— Ти пък какво правиш тук? — възкликна тя изненадано. — Би трябвало да си на мястото си.

Джан знаеше, че групата на Алза трябва да изстрелва ракетите си близо до завода за спирт, на другия край на града. Алза й се усмихна. Натъртеното място, което Джан видя по-рано сутринта, сега представляваше лилаво петно на дясната челюст до челото на Алза.

— Исках да те видя, мъничката ми. Да ти пожелая късмет и да те помоля да се пазиш.

Тя прегърна Джан и я целуна. Джан си позволи да се порадва на усещането от тези познати ръце. Алза беше първата й любовница и си оставаше най-близката й приятелка, макар че напоследък се държеше покровителствено. Но целувката им продължи и Джан вече едва се сдържаше. Идеше й да се залее в сълзи, да се вкопчи в Алза и да я помоли да не я оставя сама.

Джан се освободи от прегръдката на Алза и отстъпи крачка назад. Насили се да се усмихне, но долната й устна трепереше.

— И ти внимавай, Алза. Когато свърши всичко, нека се видим долу на по чаша.

— Добре, мъничката ми. Но само ако поръчаме пиенето в отделна стая. Отдавна не сме били заедно.

— И аз ще се радвам — каза Джан искрено.

Тя и Алза не се бяха любили от почти година, но изведнъж предишното сексуално влечение нахлу у Джан като водопад. Почувства страшна нужда от Алза. Едва би дочакала да минат следващите часове и да дойде моментът, в който телата им ще се сплетат под завивките в едно от големите и удобни легла на кръчмата. Но както се наслаждаваше на тази мисъл, студен и безстрастен глас от дълбините на съзнанието й каза: „Никога няма да видиш Алза“. Тя потисна мъката от това предчувствие, усмихна се на Алза и каза:

— Значи до по-късно. И внимавай.

Алза я целуна нежно по бузата.

— И ти внимавай, мъничката ми.

Докато гледаше как Алза се смъква надолу през капака, Джан се питаше дали и тя не носи в себе си студения ръбат цилиндър на смъртта.

Оставаше една минута до дванадесет. Всеки гледаше на запад към веригата ниски хълмове на хоризонта. „Господарят Панглот“ винаги се появяваше иззад тези хълмове. Но днес заради ниските облаци и дъжда, заливащ пустошта между тях и Минерва, трудно се различаваха дори очертанията им.

Джан нервно опипваше дръжката на сабята си, докато се вглеждаше в хълмовете. Милостива Майко Богиньо, молеше се тя безмълвно, изпрати ни чудо. Нека не се появи Небесният господар. Нека изчезне завинаги, дано го е поразила мълния в някоя буря, както онзи Небесен господар преди години…

Дванадесет.

„Господарят Панглот“ не се виждаше никакъв.

Джан усети нещо странно. Въздухът около нея стана друг. Не беше като полъх на вятъра, въздухът внезапно стана по-тежък. Инстинктивно вдигна поглед нагоре.

— Майко Богиньо… — промърмори тя.

„Господарят Панглот“ беше точно над тях. Беше се спуснал през ниските сиви облаци. Те се въртяха в разбърканите течения около огромното му туловище. Щом го видя, Джан се усети пак дребна и безпомощна като в първия си детски спомен. „Как е възможно да разрушим нещо толкова голямо?“, попита се тя отчаяно.

— Майко Богиньо, спаси ни… — дочу се откъм Лайза.

Другите също гледаха нагоре. От съседните покриви долетяха възклицания на изненада и страх. Марта се сви в един ъгъл и застена.

Нещата вървят на зле, каза си Джан, гледайки все още снижаващия се „Господар Панглот“. Дългото цяла миля тяло запълваше небето, заличавайки всичко друго. Но защо беше променил обичайния си начин на появяване? Защо не дойде от запад както винаги? Дали подозираше какво са му подготвили?

Той слизаше все по-надолу и Джан замръзна в първобитен страх, подобно на предишните му идвания. Сякаш „Господарят Панглот“ се канеше да легне върху града и да смаже зданията с тежестта си. Джан се бореше с непреодолимата паника. Високото пищене на Марта никак не й помагаше.

„Господарят Панглот“ спря. Висеше на около 1500 фута над Минерва, огромните му очи гледаха втренчено. Както винаги, Джан си представяше, че гледат точно нея.

Чу се ниско съскане, после нещо изпука. Накрая заговори гръмовен глас:

„АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ ПАНГЛОТ, ВЛАСТЕЛИН НА НЕБЕТО И НА ВСИЧКО ПОД СЯНКАТА МИ. ВИЖТЕ МЕ И ТРЕПЕРЕТЕ! (Щрак!) ВИЕ СТЕ МОИ ПОДАНИЦИ И ЩЕ НАПРАВЯ С ВАС, КАКВОТО ПОИСКАМ! МОГА ДА ВИ СМАЖА КАТО ЗЕМНИ ЧЕРВЕИ, КАКВИТО СТЕ, НО ЩЕ ПРОЯВЯ МИЛОСТ. (Щрак!) СРЕЩУ ДАНЪКА, КОЙТО ЩЕ МИ ДАДЕТЕ, ЗАПАЗВАМ ЖИВОТА ВИ. И ЗАТОВА ДАЙТЕ СИГНАЛ, ЧЕ СТЕ ГОТОВИ ДА ДАДЕТЕ ТОВА, КОЕТО ПО ПРАВО Е МОЕ. (Щрак! Прас!) АКО НЕ СЕ ПОДЧИНИТЕ, ВЪЗМЕЗДИЕТО МИ ЩЕ БЪДЕ НЕЗАБАВНО И УЖАСНО… УЖАСНО… УЖАСНО…“

Гласът изведнъж млъкна.

Джан се намръщи. Ултиматумът на „Господаря Панглот“ си беше същият, но щракането и пращенето, заедно с повтарянето на последната дума, бяха нещо ново. И тези промени в обичайната поредица събития я безпокояха.

Отмести погледа си от страховитата маса на Небесния господар и го насочи към Аведон. Тя запали огъня на платформата, с който даде сигнал на „Господаря Панглот“ за готовността им да платят данъка си. Сърцето на Джан се забърза. Не им оставаше да чакат дълго.

Димът се издигна от символичния огън и тя пак погледна „Господаря Панглот“. Опита се да си спомни какво каза майка й за първия път, когато Джан беше малко момиченце: „Не се плаши, мила. Това е само въздушен кораб. Играчка, останала от Ерата на Мъжкото Зло. Изглежда голям и могъщ, но в него няма кой знае какво — малко хора и много газ.“

Само въздушен кораб. Джан си повтаряше тези думи. Но напразно. „Господарят Панглот“ наистина беше само един въздушен кораб, но с дължина над 5000 фута и поне 1000 фута широк. Джан добре познаваше размерите му. И можеше да си казва, че вдъхващото ужас туловище е нещо като илюзия, че е пълно с газ, но това не помагаше. Вече не й помагаше, откакто порасна.

Само въздушен кораб ли? Не, беше летящ град. При това летящ защитен град. Виждаше дулата на смъртоносните машини, наречени оръдия, да се подават от различни части на корпуса като четина по гигантска брадичка. Виждаше редиците прозорци, палуби, люкове. И приличащите на дула двигатели, всеки с размерите на силоз за зърно, от които се чуваше мощен дразнещ шум, звучащ като далечен гръм. Колко ли небесни хора живееха в тази летяща машина? Никой не беше сигурен. Може би хиляда. Или даже две хиляди.

Височината на звука от двигателите на „Господаря Панглот“ се промени. Джан видя, че двигателите, окачени под задните стабилизатори, се завъртяха на осите си…

Небесният господар вече не се спускаше. Джан определи разстоянието на около шестстотин фута. Напълно в обсега на техните ракети. Погледна надолу към платформата. Сигналът можеше да се появи всеки момент.

— Пригответе се — каза тя на своята група. — Марта, млъкни.

— Ето ги! — извика Лайза.

Джан погледна нагоре. Голяма секция от корпуса на „Господаря Панглот“ се отдели и се заспуска надолу, окачена на въжета. Джан знаеше, че това е рамата за товарене на данъка. Знаеше, че с нея се спускат мнозина въоръжени Небесни войни, които трябваше да претърсят всички чували със зърно, преди да бъдат качени горе. Един от тях гледаше надолу, надвесен над парапета. Рамата се насочваше точно към центъра на площада, макар да се въртеше от появилия се студен ветрец. Джан се надяваше той да не повлияе на ракетите. На Небесния господар явно не пречеше — той висеше неподвижен като скала над града. Досети се, че многобройните му двигатели би трябвало да се справят с всякакви врагове, освен с най-силните.

Снижаващата се рама вече беше на не повече от сто и петдесет фута над земята. Ясно се различаваха Небесните войни, приличащи на огромни раци в своята слоеста, черупкоподобна черна броня. Джан погледна неспокойно към платформата. Какво чакаше още майка й? Да не се е уплашила?

Нещо проблясна на платформата и във въздуха се издигна опашка от червен дим. Няколко мига Джан само я гледаше, сякаш тялото й се парализира, после успя да се обърне и да изкрещи на групата си: