Полетът през гръмотевичната буря се оказа най-страшното нещо в досегашния живот на Джан. Вече притъмняваше, когато Небесният господар наближи кипящата планина от облаци, но щом се гмурна вътре, наоколо се възцари непрогледен мрак. Ударите по клетката зашеметяваха нейните пленници. Понякога могъщите течения я подхвърляха нагоре, после я пускаха надолу в болезнен тласък. Всеки път Джан беше сигурна, че въжето се е скъсало и всеки път пищеше.

После ги налетяха разтърсващият грохот и огънят на мълниите. Според Джан се намираха в самия център на бурята и тя очакваше всеки миг да бъде поразена от мълния. Никога не се беше усещала толкова нищожна и безпомощна, с ръце и крака, впити в плетеницата на клетката, със здраво стиснати клепачи. Тя неспирно се молеше за спасение на Майката богиня, вятърът я блъскаше, дъждът я заливаше, бе глуха от гръмовете и смазана от светкавиците.

Тя вече си беше внушила, че въжето отдавна е откъснато и клетката вечно ще бъде подхвърляна от ветровете сред бурните облаци, без никога да падне на земята, когато изведнъж ударите престанаха. Тя отвори очи. Клетката висеше сред спокоен ясен въздух, отново се чуваше силен вой от моторите на Небесния господар. Неугледният търбух на въздушния кораб беше ярко осветен от редици светлини. Тя отпусна ръцете и краката си и се свлече на пода на клетката. Студът я смразяваше, всичко я болеше, но се чувстваше твърде изтощена, за да обръща внимание на това. Тя заспа…

Събуди се сред слънчеви лъчи. През пода на клетката виждаше земята съвсем наблизо. Минаваха над пустошта с нейното измамно буйство на ярки, борещи се помежду си цветове. Върховете на дърветата и по-големите гъбички като че минаваха само на няколко фута от нея.

Тя седна и усети силни болки във всеки от скованите си мускули, но топлината на слънцето беше чудесна. Тя усещаше и силен глад. Откога ли не е яла? Вече поне денонощие.

Заобикаляха я спящи хора, или поне така изглеждаше от пръв поглед. Но когато бутна по рамото близкия мъж, за да го събуди, тя стреснато откри, че е студен и твърд. Мъртъв.

За момент си въобрази, че е единствената оживяла, но разтърсвайки за рамото една от жените, с облекчение усети топлина. Жената се размърда и изохка, после отвори очи.

— А, ти ли си — промърмори тя. — Побърканата дъщеря на Мелиса. Я ме остави да спя, глупачке.

Джан не беше познала коя е жената. Лицето й се беше свило през нощта. Изглеждаше изтощена, с черни кръгове около очите. Джан се съмняваше, че тя самата изглежда по-добре.

— Този мъж — рече Джан прегракнало. — Мъртъв е.

Жената мъчително се надигна и седна, поглеждайки небрежно мъртвеца.

— Късметлия — каза тя. — Завиждам му. Сега е при Майката богиня. Ако животът му е бил безгрешен, тя ще го прероди в жена. Така той ще бъде с една стъпка по-близо до рая.

И Джан вярваше в това, но увереността й не правеше съседството на трупа по-приятно. Тя се пресегна над него и предпазливо докосна крака на друга лежаща жена. Веднага отскочи. И жената беше мъртва.

Клетката се раздруса. Джан се задави и се вкопчи в стената. Пак тласък. Тя вдигна поглед.

— Движим се! — извика тя. — Движим се нагоре!

Докато дърпаха клетката към търбуха на Небесния господар, още няколко души в нея се раздвижиха и седнаха. Но седмина не мръднаха. Джан не беше сигурна какво ги е убило — студът или потресът. А тя отново се намери между живите. Може би така е предначертано. Може би наистина има задача. Дали Майката богиня пазеше живота й, за да изпълни заповедта на Мелиса? Тази мисъл не беше от най-успокояващите.

Дъното на въздушния кораб запълни небето, оцелелите се споглеждаха уплашено. Джан видя, че ги теглят към квадратен отвор. Сърцето й биеше силно до болка, налягаха я тежки предчувствия. Какво ги очакваше в Небесния господар? Какви нови мъки са им приготвили слугите на „Господаря Панглот“?

