусния вкус от гърлото си, но и за да изрази гнева си.

— Копелета — каза тя. — Можехте и да ме предупредите. Какво беше това вътре?

Танит дойде при нея и лениво я удари по лицето. Но ударът беше толкова силен, че тя се просна на пода.

— Първо правило — заговори той, изправен над нея. — Не се дръж нагло с Небесен войн или с някой друг от Свободните. Прави каквото щеш там, при робите, но само да обидиш пак Свободен и ще летиш надолу. Ясно ли е?

Джан кимна мълчаливо, поставила ръка на пулсиращата си буза. От спуканата й устна течеше кръв.

— Тая бяла течност е много добра за обеззаразяване — продължи Танит. — Кожата и очите може да те сърбят два-три дни, но нищо лошо не ти се е случило.

Той се наведе и я изправи на крака. Другият приближи все още ухилен, държеше някаква дреха. Подаде я на Джан.

— Облечи това.

Тя разгъна дрехата и видя, че е от торбестите облекла. Навлече го, като се чудеше на лентата, която затваряше дрехата отпред. Не лепнеше, а се съединяваше като с магия.

Танит попита:

— На колко години си, Джан?

— Осемнайсет.

Той сложи ръка на рамото й.

— Така ли? Време ти е да видиш тоя свят. Тук ще изкараш останалите сто осемдесет и две години или нещо такова, ако си късметлийка.

Отначало миризмата направи най-силно впечатление на Джан. Никога преди толкова много немити тела не се бяха блъскали така близо до нея. Имаше и други миризми, до една неприятни. Забеляза купчинки животински изпражнения върху сламата, покриваща „улицата“. Зачуди се защо хората не си правеха труда да ги събират и да ги изхвърлят от въздушния кораб.

Докато вървеше след Танит по улицата, трябваше непрестанно да си напомня, че наистина е в Небесния господар. Ако не беше ниският таван с ярка като през деня светлина, би могла да си представи, че се разхожда по главното тържище на някой пренаселен и невероятно мръсен град. Имаше витрини на магазинчета, фасади на различни здания с входове и прозорци, разположени от двете страни на много широкия коридор. Коридорът се оказа и твърде дълъг — Джан като че ходеше по него от часове, но не бяха минали и петнайсетина минути, откакто тя и Танит излязоха от малката движеща се стаичка, пренесла ги нагоре от сектора за обеззаразяване.

Първата й среща с живота на хората в Небесния господар я блъсна като удар. Всичките фантазии от дете за всекидневието в огромния въздушен кораб не й достигнаха, за да се окаже подготвена за нищетата и мръсотията, които видя още с първите си стъпки по „улицата“. Освен тълпите от хора в торбести дрехи — някои от тях нищо повече от мръсни парцали, имаше много животни — кози, свине, кокошки, даже овце. Наоколо тичаха неизброими деца. За нейно учудване бяха на най-различна възраст, което означаваше, че Небесните хора нямат установени периоди за зачеване…

По пътя Джан привличаше вниманието, но преобладаваше враждебността. Мъжете и някои жени й се присмиваха, наричаха я „амазонка“, „земен червей“, „земен боклук“ или с още по-неприятни думи. На едно място разгневен мъж се изпречи пред Танит и попита с какво право е довел този тъпкан с болести червей в техния град. Танит демонстративно сложи ръка на дръжката на сабята си и каза на мъжа да изчезва. Онзи се подчини, но не преди да се изплюе върху Джан.

След малко Джан едва не заплака. Една жена приближи до тях отстрани и каза на Танит:

— Детето е прегладняло, войнико. Мога ли да й дам това?

Тя предложи на Джан голяма червена ябълка. Стомахът на Джан веднага закъркори, но жестът й се стори подозрителен. В ябълката трябваше да има нещо сбъркано. Дали пък не беше отровна?

Танит сви рамене. Джан взе ябълката и измърмори някаква благодарност към жената. Оглеждаше плода недоверчиво, но стомахът бързо се справи със съмненията на главата и тя гладно захапа ябълката. Беше сочна и с чудесен вкус. В момента изобщо не й пукаше отровна ли е или не.

Дояждаше ябълката, когато Танит неочаквано спря и тя се блъсна в гърба му. Той я хвана за китката и каза ядосано:

— За тук сме…

Намираха се пред отворена врата, над която имаше знак с надпис „Гилдия на стъклоходците“. Джан си мислеше дали това не е последната възможност да се изплъзне на Танит. Макар и да усещаше слабост от прегладняване, сигурна беше, че може да го просне в несвяст с бърз изненадващ удар. Но къде би могла да се скрие след това? Неизбежно ще я хванат не след дълго, а тогава ще последва „полетът“…

Тя позволи на Танит да я изблъска в слабо осветеното преддверие. Двама мъже се бяха разположили на ниска скамейка до стената, а трети седеше зад голямо бюро, изплетено от пръти. И тримата изглеждаха много яки, бяха облечени в черно. За разлика от другите Небесни хора кожата им беше тъмномургава.