Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Сега! Сега!

Те дръпнаха настрани маскировъчното покривало и насочиха нагоре изстрелващото устройство, докато Джан бясно чаткаше с огнивото, за да изкара искра.

— Готово, Госпожо! — изкрещя Пола.

В този момент Джан с огромно облекчение успя да подпали фитила. Пазейки огънчето с ръка, тя коленичи до долния край на тръбите и поред поднесе фитила към зарядите. Щом се увери, че и трите заискриха, тя извика:

— Скрийте се!

Другите, заедно с Марта, вече се бяха сгушили зад дървената преграда в далечния край на покрива, когато Джан зави зад ъгъла и се хвърли по лице.

Още няколко безкрайни секунди нищо не се случи и после дойде оглушителното свистене!

Звукът се отдалечаваше и Джан стана с поглед нагоре, без да обръща внимание на валящите върху покрива искри. Ракетите запълниха небето, те излитаха от всяко място в Минерва. Стотици и стотици, и всички се насочваха право към Небесния господар.

Две удариха дъното на рамата. Взривиха се и изведнъж рамата запламтя. „Ще победим, каза си тя, наистина!“

Глава четвърта

Последното огнище на съпротива беше около болницата.

Може би защото се оказа единственото по-голямо здание в Минерва, все още неразрушено напълно, но по-скоро защото всички, оцелели от бомбардировката, се насочиха по инстинкт натам.

Стратегически това бе идеалното място за последно сражение, ако думата „идеално“ може да се използва в подобни обстоятелства. Сградата беше разположена в собствен двор, едно от малкото здания в Минерва, за което бяха допуснали този лукс, и беше обградена с ниска стена. Останки от тежките стари времена, когато карантината е била необходимост.

В момента в болницата и около нея имаше осемдесет и шест души от Минерва. Четиридесет и седем от тях бяха с толкова сериозни рани, че не можеха да се сражават. Всички останали също бяха ранени, кой по-леко, кой по-тежко. Мъжете бяха единадесет и на тях не можеше да се разчита в бой. И оставаха двадесет и осем жени, от които само осемнадесет — професионални войни. Между тях бе и Джан.

Тя стоеше до стената на болницата с поглед в наближаващите по улицата Небесни войни. Държеше зареден арбалет. По лицето й течеше кръв от дълбоката рана на главата, ръцете и краката й бяха раздрани на няколко места. Ушите й още бучаха от взрива, който я хвърли надолу през покрива на кръчмата. Затова не чу предупредителния вик на жената до нея. Едва когато жената я дръпна рязко за лакътя, тя се огледа и видя, че всички други са се прикрили зад ниската стена. Джан бавно се смъкна на колене и опря арбалета на стената. Всичко изглеждаше призрачно. Толкова много неща се случиха през последния час, че сетивата й отказваха да работят. Поредицата шокове я доведе до безчувствие, някак се бе откъснала от ставащото наоколо. Не усети страх, когато предната редица Небесни войни спря и се прицели с дългоцевните си еднозарядни пушки в хората от Минерва. Джан знаеше достатъчно за пушките и за убийствената им сила, но жената до нея пак трябваше да я дръпне за ръката, за да скрие главата си зад стената.

Острият пукот на изстрелите проби през бръмченето в ушите й. Каменни парченца се разхвърчаха от стената, на не повече от фут от главата на Джан. По-нататък една жена се хвана за лицето и падна назад.

— Сега! — изрева някой съвсем наблизо.

Джан си спомни какво би трябвало да направи. Пак подаде глава иззад стената и вдигна арбалета. Небесните войни наближаваха тичешком. Мнозина бяха затъкнали ножове върху цевите на пушките си. Крещяха. Джан опря на рамото си приклада на арбалета и си избра мишена. Изчакваше. Макар и направена не от метал, бронята на Небесните войни беше достатъчно издръжлива, за да отрази стрелата, ако не е изстреляна от упор.

Когато целта доближи на двайсетина фута, тя натисна спусъка. Арбалетът звънна и я удари по рамото, стрелата отхвърли целта назад. „Току-що за първи път убих човешко същество“, каза си тя, но това не предизвика никакви чувства у нея. После видя, че нейният човек все пак не е мъртъв. Той се гърчеше на земята, пернатият край на стрелата стърчеше от лявото му рамо. Кръвта му изглеждаше твърде ярка върху черната броня.

Още няколко Небесни войни лежаха на земята, някои от тях не мърдаха. Техни съратници вече отстъпваха надолу по улицата. Жените зад стената извикаха тържествуващо. Някоя от тях гръмогласно и грубо изказа мнението си за войните, но Джан не можа да различи думите, макар че наоколо се засмяха.

Джан си помисли, че това е странно. Тя с привични движения презареди арбалета. Все повече Небесни войни притичваха към улицата и тя разбираше ясно — няма никаква надежда да спрат втората им атака. Тя се огледа за Небесния господар. Сега беше на две-три мили, източно от града, висеше ниско в небето като огромна риба. Пролука в облаците осветяваше подобните на люспи предмети по горната част на корпуса, които правеха още по-близка приликата с риба. Виждаше се едно от големите очи до носа, то като че ли предвкусваше предстоящото. Искаше й се да изстреля стрелата от арбалета чак до това гадно око и да го затвори завинаги. Но дори оръжието й да беше толкова силно, стрелата никога не би достигнала Небесния господар. Също като ракетите.

След като паднаха бомбите, Джан се опитваше да открие Мелиса на площада. Натъкна се на Хелън, която ходеше безцелно в кръг. Дясната й предмишница беше откъсната под лакътя и макар че някой беше стегнал здраво ръката, от чукана още капеше кръв. Тя беше в шок, но Джан я сграбчи за раменете и я разтърси грубо.

— Какво стана? — изкрещя Джан, но се задави в плътния облак черен дим, отново покрил площада.

Навсякъде сградите горяха и жегата от пукащите пламъци нахлуваше на вълни, щом димът се разсееше за малко. Джан успя да си поеме дъх и пак раздруса Хелън.

— Какво стана, проклета да си!

Отговори й само празният поглед на Хелън. Джан я пусна и тя се затътри нанякъде през дима. Джан изплака от яд. Не беше честно. Трябваше да узнае защо всичко рухна, когато победата изглеждаше толкова сигурна.

Ракетите летяха чудесно, само няколко се завъртяха веднага след изстрелването. Но Хелън беше ги предвидила в сметките, те не можеха да попречат. Повечето ракети се насочиха право към целта.

Първите бяха на не повече от стотина фута от корпуса на Небесния господар, когато всичко отиде по дяволите.

Светлинни лъчи, много ярки лъчи тюркоазена светлина, проблясваха от различни места по корпуса и всеки докосна една от ракетите. Истински зловещото се случи в момента на допира. Но какви бяха тези хора, щом можеха да насочват оръжия — а бързо стана ясно, че светлинните лъчи са оръжие — с такава безпогрешна точност към движещи се мишени? Джан едва започна да си задава този въпрос и ракетите избухнаха. Всички и всяка поотделно, едновременно.

Ослепително огнено кълбо зае мястото на всяка ракета, а после от небето се посипаха горящи парчета. Небесният господар започна да се издига. Никой не се опитваше да изтегли нагоре товарната рама, която все още гореше. Джан видя как един от Небесните войни скочи, обгърнат в пламъци.

— Какво се случи? Какви бяха тези лъчи? — попита зашеметен глас. Беше Пола.

Въпросът изтръгна Джан от унеса.

— Презаредете тръбите! — заповяда тя отсечено. — Бързо, преди Небесният господар да се измъкне.

Докато групата бързешком подготвяше нови три ракети за изстрелване, близко свистене показа на Джан, че други са реагирали по-бързо. Тя погледна надолу към платформата, но не можа да я види в гъстия дим от останките на ракетите. Чудеше се какво ли мисли майка й в момента.

Нещо трясна в покрива до нея и тя отскочи с вик от болката в опарения от искри крак. Оказа се горяща опашна част от ракета. Тя запали фитила си от нея и заповяда на другите да се скрият, после поднесе фитила към зарядите…

Съвсем безполезно, както тя се боеше. Тюркоазените лъчи отново се стрелнаха надолу от „Господаря Панглот“ и отново доста по-малобройните този път ракети изчезваха сред кълба огън, твърде далеч от целта, за да навредят поне малко.

8
{"b":"283184","o":1}