Най-сетне изтеглиха клетката над отвора и пред Джан се откри обширно, слабо осветено помещение с висок таван, от който висяха някакви машини, включително и тази, която теглеше клетката. Очите на Джан свикнаха с мъждивата светлина и тя съзря много хора, събрани в помещението.

С гръмка въздишка отворът в корпуса бавно бе закрит и клетката беше рязко пусната на пода. Фигурите от сенките се събраха наоколо. Джан видя само мъже. Неколцина бяха облечени в черно и носеха оръжие. Явно Небесни войни, но без брони. Облеклото на останалите се състоеше от единствена торбеста дреха, в различни цветове, но все избледнели. Джан се разтрепери, страхът я бе победил. С разсъдъка си съзнаваше, че Небесните войни са мъже, но когато бяха скрити от броните и шлемовете, успяваше да не се сеща за това. Сега обаче нямаше избор, не можеше да не вижда заобиколилите я отвсякъде мъже. Не като тези от Минерва, а непроменени потомци на Древните Мъже — чудовищата, потискали и насилвали жените през хилядолетията, изтерзали с алчността и злобата си Земята и накрая с нечестивата си техника едва не унищожили света в Генетичните войни. През целия й живот я бяха учили да се бои от тези същества и да ги проклина, а сега беше в тяхна власт.

Небесните войни и другите мъже гледаха обитателите на клетката със смесица от презрение и веселие.

— Ей, амазонките! — провикна се един от тях. — Май вече не сте жадни за битки, а?

— Само да изляза оттук и ще видиш ти! — отвърна му жената, която се беше присмяла на Джан. И на Джан й се искаше да бе казала тези думи.

Измежду войните излязоха двама души, чийто вид твърде се различаваше от всички наоколо. За почуда на Джан единият се оказа жена. Мъжът, който вървеше отпред, носеше кървавочервен жакет с издути като балони ръкави. Жакетът едва стигаше до под кръста му, а вместо панталон носеше нещо като много фини, впити бели чорапи, които очертаваха мускулите на краката му. Джан беше сигурна, че и половите му органи биха се откроявали ясно, ако не ги прикриваше червена черупка от твърда кожа. Черната му коса се спускаше върху раменете, дългото надменно лице бе покрито с някакъв бял прах, а устните му имаха цвят като жакета.

Жената изглеждаше още по-странно. И тя беше облечена в червено, но рокля като нейната Джан виждаше за пръв път. Бе толкова пристегната в кръста, че Джан се чудеше как жената диша. Това причудливо подчертаване на талията открояваше бедрата и торса, който и без това добре се показваше от ниско изрязаното деколте, разкрило почти изцяло впечатляващите гърди. Джан се озадачи още повече, когато забеляза под роклята някаква превръзка, повдигаща и събираща гърдите.

Лицето на жената също беше покрито с бял прах, а устните й — боядисани в червено. Но русата й коса беше вдигната високо и закрепена с многобройни шноли, инкрустирани със скъпоценни камъни. Едва когато мъжът заговори, Джан успя да откъсне очи от това странно видение.

— Аз съм принц Мажид, висшият камерхер на „Господаря Панглот“ — каза той с висок пронизителен глас. — Тук съм, за да ви съобщя решението на „Господаря Панглот“ за вашата съдба. Вие се осмелихте да се бунтувате срещу справедливото управление на един Небесен господар и, разбира се, с това се лишихте от всички права, които „Господарят Панглот“ ви беше дал милостиво. Първо, вашата общност наруши основния закон на Небесните господари, като създаде уреди, способни да летят. А знаехте, че небето е изключително владение на Небесните господари. На вас, земните нищожества, е завинаги забранен достъпът до него. После използвахте тези уреди срещу „Господаря Панглот“ в изменнически опит да унищожите своя върховен повелител. Това, че опитът беше обречен на провал, по никакъв начин не намалява мерзостта на престъплението ви. Другите членове на вашата общност вече платиха своята цена. Сега е ваш ред. Две са възможностите, от които можете да изберете едната. Смърт или робство до края на живота ви. Така ще бъде. Имате една минута, за да решите.

Настъпи тишина. Джан се обърна и огледа другите. От двадесет и един бяха останали живи само тринадесет. Девет жени и четирима мъже. От умрелите през нощта седем души петима бяха мъже. Както Джан очакваше, обвинителката й заговори първа. И Джан знаеше какво ще каже, още преди да си е отворила устата.