Пред нея се виждаше светлина. Джан наближи тясната осветена ивица. Реши какво да направи. Щом стигне пътеката, ще завие наляво към люка, където чакаха войните.

Нещо скочи от тавана. Тя замръзна на място. Беше дълго към девет фута. Тялото му се състоеше от отделни сегменти. Прозрачни криле висяха сгънати отстрани. Имаше шест крайника. Стоеше изправено на задните два. Един от предните стискаше обемист мъждукащ предмет. Други два се стрелнаха напред. Сграбчиха я за ръката близо до рамото и за глезена. Тя изкрещя, острите като бръснач нокти се впиха в плътта й. От дърпането загуби равновесие и падна по гръб. Съществото се извиси над нея, държеше я здраво. Усещаше как кръвта й се стича по ръката и глезена. Изкрещя пак, когато Хазини наведе глава към нея и тя я видя по-ясно. Сякаш бе кръстоска от главите на кон и на комар. Вместо уши, космати антени се издигаха иззад очите, които гледаха прекалено умно, за да принадлежат на насекомо. Цветът му беше смесица между черно и сиво, кичури твърда четина стърчаха тук-там.

Джан се бореше, но без никакъв успех. Главата се привеждаше все по-ниско и Джан се задави от облъхналата я смрад на чудовището. През сълзите в очите си видя как „устата“ му се разцепи на три и от нея се показа тръба. Около ръба сякаш бяха наредени зъбци на трион. Цялата тръба бавно се въртеше.

„Мъртва съм, каза си Джан, макар да се дърпаше бясно. Това е наказание от Майката богиня, задето не отмъстих за Минерва…“

Въртящата се тръба излизаше все по-напред от устата. По зъбите блестеше някаква течност. Джан не се чудеше дали е отрова или вещество за храносмилане. Каквото и да направеше с нея съществото, краят щеше да бъде един и същ. Тогава си спомни за бомбата. Със свободната си ръка я измъкна от джоба, стисна със зъби края и го завъртя рязко. Чу се твърдо изщракване. После с истерична сила я напъха в приближаващата тръба. Главата на Хазини се метна назад, разтърси се в усилия да се отърве от нечаканата запушалка. Безмълвен писък отекваше в Джан: „Тридесет секунди!“

Съществото все по-трескаво се опитваше да махне бомбата. Сграбчи тръбата със свободната си ръка или лапа. Изтърва предмета, който стискаше. После пусна рамото на Джан и вече се мъчеше да прочисти тръбата с три от крайниците си. Но четвъртият все още не пускаше нейния глезен.

Джан се завъртя по корем, протегна ръце към един прът и се опита да се издърпа на свобода, но чудовището стискаше още по-силно и накрая тя почти чу пукането на костите си. Пищеше, докато почти изпадна в безсъзнание от болката.

„Колко секунди остават?“

Съществото я хвърли пак по гръб и я придърпа към себе си, въпреки че не спираше тръскането на главата си и човъркането с крайниците. Джан не можеше да види бомбата в тръбата. Надяваше се Хазини да я е всмукал навътре. Но ще избухне ли навреме, за да я спаси? Чу се звук като от мощно приглушено изпърдяване. Цялото тяло на Хазини се разтърси в конвулсия и се вцепени. Дим заизлиза от устата му и от досега скрити отвърстия на тялото. „Ииииии!“ проскърца умиращият и може би вече мъртъв Хазини толкова пронизително, че ухото едва възприемаше звука.

Живите клещи пуснаха глезена на Джан. Тя започна да отпълзява по гръб по-далеч от съществото. Не беше достатъчно бърза. Лапата, стискала допреди малко глезена й, се стрелна надолу и раздра тялото й от гърлото до корема. После обвитият в дим Хазини се стовари по гръб с гръмък трясък.

Джан като че отведнъж падна в ледена вода. Опита се да седне, но видя ужасната рана и се отпусна на коравия под. Обгърна се с ръце с надежда да опази тялото си от разпадане на парчета.

Когато черната забрава се спусна върху съзнанието й, беше добре дошла.

В собствените си очи Джан изглеждаше смешна и не се поколеба да го каже на глас.

— Глупости говориш! — провикна се Мари Ан с дразнещо пискливия си глас. — Изглеждаш абсолютно прекрасна! — После добави малко по-умерено. — Като преценим всичко накуп.

