„За разлика от мъжете, помисли си тя, чието поведение можеш да предскажеш през целия им живот“. Всеки мъж, когото познаваше, не се отклоняваше от благото и весело настроение и си оставаше завинаги неуморим оптимист. Даже и наближаващата криза с Небесния господар не ги тревожеше прекалено. Защо ли, чудеше се Джан (и не за първи път), Майката богиня е създала мъжете от Минерва толкова обикновени в сравнение с жените? Когато Тя е премахнала злото от душите им, сигурно би могла в същото време да ги направи малко по-интересни.

Като че за да потвърди разсъждението й, пред нея се появи Саймън. Беше между шестимата мъже, обработващи няколко лехи с картофи. Щом я видя, той захвърли мотиката си и се завтече към нея с широка усмивка на красивото и открито лице.

— Джан! Колко се радвам да те видя! Как си?

Тя усети, че по шията й плъзва червенина. Саймън беше единственият мъж, с когото беше имала сексуален контакт. Преживяването беше интересно, но не особено вълнуващо. Все пак споменът за интимността с него я караше да се чувства неудобно.

— Здравей, Саймън — каза тя рязко. — Извинявай, не мога да се спирам за приказки. Идвам от стената и съм уморена до смърт.

— Да, разбирам. Може би ще се видим в кръчмата довечера?

Той я гледаше с такова откровено удоволствие, че на Джан й стана още по-неудобно. Тя се намръщи.

— Забрави ли, че довечера се събира Съветът? — попита тя с раздразнение. — Няма да остане никакво време между края на заседанието и вашия комендантски час.

За момент той изглеждаше потиснат, после усмивката се върна на лицето му.

— Може би утре?

— Кой знае — отвърна тя и мина покрай него.

След две седмици Минерва може би ще загине, а той си мисли само за срещи. Мъже…

Тя и Марта влязоха в града и се забързаха по тесните, подобни на проходи улици. Имаше много повече място допреди четири-пет години, когато жителите на околните ферми най-накрая трябваше да се преместят в града, след като загубиха битката с настъпващата пустош.

Сега нови, по-малки дървени жилища се притискаха до по-старите каменни сгради и нарушаваха внимателно обмислената архитектурна хармония на първоначалния град. Иначе всичко изглеждаше измамно нормално. Нямаше видими признаци за трескавите приготовления, обхванали целия град.

Джан и Марта се разделиха, щом стигнаха до дълго ниско здание без нито едно стъкло по многото му прозорци. Това беше спалнята на женските шимпанзета, приютила над четиридесет от тях, както и няколко малки от двата пола. Казаха си довиждане и Джан се запъти към дома си, близо до центъра на Минерва.

Майка й беше там, когато влезе. Седеше прегърбена над карта на града, разтворена върху кухненската маса. Тя вдигна очи към Джан, прибра от лицето си боядисаната в сребристо коса и се усмихна уморено.

— Здравей, мила. Как беше на стената днес? Имахте ли проблеми?

— Нищо особено — Джан се наведе към майка си и я целуна по бузата. — После ще ти кажа. Първо да махна тези миризливи дрехи.

Тя си наля чаша вода, изпи я набързо, после напълни един леген и го отнесе в спалнята си. Много й се искаше както доскоро още да има достатъчно вода за ваните и душовете, но сега Минерва разчиташе само на три кладенеца и за подобни луксове никой дори не споменаваше.

Тя бързешком махна дебелите ръкавици и с облекчение развърза и смъкна тежката стоманена броня. Освободи се и от пояса с оръжията — късата сабя, кинжала и брадвичката. Дойде ред на високите до коленете ботуши, блузата, полата и бельото. После се изми с помощта на мокър парцал и едно от малкото останали парчета скъпоценен сапун.

Нямаше нужда да се изсушава с кърпа. Все още бе толкова горещо, че влагата бързо се изпари от кожата й, но докато нахлузваше любимата си синя памучна роба, се почувства напълно освежена.

Когато се върна в кухнята, майка й бе прибрала картата, но напрегнатото изражение не беше изчезнало от лицето й. Приготвяйки яденето — картофени питки и салата, Джан разказа случилото се на стената. Описа подробно разговора с пантерата и майка й забеляза нейната неувереност.

