Небесните войни скачаха през стената. Джан никога не ги беше виждала толкова отблизо. Даже различаваше очите им зад тесните процепи на блестящите черни шлемове. Тичайки, те крещяха много силно. С брадвичката в лявата ръка и сабята в дясната, Джан ги посрещна.

Някой вдигна тежестта от корема и краката й. После я побутна с обувка. Тя простена и се опита да отвори очи, но те се бяха слепнали. Ритмичните удари в главата й бяха непоносими, ужасно и се пиеше вода.

— Тая още е жива — каза нечий глас. Мъжки глас.

— Като я гледам, няма да изкара дълго. Да му направим добро на земното червейче, да му прережем гръкляна — друг глас, също на мъж.

Тя изстена пак, още по-силно, опита се да стане, но тялото й отказа да помръдне.

Чу скърцане, после пръсти в ръкавица я хванаха за брадичката и грубо завъртяха главата й наляво-надясно. Тя чакаше острието на ножа да се вреже в откритата плът на шията й.

Но пръстите пуснаха брадичката й и я ръгнаха в стомаха, под предната плоча на бронята.

— Нищо особено не виждам. Тая всичката кръв не е от нея — каза първият глас съвсем отблизо.

— Ами сигурно е от това нещастно копеле — каза вторият глас. — Я виж, имала е късмет да го удари в подмишницата.

„Не беше късмет, помисли злобно Джан през червената мъгла на болката, изпълнила главата й. Небесният войн вдигна ръце да ми пръсне черепа с приклада, а пък аз много добре го намушках.“

— И сега к’во? — попита първият глас.

— Казах ти да й кръцнем гърлото.

— Има заповед да закараме пленници, ама досега са малко.

— Има заповед, ама за важни птици, за да ги наказват Аристократите за предателство. Тая кучка голяма работа ли е според тебе? Гледай колко е млада.

— Де да знам — каза бавно първият глас. — Може да е била голяма работа. Ако махнеш тая кръв, може да излезе, че е принцеса на земните червейчета. Тая броня май е доста скъпа.

След дълга пауза вторият глас каза:

— Ако е принцеса, аз съм „Господарят Панглот“, но що пък да не я приберем. Ако не струва, Аристократите да си поиграят, ще си поискаме правата над нея и ще я продадем за робиня.

Пръстите в ръкавици я стиснаха за китките и рязко я изправиха на крака. Грубото дърпане взриви болката в главата й и тя извика. Още не можеше да отвори очи, щеше да се свлече от прилошаването, но невидими ръце я задържаха. После притиснаха китките й една в друга и ги стегнаха с въже.

— Хайде тръгвай! — заповяда вторият глас и някой дръпна въжето.

Ослепяла, разбита от болката и шока, Джан нямаше сили да се възпротиви и направи първите тътрещи се стъпки към несигурната си съдба.

Не можа да отвори очи, докато стигнаха площада. Но заваля доста силно и студената вода изми засъхналата кръв от слепените клепачи. Видя черния брониран гръб на Небесен войн. Въжето, омотало китките й, беше преметнато през рамото му. Отдясно на Джан вървеше друг войн. Обърна се към нея, щом тя го погледна.

— Пак виждаш, нали? — попита той студено. Изпод грозния шлем в нея се взираха сини очи. — Добре. Сляпа робиня нищо не струва.

Тя се опита да му отвърне, но гърлото й беше пресъхнало. Отметна глава назад и отвори уста към дъжда. Вкусът на студената вода беше толкова хубав, че за момент се зарадва на живота. После се огледа наоколо и смазващото отчаяние я налегна отново.

Почти нищо в руините не напомняше за Минерва. Дъждът беше угасил пламъците, но те имаха достатъчно време да си свършат работата. Което бомбите не пръснаха на парчета, после беше изгоряло. Тя виждаше Небесни войни, които се ровеха из развалините. Търсеха плячка. Купчините предмети на площада свидетелстваха за добрия им късмет. Видя и няколко чувала със зърно. Значи бяха открили подземните складове. Небесните войни струпваха плячката на две товарни платформи, съвсем същите като унищожената по-рано. Джан се досети, че Небесният господар пак е спрял точно над тях, но от поройния дъжд нищо не се виждаше. Въжетата на товарните рами се губеха в нищото само на петдесетина фута от земята.