„Всичко накуп“, помисли си Джан кисело, означава, че за една изродена амазонка, да не споменаваме и белязания „земен червей“, изглеждаше приемливо. Макар че не би използвала думата „приемлив“, за да опише външния си вид в момента. Още разглеждаше отразената си в огледалото фигура. Харесваше й само чудесният тъмносин цвят на роклята. Но самата рокля беше твърде чудновата, както и кройката й. От различните стягащи приспособления, за които настоя Мари Ан, талията й стана нелепо тънка. Надолу роклята се издуваше над бедрата в нещо като камбана, стигаща до пода.

И ако беше напълно скрита от кръста надолу, положението нагоре бе почти обратното. Плътно прилягащият плат беше изрязан отпред в дълбока извивка, откриваща гърдите й до зърната. Но даже със сутиена, скроен да повдига гърдите нагоре, по никакъв начин не можеше да се сравнява с невероятните млечни жлези, демонстрирани от стоящата до нея Мари Ан. Според Джан тези хора определено страдаха от идиотско влечение към огромните гърди.

Странната гледка се допълваше от надутите ръкави на роклята, черната лентичка на врата, бялата пудра по лицето, червеното багрило по устните и инкрустираната със скъпоценни камъни тиара върху косата. Мари Ан оглеждаше своето творение с доволна усмивка.

— И собствената ти майка не би те познала — увери тя Джан.

— Ако майка ми ме видеше, щеше просто да ме посече със сабята си — каза Джан мрачно.

— Ооо, не говори така! — извика Мари Ан, явно шокирана. — Трябва да забравиш този ужасен начин на живот, с който си свикнала като амазонка. Той вече е минало за тебе. По-добре мисли за бъдещето си с нас. Отсега твоят живот ще бъде съвсем различен.

— Сигурна съм в това — меко каза Джан.

Отново изпитваше усещането, че ситуацията не е истинска, може би сънуваше. Често й се случваше през последното денонощие, откакто я доведоха в обитаваната от Аристократите част на „Господаря Панглот“. Всъщност всичко изглеждаше нереално, още от момента, в който дойде на себе си след сблъсъка с Хазини. Погледна разголените си гърди. Белегът беше избледнял до тънка бяла линия. Следите от грубите шевове също почти не се забелязваха. Но може би все пак тя е мъртва. Може би това е сън, пратен й от Майката богиня в преддверието на рая. Ястията, ароматните вани, разкошното легло — наистина й се струваше, че е в рая.

— Още ли съм жива? — прошепна изненадата си, когато за първи път отвори очи и видя Майлоу, надвесен над нея.

— Едва отърва кожата, малка амазонке — каза той усмихнато. — Членовете на Гилдията на Медиците в „Панглот“ не се различават много от касапи, ама поне още могат да зашиват рани, даже толкова дълги като твоята. Нямаш увреждания на вътрешните органи. Но загубата на кръв и шокът почти те бяха убили. Най-лошото мина. С твоите възможности за възстановяване ще се справиш. И даже няма да можеш да показваш белег от цялата тази история.

Джан промърмори:

— Майката богиня е с мен.

После потъна в дълбок сън.

При следващото събуждане Майлоу я накара да пийне няколко глътки вода от манерката. Тя започна да различава заобикалящите я неща. Лежеше в нишата. Опита се да вдигне глава, за да види какво става с тялото й, но беше твърде слаба.

— Не усещам… болка — прошепна тя.

Майлоу й показа приспособление, което тя позна. Хиподермична игла. В болницата на Минерва също имаше останали от тях.

— Инжектирах ти хормон, който стимулира отделянето на обезболяващи вещества в организма. Доста ми струваше да се сдобия с него. Един Свободен от селото си е уредил пряк достъп до аптеката на Аристократите.

— Благодаря ти…

— Моя мила малка амазонке, не смесвай щедростта ми с човеколюбието — той пак се хилеше. — Спомни си за нашето споразумение. Почти колкото тебе желая твоето младо тяло да се върне в нормалното си състояние.

Тя почти успя да се усмихне.

— Имаш ли достатъчно сили да ми кажеш какво се случи? — попита той.

— Загубих се… — шепнеше тя. — Обикалях… часове. После видях… Хазини. Подгони ме. Раздра ме… Мислех, че ме сряза на две парчета…