Не много далеч нещо започна да крещи пронизително като в ужасна агония. Джан погледна към стражарката. Тя сви загорелите си рамене и каза:

— По звука изглежда, че някое камшично дърво е уловило голямо влечуго.

Като се опитваше да не обръща внимание на опъващите нервите викове, Джан отново погледна към пантерата.

— Казах ти вече — извика й тя. — Нямаме нужда от котки, но ти благодаря все пак.

Пантерата с нищо не показа, че има намерение да си тръгне и остана седнала на задните си лапи с поглед, отправен нагоре към Джан.

— Аз работи добре за вас, хваща вредни животни, обикаля и пази ваши стени през нощ — каза тя с високия си съскащ глас.

Джан се вгледа по-внимателно в животното. Беше могъщ звяр и поне наглед в добро здраве. Условията в пустошта трябва да са станали наистина лоши, щом такова животно бе готово да преглътне унижението и да предложи силите си на хората. Забеляза дълъг белег на десния му хълбок. Изглеждаше пресен.

До нея Марта каза нервно:

— Не харесва. Кажи да ходи. Марта не харесва…

Джан потупа шимпанзето по главата.

— Не се тревожи. Не може да ти направи нищо лошо.

Стражарката повдигна арбалета си.

— Да му пратя ли една в рамото, за да си тръгне? — попита тя.

Преди Джан да отговори, пантерата обърна глава към стражарката и каза:

— Стреля оръжие и аз качва стена много бързо. Взима твой гръклян с мен. Тази мрежа като трева за мои нокти.

С явно безразличие се опъна на хълбок и им показа корема си. Джан видя, че това е мъжкар. Тя спря с ръка почервенялата от заплахата стражарка, която май се канеше да стори нещо глупаво.

— Остави, Карла. Аз ще се оправя.

Марта беше започнала да скимти. Пантерата разглеждаше Джан с изражение, приличащо на нещо като весело котешко учудване.

— Ти много млада за шеф.

— Не съм шеф — каза Джан. — Дъщеря съм на началничката Мелиса и тази седмица е мой ред да отговарям за защитната стена.

Пантерата сви силните си рамене почти като човек и каза:

— Нали казвам, ти шеф. Защо не пусне бедна котка в селище?

Преди думата „селище“ тя изсъска продължително.

— Имаме строги правила кои животни могат да живеят с нас — каза Джан. — Би трябвало да знаеш това.

— Времена трудни. Стават по-трудни. Трябва работи заедно. Както отдавна мои прадеди служили твои прадеди.

— Прамайки — поправи я Джан възмутено. — И това е било преди много време. Когато все още са вярвали на вас, големите котки.

— Ти не ми вярва? — пантерата се опита да си придаде невинно изражение.

— Разбира се. Би било глупаво. Колкото един морков може да ми вярва, че няма да го изям.

— Така — каза пантерата и стана внезапно. — Ти прави грешка.

Звярът се обърна и като размахваше раздразнено опашката си, се запромъква по остатъците от пътеката, водеща някога към житните полета, преди да ги глътне пустошта. Пантерата скоро изчезна от погледите им. Марта заподскача нагоре-надолу с облекчение.

— Гадна котка. Гадна. Марта не харесва…

Джан въздъхна и изтри потта от челото си с обратната страна на дланта си. Погледна към слънцето и прецени, че до края на дежурството й остава поне още час. Обърна се към Карла, която се мръщеше.

— Трябваше да ми разрешите да я застрелям, госпожо — каза тя на Джан. — Нагло животно. Нагъл мъжкар.

— Според теб ще дойде ли пак? — попита я Джан.

— По-добре да не го прави. Ще му забия стрела между очите, а не в рамото.

Джан помисли, че Карла едва ли би се разправила толкова лесно с коварния хищник, но не изказа на глас съмненията си. Стражарките по стените имаха нужда от подобно самохвалство. Джан знаеше, че така поддържат духа си, защото задачата им ставаше все по-неизпълнима.

— Ако се върне, вдигни тревога. Аз ще бъда на източната стена — каза й Джан.

Карла небрежно отдаде чест и Джан, съпроводена от все още развълнуваната Марта, пое на изток покрай дървения парапет.

