— О не, не с делтапланери. Моят планер приличаше на самолет, имаше си кабина и всичко останало. Наричах го „Пегас“, крилете му бяха дълги повече от сто фута. Достигах хиляди футове височина с него. Великолепно беше. Но родителите ми се оказаха прави. Пребих се с него. И умрях.

— Помниш как си умряла? — промълви потресена Джан.

— Не, не. Последният запис беше направен две седмици преди да умра и в паметта ми липсват тези две седмици от „моя“ живот, заедно със самата катастрофа. Както и да е, от страх да не се пребия, моите родители решили да ме съхранят по някакъв начин. Отначало желаели да пренесат записа на моето „аз“ в мозъка на мое клонирано копие. Но колкото и да били богати, нямали достатъчно влияние да уредят създаването на мой клонинг. Когато бях още жива, законите строго забраняваха подобни неща. И те се задоволили със заместител. С холограма. С мен.

Джан мълчеше и недоверчиво оглеждаше Ашли. Илюзията беше съвършена. Как да повярва, че това момиче не е от плът и кръв? Накрая каза:

— И какво чувстваш? Искам да кажа, как е да си… такава?

Ашли направи гримаса.

— Ами малко е трудничко да се каже с думи. Уверявам те, не е като да си жива… истинска.

— Но нали мислиш, имаш някакви чувства?

— Е да, мога да мисля. Поне си мисля, че мога да мисля. Трудно ми е да съм сигурна. Същото е и с чувствата. Мисля си, че нещо преживявам, но не е същото като приживе. Разбираш ли ме?

— Не — призна Джан.

Ашли пак въздъхна.

— Трудно е да се обясни… моите чувства ми приличат на имитации. Не са истински. Да — тя кимна, — не се усещам истинска. Но пък и това не е изненада… Нали съм само електронна сянка на предишното си „аз“. — Тя се усмихна на Джан и добави. — Избледнявам, знам си го. Човешките ми части. Страхувам се, че накрая ще стана като Карл. А той е досаден.

Джан се опита да си представи какво е да си като Ашли, но не й достигаше въображение.

— И откога си… ъъъ, такава?

— Ей сегичка, да попитам Карл — без да се бави, тя каза — четиристотин тридесет и девет години.

— Толкова дълго? Ужасно! И как си прекарваш времето тук, долу? Сигурно страшно скучаеш.

— Да, когато съм будна. Повечето време спя. Е, не е истински сън, не сънувам или нещо такова, просто се изключвам. Но когато се събудя, мога здраво да пришпорвам времето, това помага. За да говоря с тебе, всъщност ми се наложи да забавя мисловните си процеси. Не съм дърпала юздите на субективното си време така, от последния ми гост тук.

— Кога? — попита Джан.

— О, май преди осемдесет години. Казваше се Вик. Хубаво момче беше. Криеше се в развалините от мародери, преследваха го. Живя тук десет години, после се разболя и умря. Не му харесваше при мен, капризничеше. Това там е той. — Ашли махна с ръка. Светлината в същия миг стана по-ярка и Джан видя в далечния край на стаята купчина кости. Гърлото й се стегна.

— Остави го да лежи там?

— А какво можех да направя? Липсва ми физическо присъствие, както и ти вече забеляза — каза Ашли и се разсмя. — Преди имаше няколко сервомеханизма, те поддържаха чистота в убежището, но вече забравих кога се повредиха.

В главата на Джан се мярна тревожна мисъл.

— Каза, че Вик искал да си отиде. Защо не го направи?

— О, Карл не би му позволил, разбира се. Нали разбираш, задачата на Карл е да ме защитава. Не иска никой навън да знае за съществуването на убежището и затова никога не пуска моите гости да си отидат.

Джан каза:

— Значи и на мен няма да позволи да си отида?

Ашли кимна сериозно.

— Страхувам се, че е така. Но това няма да те разстрои, нали?

— Знаеш ли какво най-много ми липсва от живота? — попита Ашли.

— Какво?

— Летенето. Страхотно беше да летя с моя планер. Толкова ми беше хубаво горе, в небето.

— Всичко друго би било по-хубаво, отколкото да се свира човек тук — натъртено каза Джан.

