— Да изберем смъртта. За да опазим чиста паметта за Минерва и честта на нашите мъртви сестри.

— Да, нека бъде смъртта! — съгласи се гръмко друга жена.

Още три жени промърмориха съгласието си, макар и не с такова въодушевление. Четиримата мъже изглеждаха разтревожени.

— Е, какво ще каже дъщерята на Мелиса? — попита жената студено, обърната към Джан.

Джан не знаеше какво да прави. Желанието й да умре се бе изпарило, още щом усети целувката на слънцето тази сутрин. Обаче се ужасяваше от мисълта да се подчини дори и за минута на мъжете от Небесния господар, камо ли пък през целия си останал живот. А трябваше да мисли и за задачата си. Съмняваше се да има и най-малък шанс за успех, но честта я задължаваше да се опита.

— Така си и знаех — отсече жената, като не получи отговор от Джан.

— Времето ви изтече — каза облеченият в червено мъж.

Двама Небесни войни пристъпиха напред и отвориха клетката, другите извадиха сабите си от ножниците.

— Излезте навън и обявете решението си.

Те бавно се измъкнаха от клетката и по заповед на войните застанаха в редица пред нея. Джан погледна за момент към седемте жалки трупа, лежащи в клетката.

— Е, какво избрахте? — поиска отговор висшият камерхер с напрегнат глас. Изглежда не беше свикнал да говори толкова високо. — Които предпочитат смъртта, да излязат напред.

Обвинителката на Джан направи крачката, без да се колебае дори за миг. След кратка пауза още четири жени я последваха. После една по една и с видимо нежелание към тях се присъединиха и останалите четири жени. Само Джан и четиримата мъже стояха в предишната редица. Джан се почувства унижена. Искаше да пристъпи с решителна крачка напред, но не можеше.

Жената я погледна през рамо. Нищо не каза, но презрението в очите й говореше само. Джан сведе очи към пода.

— Толкова много измежду вас искат да умрат? — попита висшият камерхер.

В гласа му имаше учудване. А наоколо Небесните войни мърмореха разочаровано. Джан предположи, че резултатът ги е интересувал и финансово. Но ако Небесните войни са искали да ги продадат като роби, защо се отнесоха толкова безгрижно към запазването на живота им в клетката?

— По-добре смърт, отколкото безкрайно безчестие — заключи обвинителката на Джан.

Джан не можеше да се освободи от завистта си към нея. Сигурна беше, че ако каже същите думи, просто ще изглежда глупаво.

— Молим само смъртта ни да бъде чиста и да не осквернявате с допира си телата ни преди това.

— Смъртта ви ще бъде чиста — потвърди раздразнено висшият камерхер. — И никой няма да ви досажда. Но какво да кажем за онази? Тя защо не споделя безумното ви желание за самоунищожение?

Джан вдигна очи и видя, че той сочи към нея. Жената я погледна и отговори с леден глас:

— Тя ни е тайното оръжие. Ще унищожи всички ви и вашия Небесен господар с голи ръце. Поне така каза…

Висшият камерхер, придружителката му и всички останали небесни хора се разсмяха. Джан усети как се сгорещяват бузите й. Искаше да умре, но не дотолкова силно — помисли си тя засрамено, — че да направи крачката и да отиде при другите.

Когато смехът стихна, висшият камерхер въздъхна и каза:

— Добре, да свършваме с тази неприятна работа. Които са избрали смъртта, да се върнат в клетката.

Джан избягваше погледите на деветте жени, докато те бавно се качваха в клетката. Четиримата мъже също стояха с наведени глави. После един Небесен войн дръпна Джан настрана. Имаше голяма черна брада. Джан никога не беше виждала такава брада. Малцина мъже от Минерва ходеха небръснати.

Отгоре се чу вой на машина и клетката се издигна няколко фута над пода. Завъртя се на въжето, а под нея с грохот се появи отворът. На Джан й прилоша. Знаеше какво ще се случи. Знаеха го и тези в клетката. Някои започнаха да се молят на глас на Майката богиня. Джан затвори очи.

— Дъще на Мелиса!

Тя срещна свирепия поглед на своята обвинителка през прътите на клетката.