Джан откри, че я водят към голяма плетена клетка, която изглеждаше грубо и набързо направена. Към горния край беше завързано само едно въже, което също се губеше в надвисналата сивота. В клетката имаше двайсетина души. Когато наближи, не видя между тях свои роднини или близки приятели, всъщност познаваше само неколцина. Ако това бяха всички оцелели от Минерва, значи близките и обичаните от нея хора са загинали. Нейната майка, нейният баща, Алза, всичките й приятелки… Даже Саймън вече го нямаше. Отказваше да приеме това. Досега смъртта й беше отнела само един близък — нейната по-голяма сестра Пола, родена във времето за зачеване преди Джан. Пола загина в бой с банда мародери, когато патрулираше нивите извън града преди шест години. Много време мина, Джан се бе примирила със загубата на Пола. А сега трябваше да срещне лице в лице смъртта на целия неин свят.

— Тази каква е? — попита стоящият до клетката Небесен войн, а пленилите я спряха на място. Този, който дърпаше въжето, се зае да освобождава китките й.

— Не сме сигурни, господине — каза другият войн, наречен от нея „първия глас“, като че ли малко по-добре настроен към пленницата. — Като й видяхме бронята, рекохме си да не би да е от началството. Може и да е принцеса, господине.

Друг войн изпръхтя презрително, пристъпвайки по-наблизо, за да огледа Джан.

— При амазонките няма принцеси, войнико. По-скоро, нямаше. Харесваше им да се правят на много демократични. Но си имаха някаква управляваща класа…

Той почти навря покритата си със шлем глава в лицето на Джан. Беше облечен различно от другите двама, очевидно беше офицер.

— Е, какво ще кажеш, амазонке? — настоя той. — Беше ли голяма клечка в този град на земни червеи?

Благодарение на дъждовната вода гърлото на Джан не дереше толкова и тя успя да отговори.

— Не — каза тя прегракнало. — Бях само войн.

Тогава си спомни за висящия на шията й медальон с верижка. Той показваше, че е дъщеря на Началничка. Бронята го скриваше, но офицерът като че добре познаваше обичаите им.

— Само войн значи — повтори офицерът подигравателно.

Той я хвана за ръката и я бутна към клетката.

— Ей, вие там! — изръмжа той. — Някой да знае кое е това момиче?

Хората от Минерва, които седяха прегърбени покрай стената на голямата клетка, погледнаха към Джан. Лицата им бяха посивели от потрес и изтощение. Повече от половината бяха мъже.

— Е, какво? — Небесният войн искаше отговор.

Всички от клетката клатеха глави отрицателно.

Джан се поуспокои. И сега не я интересуваше ще умре ли или ще живее. Но след чутото от другите двама Небесни войни никак не й се искаше да попадне в ръцете на „Аристократите“, които и да са те. Дори мисълта за изтезания я смразяваше.

— Така да бъде — промърмори офицерът с явно раздразнение. — Вземете й бронята и я изтикайте при другите червеи в клетката.

Той я бутна към двамата войни. Те свалиха бронята й. Прониза я пристъп на паника. Разбира се, офицерът щеше да види медальона на шията й. И щом бронята престана да го скрива, така и стана. Той пристъпи напред и хвана медальона в ръкавицата си.

— Взе да става интересно — каза той. — Ами това е чисто злато. Какво е значението му?

Тя преглътна буцата в гърлото си.

— Това… това е медал. Заслужих го. За храброст. На стената. Спрях един голям гущер, искаше да влезе вътре…

Докато говореше, отвращението я заливаше на вълни. Да лъже толкова унизително тези копелета, само и само да се спаси. Ако нейната майка можеше да я чуе…

Дъхът й спря — офицерът неочаквано дръпна медальона, късайки верижката. Пусна го в кесийка, която извади от джоба си.

— Я виж, ти си била една храбра малка амазонка. Ти наистина си малка за амазонка. На ръст си като някой от вашите евнуси.

— Ъ-ъ, ние си мислихме да искаме правата върху нея, ако никой не я ще — каза колебливо „вторият глас“. — Да я продадем, де, на някоя от робовладелските гилдии.