— От три години. Живеех в морето. В плаващ комплекс. Знаеш ли какво е това?

— Ами да. Робът, с който, хъм, се сприятелих… той също живял в такова място. Казва, че било като плаващ град — хрумна й нещо. — Може и двамата да сте живели в един и същ! Познаваш ли мъж на име Майлоу?

Със споменаването на името му лицето на Сирай помрачня.

— Майлоу ли? С него ли си се сприятелила?

— Да. Значи го познаваш? Чудноват човек, но ми спаси живота. Неведнъж, както си мисля.

— Познавам Майлоу, даже твърде добре — каза леко озъбената Сирай. — И никак не го обичам. Заради него загина и нашият морски комплекс. Накрая успя да убеди съвета, че било по-добре да се преместим близо до брега. Вярно, условията в открития океан се бяха влошили, но можехме да оцелеем там още много, много години. Не ме питай какво е искал всъщност, но откакто се появи в комплекса, все настояваше да се приближим до сушата.

Джан не разбра.

— Откакто се появи ли? Каза ми, че се е родил във вашия плаващ град.

— Това ли ти каза? — Сирай завъртя глава. — Не. Появи се десетина години, преди да ни потопи „Господарят Панглот“. Беше в някаква плаваща капсула от непознат за нас тип. Беше запечатана и в нея много трудно можеше да се проникне. Освен него вътре имаше три трупа. Бяха мъртви от седмици. Майлоу се намираше в дълбока кома и очаквахме, че няма да го бъде още дълго, но той внезапно дойде на себе си.

Джан направи кисела гримаса.

— Защо ли пък му е трябвало да ме лъже? Не разбирам…

— Уверявам те, не е лесно да разбереш Майлоу — каза Сирай. — Никой не го харесваше, но той знаеше толкова много неща, особено за машините и електрониката, затова беше добре дошъл при нас. А ни подмами към гибел. Загубих всичко. Родителите си. Съпруга си…

— Преживели сме едно и също — каза Джан съчувствено.

Прииска й се да докосне Сирай, но не й се стори разумно. Мислите й се върнаха към Майлоу.

— Той ми разказа най-различни неща. Чудя се колко ли от тях също са лъжи.

— Какви неща?

— О, за миналото. За ранната история. За Генетичните войни и другите събития. Бил научил от вашите исторически машини, били сте имали такива.

Сирай пак поклати глава.

— И това е лъжа. В библиотеката имахме всичко на всичко няколко технически справочника и романи, записани на лента и няколко холографски художествени филма. И нищо по история.

Джан се канеше да попита какво означават „романите“ и „холографските филми“, но се сети за още нещо, беше ужасно.

— Каза ми и друго… Поне за това трябва да ми кажеш, че не ме е излъгал…

Сирай я гледаше неспокойно.

— Какво ти е? Изведнъж пребледня.

— Майлоу каза, че моят град е бил само част от Минерва — побърза да каже Джан. — Имало други, за които не съм знаела… досущ като нашия град. Казал ми е истината, нали?

Очите й се взираха с молба в Сирай. Но Сирай не вдигаше поглед от ръцете си, преплетени в скута й.

— Съжалявам, Джан — почти прошепна тя. — Не съм чувала за други оцелели части от Минерва. Вашият град беше единствен.

Джан рязко вдиша, после въздухът излезе от нея в късо хълцащо ридание. Разтрепера се. Толкова важно беше, че Минерва все още съществува някъде другаде. Даваше й сили да живее, знаеше, че други от нейния народ няма да позволят да угасне духът на Минерва. А сега…

Сега отново трябваше да се изправи пред ужаса — тя е единствената жена, оцеляла от Минерва. Тялото й се тресеше от плач. Можеше ли да понесе това?

Смътно усети ръцете на Сирай, люлееше я нежно напред-назад.

— Хайде, Джан, успокой се — нашепваше Сирай в ухото й. — Всичко ще се оправи. Исусе, та тя е още дете…

Джан отчаяно се вкопчи в нея. Още дълго хълцането й не затихваше и тя не пускаше Сирай. Накрая Сирай каза:

— Джан, сега е най-добре да си легнеш.