След само дванадесет дни в убежището това място вече й действаше смазващо. Отначало й харесваше, че намери подслон и защита срещу опасностите на пустошта, особено от Езекиил, имаше храна (макар и безвкусна) и вода. Но неочаквано бързо я заизмъчваха безпокойство и напрежение. Това, че не й позволяваха да излиза, само засилваше нейната неприязън към живота в убежището. Ако имаше свобода да избира, сигурно напълно щастлива би прекарала месец или повече долу. Но сега отчаяно желаеше да се върне горе, на повърхността, дори без да знае какво ще прави, щом се качи. Тя въздъхна. Ашли я погледна угрижено.

— Съжалявам, че не ти е приятно тук.

Него ден тя бе облечена в шорти, бяла фланела и бели обувки и чорапи. Наричаше тези дрехи своя „тенис костюм“. Два-три дни преди това Джан я попита защо се появява различно облечена всеки ден. Ашли сви рамене и каза:

— Това помагаше на моите родители да вярват в илюзията. Бяха ми направили холографски снимки с купища най-различни дрехи. Разбираш ли, всички те са запазени в компютъра заедно с мен. Пък и дори сега ми харесва да изглеждам привлекателно. Мамичка казваше, че съм малка празноглава ексхибиционистка, но бях красива, нали?

Тя се завъртя, за да се покаже. Джан отговори безизразно:

— Да, била си. Много.

Мисълта, че красивото тяло на Ашли не е по-живо от сянка, й въздействаше по различни начини, до един неприятни. Впечатляващата й прилика със Сирай не правеше нещата по-леки. Още една причина да иска да напусне убежището и да се върне горе…

— Не ми харесва да съм затворничка. Ако само ми позволявате да подишам свеж въздух по няколко минутки през деня, може би тогава няма да съм толкова зле тук.

— Джан, нали знаеш, че ако зависи от мен, ще ходиш където си искаш, но Карл заповядва тук, а той не ти вярва.

— Знам.

Джан няколко пъти се опита да говори направо с Карл. Оказа се твърде обезкуражително, разговаряше с безтелесен глас, който звучеше като човешки, но отговорите му бяха отчайващо нечовешки.

— Но да оставим това. Защо пак искаш да се сблъскаш с рисковете горе? Онзи смахнат кибероид най-вероятно още те търси.

— Нали ми каза, че Карл не го е забелязвал повече от седмица.

— Да, в околностите на вилата, но и обсегът на сензорите на Карл е ограничен. Кибероидът би могъл да те дебне някъде из близките горички.

— Да, би могъл — разтревожи се Джан.

Още сънуваше кошмари за Езекиил. Тичаше през безкрайни каменни плетеници, а кибероидът все приближаваше, крещеше лудите си приказки за смърт и възмездие и оставяше след себе си кървави стъпки.

Кръвта на Майлоу…

— А Небесните господари? Мяркали ли са се?

— Ще питам Карл. Ъхъ. Един от тях минал почти точно над нас преди около два часа.

— Да пукнат дано!

Почти всеки ден, откакто Джан дойде в убежището, Карл забелязваше „Господаря Панглот“ или „Ароматния бриз“. Военачалникът явно не се предаваше. Тя потрепера — въображението й показваше какво би направил с нея, ако пак му падне в ръцете.

— Виждаш ли? — Ашли сякаш прочете мислите й. — Много по-добре е да стоиш тук, долу. С мен. Хайде де, престани да се цупиш, разкажи ми още за твоите приключения.

Ашли проявяваше неизтощимо любопитство към живота на Джан, която се опита да го задоволи, като часове наред й разказваше за Минерва и събитията, последвали бомбардировката и нейното пленяване.

— Приключения ли? Не са ми се случвали никакви приключения. Само мъки.

„И сега не ми липсват“, промърмори тя беззвучно.

— Ами на мен ми изглеждат като приключения — рече й Ашли. — Продължавай, разкажи ми пак за принц Каспар. Почти си мечтая за него.

Джан въздъхна.

— Какво още да ти разкажа за него?

— Кажи ми какво правехте в леглото заедно.

Джан се опита да потисне лекия шок.

— Защо ти е да знаеш това?

Ашли се ухили като глезено дете.

— А ти как мислиш?

— Не искам да съм невежлива — бавно каза Джан. — Но не разбирам как може да те интересува сексът, щом… хъм, нямаш тяло.