— Дъще на Мелиса! Защо скромничиш така? Сигурна съм, че твоите господари ще бъдат поласкани, щом научат коя си…

Клетката пропадна. Без никакво предупреждение. Като че изчезна отведнъж. Джан реши, че някой просто е прерязал опърпаното въже. Тя се залюля болнаво и за момент помисли, че припада, но й мина. Внезапно видя, че срещу нея бе застанал висшият камерхер. Много силен и сладникав парфюм заливаше на вълни ноздрите й, приповръща й се. Жената беше зад него и през рамото му се вглеждаше в Джан с напрегнато любопитство.

— Кажи си името, момиче — заповяда той.

— Джан. Джан Дорвин.

— За какво говореше онази жена преди малко?

Джан поклати глава.

— Не зная. Бях й неприятна. Тя ме смята… тя ме смяташе за страхливка.

Висшият камерхер замислено поглади своята малка островърха брада и каза:

— За твое добро е, ако наистина се окажеш страхливка. Само така ще останеш жива. При първото неподчинение ще споделиш съдбата на покойните си съотечественици. Ясно ли ти е?

— Да — каза Джан почти шепнешком.

— Добре — висшият камерхер се обърна към четиримата мъже от Минерва. — Същото важи и за вас, макар че според мен на вас, евнусите, не ви е присъщо неподчинение. Както и да е, предупредени сте. Разбрахте ли ме?

Те всички кимнаха. Джан почувства презрение към тях, но бързо го потисна. Едва ли имаше право да обвинява когото и да било, че е страхливец. Нито пък беше сигурна дали те наистина са страхливци. Предишния ден видя няколко от мъжете на Минерва да се сражават до сестрите. Не се биеха умело и Небесните войни бързо ги изклаха, но поне се опитаха и тя ги уважаваше за това. И все пак, гледката мъже от Минерва да размахват саби, я бе смутила дълбоко… както и очакваше.

Висшият камерхер оглеждаше околните въпросително.

— Сигурно някои от вас са поискали правата за продажба върху оцелелите? Ако е така, предявете претенциите си.

— Аз, Грегъри Танит от Трети батальон и от името на Мартин Сундин, също от Трети батальон, искам правото за продажба на тази жена от Минерва — каза Небесният войн с черната брада, все още сграбчил ръката й. Изненаданата Джан разпозна в него „първия глас“.

Висшият камерхер кимна нетърпеливо и каза:

— Може ли някой да потвърди официално правата ти?

— Да. Офицерът Каплан от Трети батальон ще потвърди правата ми.

— Много добре, искането се признава. На кого смяташ да я продадеш?

— Мислехме на Гилдмайстор Баниън. Той загуби няколко от неговите стъклоходци.

Висшият камерхер кимна одобрително.

— Добре сте решили. Ако на тази амазонка още й се иска да се бие, скоро ще се откаже сред онази сган на Баниън.

— О, Бейзил, ще е голяма загуба да я пратим при дръвниците на Баниън. Тя е толкова хубава. Защо не я купиш за мен? Бих могла да я обуча за моя прислужница — това беше жената, която досега не се бе обаждала. Говореше някак предпазливо. На Джан й се стори, че се опитва да подражава на малко момиченце.

— Я не ставай смешна — отсече Висшият камерхер. — Няма да ти позволя да вземеш амазонка за прислужница. Пък и още не знаем дали не носи някакви зарази. Ако е така, по-добре боклуците на Баниън да ги прихванат.

Жената кимна смирено и не проговори повече. Висшият камерхер прехвърли вниманието си към предявилите права върху четиримата мъже. Джан объркана слушаше как ги продават на различни „майстори на гилдии“, макар и да не знаеше какви са тези хора. Не искаше да я разделят с единствените хора от Минерва, дори и да са мъже. Но внезапно нейният брадат притежател я заблъска през тълпата и тя усети истинската самота.

Той я доведе пред широка врата с надпис „Обеззаразяване“ над нея. В стаята зад вратата някакъв скучаещ мъж с твърде бледа кожа седеше край една маса. В единия край на масата имаше купчина дрехи. В очите на мъжа проблесна интерес, щом видя Джан. Гледаше я гладно.

— Я да видим какво има тук? Една от онези амазонки от Минерва ли?

— Единствено тази е — каза Танит. — Другите жени избраха „полета“. Освен нея има още само четирима от техните мъже.