Едва сега Джан осъзна, че влечугото или каквото и да беше там е престанало да крещи. Тя се запита защо срещата с пантерата я бе разтревожила толкова силно. „Това е лоша поличба“, каза си тя и бързо прошепна молитва към Майката богиня. През последния час от дежурството на Джан имаше само още един инцидент. Слонска лоза беше проникнала през мрежата и заплашваше да събори част от стената. Джан ръководи групата от петнайсетина стражарки, които унищожиха с огнехвъргачки и брадви бавно гърчещото се пипало. В най-широката си част то надхвърляше четири фута. После наблюдава Марта и другите шимпанзета, които се покатериха на рамката на мрежата и с обичайната си бързина поправиха повреденото от лозата. Вече привършваха, когато Алза дойде да смени Джан. С искрена радост Джан й даде позлатения жезъл на властта, затъкнат дотогава под колана й.

— Все за теб да си е — каза тя на Алза с благодарност. — Изтощена съм.

Алза огледа ремонта на оградата.

— Много ли ти се събра?

— Както винаги, нищо повече.

Джан кимна на Марта, която се втурна надолу по мрежата и докато приближаваше прибра клещите в чантата си за инструменти, окачена на кръста й.

— Отиваме вкъщи? — попита тя.

— Да — Джан я погали по главата. Обърна се към Алза и каза: — Може да те посети красноречива пантера. Иска убежище срещу работа за нас. Внимавай. Този котарак е превъзбуден и може да направи нещо от отчаяние.

Алза й се усмихна.

— Не се тревожи. Нали ме познаваш. Никога не поемам рискове. Страхлива съм до мозъка на костите.

Тя се наведе, прегърна Джан и я целуна по устните.

— Пази се, мъничката ми.

Джан тръгна надолу по стълбата, без да сдържа негодуванието си от дразнещата дума, с която я наричаше Алза. Макар да знаеше, че е израз на нежност, напомняше й за чувствителната тема — за нейния ръст. Когато беше по-малка, не се притесняваше толкова. Вярваше на майка си, че с времето ще настигне връстничките си, но сега, на осемнайсет, вече знаеше — няма да порасне повече. Алза и другите й приятелки се извисяваха над нея с четири-пет пръста. Никак не й харесваше да бъде висока колкото един мъж.

Облаците изчезнаха от небето и слънцето вече припичаше силно, докато Джан и Марта пресичаха зеленчуковите градини. Те покриваха всяка педя подходяща земя между стените и крайните сгради на Минерва. Джан забеляза как Марта нервно поглежда нагоре.

— Отпусни се, би трябвало да се появи след поне две седмици — каза Джан.

— Не мога. Небесен господар плаши Марта. Аз не го харесва.

— Не си само ти — каза мрачно Джан.

Вече почти всяка нощ сънуваше Небесния господар. В съня преживяваше първия си детски спомен за Небесния господар „Панглот“. Той сякаш бе запълнил цялото небе над Минерва и докато се спускаше надолу, големите му очи бяха втренчени в петгодишната Джан, която се беше сгушила в майка си на терасата над Площада на данъците. Тя не спираше да пищи и се опитваше да се скрие под полата на майка си… но в съня майка й изчезваше и я оставяше сама.

Джан усети, че по навик оглежда празното синьо небе. „Държа се глупашки като Марта“, каза си тя виновно. „Панглот“ винаги се беше отличавал с точността си. Според майка й това влизаше в налагането на мистичен страх.

Ругатня, извикана от писклив глас, отвлече вниманието й. Минаваха покрай клетките на мъжките шимпанзета и някои от тях се бяха залепили за прътите, за да крещят обидни думи. Повечето бяха предназначени за Марта, но неколцина по-безразсъдни оскърбяваха и Джан. Марта им отговаряше ядосано, като подскачаше и размахваше ръцете си. Джан каза:

— Я не си губи времето с тях. Хайде, че бързам. Имам страшна нужда от измиване и студено питие.

Тя продължи напред. Марта я последва, като изстреля последната ядна фраза, съпроводена с жестове. Колко жалко, разсъждаваше Джан, за разлика от женските, мъжките шимпанзета стават направо непредсказуеми след определена възраст. Разбира се, не всички, но достатъчно много на брой, за да ги затварят от предпазливост. Знаеше, че не винаги е било така, някога и на мъжкарите е могло да се разчита напълно. Но от четиридесет-петдесет години нещата започнали да се променят и се появили първите признаци на несигурност в поведението на мъжките шимпанзета.