Джан тъжно се дръпна. Не желаеше да остава сама, но можеше ли да поиска повече от Сирай? Гледаше я как оправя леглото и послушно се вмъкна в него, щом Сирай я накара. Но неочаквано Сирай легна до нея.

— Какво… — започна тя, но Сирай сложи два пръста на устните й.

— Мълчи. Правя каквото желая да направя. Като приятелка. Добре ли е?

Джан се усмихна.

— Добре е.

— Стига приказки — каза Сирай и я прегърна.

Облегнат на високия парапет, Майлоу гледаше безкрайната пустош, над която се носеше въздушният кораб. Огледа се, когато Джан излезе на тясната открита наблюдателна площадка. Тук се бяха уговорили да се срещат. Той се усмихна, очите му шареха по нея от горе до долу.

— Отиват ти тези изискани дрехи — отбеляза весело.

— Това е най-простата рокля, която открих — отвърна тя студено.

Носеше дълга права рокля в сиво и черно, а под нея, въпреки протестите на Мари Ан — нищо. Не понасяше стягащото бельо и си науми да го слага само при официалните събирания.

Майлоу се взря с явно възхищение в изрязаното деколте.

— Добре зараства. Белегът почти не се вижда.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— И как мина снощи? Блесна ли пред обществото? Срещна ли се с Господаря Панглот? — разпитваше той.

— Майлоу, нашето споразумение беше дотук. Не знам какво искаш, но няма да ти помогна да си го вземеш. Изобщо не искам да те виждам. Нито пък ми се говори с тебе. И само за това дойдох днес, нямам друго да ти казвам.

Той се учуди.

— Ама какво ти става? Какво се е случило снощи?

— Научих как си ме лъгал. Не съществуват никакви други части от Минерва. Само моята е била останала. И нея вече я няма. Всичките ти приказки са лъжи.

Майлоу сви рамене.

— Изглеждаше най-доброто, което можех да направя за тебе в онези дни.

— Какво изглеждало? — тя не вярваше на ушите си.

— Емоционално ти беше твърде зле. Почти губеше желанието за живот. Нещо трябваше да те съживи, да ти даде надежда и тъй нататък. И затова измислих „лечебната лъжа“, както я наричат. Трябва да признаеш, че постигнах успех.

Джан сви юмруци. Искаше да размаже това лице с наглото му самоуверено изражение.

— Копеле мръсно, знаеш ли какво ми направи!

— Каквото направих, беше за добро. Все още съм сигурен в това. И стига с тези глупости. Ще се придържаш към нашето споразумение. Казах ти какъв е залогът. Ако постигна целта си, и двамата получаваме свободата си и „Господарят Панглот“ попада под нашата власт.

Тя се изсмя горчиво.

— Май си въобразяваш, че вече ще ти вярвам за каквото и да било? Майко богиньо, може би за всичко си ме излъгал. За миналото, особено за твоето минало.

Той завъртя глава отрицателно.

— Не, кълна се, не съм те излъгал.

— Брей. Само дето Сирай не го потвърди.

В очите му се появи напрежение.

— Коя Сирай?

— Може и да не си спомняш. Живял си в същия плаващ град. Но тя поне добре те е запомнила. Май не те обича.

— Да, помня я — процеди той бавно. — Значи с нея си говорила?

— Станахме много близки приятелки. Разказа ми как са те намерили в капсула с три трупа, само десетина години преди да ви плени „Господарят Панглот“. Историйката доста се различава от онази, дето ми я разправяше.

Той въздъхна.

— Добре де, и в това те излъгах. Но само защото не би повярвала на истината, ако ти я кажех.

— И каква е тя? — недоверчиво попита тя.

— Тази капсула беше авариен спасителен модул. Излетя от космически кораб, който после се разби в морето.

— Какъв космически кораб?

— Устройство, приспособено да пътува през пространството. От планета на планета. А този идваше от планетата Марс.

— Марс? — тя изтръпна.

Той посочи нагоре.

— Марс. Не си ли чувала за планетата Марс?

— Разбира се, чувала съм. Искаш да ми кажеш…

— Точно това искам да ти кажа. Идвам от Марс.

Джан се наведе над принц Каспар и игриво погъделичка голата му гръд с кичур от своята вече дълга коса.