— С какво пък толкова те разтревожи това животно?

Джан се намръщи.

— Не зная. Като че ли беше…

Тя не продължи. Не искаше да разказва на майка си, че черната пантера й се струваше предвестник на нещастие. Само би я разтревожила. И ядосала. Щеше отново да обвини Джан, че е слаба и несигурна, че не я подкрепя в тези времена на криза. Вместо това попита Мелиса как върви подготовката.

— По график. Точно — тя потри челото си с върховете на пръстите. — Единственият проблем е да получим окончателно решение от Съвета. Ако се обърнат срещу нас довечера, значи само сме си губили времето. И Минерва ще бъде обречена.

Запъвайки се, Джан каза:

— Майко, зная, че ти си правата, но ми се иска да има и друг начин. Щом си помисля какво би станало и направо ми…

Тя спря, но вече беше късно. Мелиса я доближи и хвана лицето й между дланите си.

— Джан, ти си моя дъщеря. Трябва да се държиш според положението си в Минерва. Не можеш да си позволиш страх. Не можеш. И трябва да получа от теб пълна и силна подкрепа!

— Но, разбира се, ще те подкрепям, майко. Знаеш, че ще гласувам на твоя страна довечера…

Очите на майка й излъчваха свирепост.

— Не за това ти говоря. Трябва да си зад мен през цялото време. Само две-три думи да кажеш на някоя от приятелките си и с тези думи ще ме смажат в залата на Съвета.

— На никой нищо не съм казвала, майко — протестира Джан. Тя се опита да се измъкне от здраво стискащите я ръце. — Майко, боли…

Майка й я пусна, но свирепостта в очите й остана.

— Ако не спечеля довечера гласуването, край на всичко. Не разбираш ли?

Джан кимна уплашено.

— Ами да, разбира се. Не се тревожи, ще спечелиш. Наистина.

— Ако не стане, ще се върнем тук след събранието и заедно ще паднем върху сабите си. По-добре чиста смърт, отколкото онова, което ще ни се случи, ако Минерва се подчини на „Господаря Панглот“.

Джан зяпна срещу майка си. Тя сериозно ли говореше за самоубийство? Не може да бъде!… Но погледът, срещнал очите й, увери Джан — може.

Обядът премина в напрегнато мълчание и Джан се прибра в стаята си. Искаше да поспи няколко часа, но не можа. Накрая стана, избра си лека туника и излезе. Вече се здрачаваше. След два часа трябваше да започне събранието на Съвета, но поне сега Джан не искаше да мисли нито за него, нито за последствията.

Отиде в квартала на мъжете. Намери баща си в работилницата. Той запояваше метална тръба, дълга шест фута и широка четири инча. Щом Джан доближи работната маса, той остави поялника и се усмихна сърдечно. Беше красив мъж с широка, изразителна уста, привлекателни сиво-сини очи и гъста черна коса. Джан знаеше, че поне външно прилича на него повече отколкото на Мелиса. Под сребристата боя, показваща положението й, нейната майка беше руса, тялото й беше високо и стройно, а Джан беше ниска и мургава като баща си, със същите очи и коса като него.

— Здравей, Джан — каза той щастливо и протегна ръце към нея.

Тя не се противи на кратката прегръдка, макар че общността не гледаше с добро око на физическия допир между бащи и дъщери. Всъщност не се гледаше с добро око и на всякакви връзки между тях. Разбира се, никой не протестираше гласно, това би било нарушение на конституцията на Минерва. Но винаги имаше внимателни, полускрити влияния, които Джан осъзнаваше от ранното си детство. Знаеше, че нейната майка не одобрява отношенията с баща й, макар и Мелиса да не казваше това ясно.

Баща й се вгледа в нея отблизо.

— Уморена си — каза той с мек укор. — Не се ли наспиваш?

— Имам дежурства на стената. После все ми е трудно да се отпусна. И това събрание довечера…

За момент баща й изглеждаше необичайно разтревожен. След това се усмихна окуражително и каза: