Майлоу се качи при нея. Тя му каза:

— Можеше да спасиш и тях. Защо не го направи?

— Тези играчки ли? — той им отдели време за небрежен поглед. — Не. Моментът не беше подходящ. Трябваше да изненадам кибероида.

— Можеше да го направиш, Майлоу — студено настоя тя. — Но ти искаше да видиш как момичето страда и умира, нали?

— Мисли си каквото искаш. Не ми пука. Но си припомняй, че ти си живата, а мъртви са онези играчки. Или пък скоро ще умрат.

„Да, още съм жива, каза си тя, но докога?“

— Защо ги наричаш играчки?

— Защото са такива. По-точно играчки са били техните прадеди или прапрадеди. Сексуални играчки, създадени за удоволствията на техните собственици. Доста от тези кукли не бяха способни да се размножат нормално, но предците на тримата тук явно са били изключение — той внезапно тупна кибероида. — Хайде, 0008005, време е да се размърдаме. Но преди да тръгнем, имам въпрос към тебе — дали някое от твоите оръжия е в работно състояние?

— Да. Без картечниците, нямам боеприпаси за тях. Но моят лазер е в изправност.

— Много добре — каза доволният Майлоу. — Онази къща, тридесет градуса вляво. Най-близката до нас. Насочи лазера към нея.

Металните тръби върху главата се завъртяха. Джан видя яркочервената светлинна нишка между една от тях и бараката, посочена от Майлоу. Почти в същия миг бараката шумно избухна в пламъци. Чу се ужасната въздишка на тълпата. Майлоу видимо се забавляваше и накара Езекиил да подпали друга постройка. Огънят обхвана и нея, а отвътре долетяха писъци. Вратата се отвори рязко, деца и по-млади жени с бебета на ръце се втурнаха навън. Според Джан всички изглеждаха изгладнели и болнави.

— Спри! — кресна Джан, а кибероидът упорито сечеше бараката със своя лазер.

Майлоу не я чуваше. Едва когато дървенията изчезна в пламъците, той заповяда на Езекиил да обърне лазера към друга къща. Скоро половината селище гореше, огънят прескочи и върху маскировъчната мрежа.

— Трябваше ли да правиш това? — крещеше Джан сред пращенето на овъгляващо се дърво и виковете на бягащите хора.

— Защо си хабиш съчувствието за тази сган? Те май се канеха да те убият в прослава на своя бог. — Той стовари юмрука си върху главата на кибероида. — Браво, 0008005, сега да тръгваме към града. Нали знаеш в коя посока е?

— Да — потвърди машината и закрачи натам.

Скоро излязоха на открито под слънцето, Зад тях мрачното селище на Езекииловите хора се превръщаше в дебела колона дим, издигаща се над пустошта.

Кибероидът се клатеше и Джан често почти изпускаше малките дръжки, които според Майлоу били сложени за удобната работа на инженерите по поддръжката. Той предполагаше, че Езекиил си е намерил действащ източник на енергия, за да презарежда батериите си. Може би някъде в града.

След около час пътуване Джан си отдъхна — Майлоу заповяда на кибероида да спре.

— Нещо не е наред ли? — попита тя, а Майлоу внимателно оглеждаше дърветата вляво.

— Нещо светна. Като че беше стъкло. Сега не го виждам.

— Нищо не забелязах.

— Не съм и очаквал подобно нещо от тебе — самодоволно отбеляза той и накара Езекиил да завие наляво.

Не им се наложи да изминат голямо разстояние. Дърветата останаха зад тях и пред тях се откри обширно празно пространство, голяма част от него заета от безразборно натрупан бял камънак.

— Това май са останки от вила. При това доста големичка — каза Майлоу, докато кибероидът вървеше към развалините. — Чудя се какво ли видях да блести. Някъде тук беше. — Той отново заповяда на машината да спре. — Ти слез долу и огледай мястото. Аз ще остана, да не би нашият тенекиен фундаменталист да измисли нещо забавно.

Джан охотно се смъкна от главата на съществото-машина.

— Първо ще се изпикая — каза на Майлоу и тръгна към най-близката купчина камъни. Вече я заобикаляше, когато викът зад нея я накара да се обърне…

Достатъчно навреме, за да види как кибероидът откъсна с механичната си ръка вкопчения в главата му Майлоу, как го удари в земята и го стъпка с единия си тежък крак.

— „И ще възсияе славата ми над езичниците, и ще съзрат езичниците моята справедливост, и ще ги порази ръката ми!“

Езекиил изрева тези думи, като неспирно стоварваше стъпалата си върху Майлоу. Джан едва не се втурна към тях, но се сдържа. Не би могла с нищо да помогне на Майлоу. Тялото му беше безформена буца кърваво месо. Би трябвало вече да е умрял.

Майлоу безсмъртният. Мъртъв.

Езекиил най-сетне престана да тъпче отдавна смачканите останки на Майлоу. Бинокълът му се протегна към Джан. Последваха го и тръбите върху главата. Джан се хвърли по корем на земята. Червеният лъч прогори въздуха над нея. Тя се претърколи и превита на две притича зад камъните.

— Аз съм Езекиил, божият млат! — ревеше съществото-машина и тежките му стъпки приближаваха към нея.

Джан навлезе навътре в развалините, като внимаваше купчината камъни да я прикрива от Езекиил. Тя се промушваше приведена сред разпилените зидове, надяваше се кибероидът да загуби следите й сред този хаос, но чуваше рева на Езекиил все по-близо.

— „И понеже аз съм Бог, Господар ваш, ще ви потопя в кръв и само кръв ще виждате навсякъде. И защото не възпряхте ръцете си да проливат кръв, това ще ви сполети!“

Джан затича още по-бързо. Шмугна се зад следващия ъгъл… и се оказа в ниша без изход.

Натрошени стени и големи камъни образуваха подобие на алея, която свършваше с глуха преграда от бяла зидария, твърде висока, за да я прескочи. Нямаше време да се върне назад. Езекиил идваше. Джан се озова в капан.

Съзнанието, което наблюдаваше Джан, не беше човешко. Затова регистрираше ставащото със смразяваща абсолютна обективност. В неговата система имаше вградени и органични елементи, но те бяха изцяло синтетични — произведени в отдавна разрушена лаборатория, и по нищо не приличаха на естествения живот. Това съзнание буквално не притежаваше емоции — нито страхове, нито желания, нито любопитство, нито съчувствие. Само се вглеждаше в света с неизброимите си сензори. Програмирано беше да се грижи за оцеляването си, но не го движеше вроденият стремеж към живот, присъщ на всички организми, изваяни в генетичната работилница на еволюцията. То беше ум, чист ум и нищо повече, и затова всъщност не беше живо същество.

Но някъде в системата от електронни и органични блокове дремеше и друг ум, човешки. По-скоро, някога беше човешки. Първото съзнание обмисли проблема още няколко наносекунди и реши, че ситуацията изисква да предизвика активната намеса на другото…

„Ашли. Събуди се.“

„Какво има?“ (раздразнено)

„Погледни.“

Другото съзнание погледна. После:

„Исусе Христе, ама какво чакаш, тъпоглавецо? (припряно) Бързо я пусни вътре!“

Когато Джан видя отворилия се като по чудо в стената вход, тя и за миг не се замисли, а се хвърли в него. И се блъсна в друга стена. Тревожно заоглежда малката тясна стаичка, току що беше влязла през единствената й врата. Обърна се — Езекиил трополеше по алеята. Джан трескаво търсеше с какво да прегради входа, но нищо не намери. Езекиил спря пред вратата и се наведе.

— „И на другите рече Господ: Вървете след онези в града и ги съкрушете. Нека очите ви не пропускат, нека душите ви не познаят жалост.“

Машината се пресегна с механичната си ръка навътре. Джан се залепи в стената.

— Не! — викна тя. — Не ме пипай!

Отворът внезапно изчезна, краят на механичната ръка издрънча на пода, който започна бързо да потъва под краката на Джан. Тя усети, че цялата стаичка се спуска надолу като асансьорите в „Господаря Панглот“. Стори й се, че слязоха доста надолу, преди асансьорът да спре. Тя задържа дъха си. През отварящата се врата нахлу ярка светлина. Трябваха й няколко секунди, за да свикне, после видя широка стая с по-разкошни мебели и от покоите на принца в „Панглот“.