Той въздъхна.

— Добре тогава, имаш искреното ми обещание. А сега стига приказки, хайде да лягаме. Имам нужда от дълъг сън. — Той се изправи и смъкна кимоното от себе си. — И ти би могла да използваш леглото. Казах ти, в момента не ме бива за секс, ще спиш спокойно.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да спя сама. На пода.

Майлоу изразително повдигна рамене.

— Както пожелаеш.

Останал само по набедрена превръзка, той се изтегна на леглото и намали осветлението. Джан не ставаше от стола. След малко попита:

— Майлоу, а мен защо вземаш?

— Партньори сме, не си ли спомняш? Ти ми помогна и сега аз ти помагам.

— Не ми се вярва да имаш навика да спазваш твоята част от което и да е споразумение. Аз вече не съм ти нужна, би могъл съвсем лесно да ме изоставиш тук.

— Кой казва, че вече не си ми нужна?

— Майлоу, никога няма да бъда твоя любовница.

Той замълча, но накрая каза:

— Ще видим. И по-необичайни неща са ставали.

Джан си седеше в тъмнината. След време отново се обади:

— Майлоу?

— Какво има пак? Опитвам се да заспя.

— Военачалникът спомена някаква жена. Миранда? Коя е била?

Майлоу дълго не отговаряше. После процеди:

— Тя значеше много за мен.

— Влюбен ли беше в нея?

— Любов не съществува, но все пак тя ми беше по-скъпа от когото и да било, освен от мен самия.

— И каква беше причината?

— Тя беше аз.

— Полудя ли? Не можеш да останеш тук! Твърде опасно е! Трябва да тръгваме, и то без бавене. Онези кретени вече разрушиха офиса на моята корпорация! След това ще дойдат насам!

Майлоу и Миранда бяха в „морската“ стая. Холографските екрани създаваха представата, че са на тропически остров в южните морета. Звуковите ефекти и скритите топлинни лампи правеха илюзията още по-правдоподобна. Миранда, облечена в сако и панталон от стар и много ценен мъжки вечерен костюм, се беше излегнала мързеливо в хамака, окачен между две палми. Тя смукна от сламката, забучена във фалшив кокосов орех и невъзмутимо промълви:

— Казах ти вече, Майлоу. Няма да дойда с тебе. Оставам тук. Ще бъда в безопасност, поне засега. Имението е добре защитено. После… после не зная къде ще отида. Но ще оцелея някак.

Майлоу не можеше да повярва на ушите си.

— Ама какво ти е влязло в главата? Знаеш, че не можеш сама да оцелееш. Идваш с мен и това е. Така че надигни се и сложи някои неща в една чанта.

Тя звучно засмука сламката и каза:

— Майлоу, ти май не обръщаш никакво внимание на това, което ти казвам. Слушай — не искам да бъда с тебе повече. Разбираш ли?

— Какви са тези приказки? Не можеш да живееш без мен! Аз съм целият ти живот! В името на Бога, аз те създадох!

В следващия миг тя метна кокосовия орех по главата му. Той се приведе и орехът прелетя през плажа, изчезна в холографския образ. Чу се звук на счупено стъкло. Миранда скочи от хамака и обвинително посочи Майлоу с пръст.

— Да! — кресна тя. — Кажи го пак! Кажи ми още веднъж какво ти дължа! Само това чувам през краткия си живот — великият Майлоу Хейз взел ребро от съвършеното си тяло и създал съвършената жена. Естествено, съвършена за него! Жената, родена в неговите мечти!

Лицето й се разкриви от ярост, гърдите й се повдигнаха тежко. Майлоу се стресна от силата на гнева й.

— Добре де, добре — опита се да я успокои. — По-леко. Много ти се събра напоследък, разбирам, че си разстроена. Сигурен съм, че не осъзнаваш какво говориш. Ти още ме обичаш толкова силно, колкото и аз тебе.

Той пристъпи до нея, пъхна ръце под разкопчаното сако и погали гърдите й. Миранда отблъсна ръцете му и се дръпна.

— Не те обичам! И ти не ме обичаш! Обичаш само себе си! — злобно изкрещя тя. — Ето това е! Това е целта на моето съществуване! Когато сме в леглото, ние не се любим — ти просто си маструбираш със себе си!

— Не говори с този тон, Миранда — студено я възпря той.

— Не е ли приказна науката? — злобата не изчезваше от гласа й. — Преди мъжът трябвало да се задоволява с ръката си, но сега, само за някакъв си милиард долара може да получи нещо като мен — клонирано от самия него женско същество, отгледано в изкуствена утроба, подложено на насилствено ускорено развитие, натъпкано с боклук вместо спомени, всичко това — за шест години. Най-страхотното приспособление за чикии, подходящо за мъж с прекомерен Нарцисов комплекс. Да, ей на това му викам аз прогрес!

Нейните думи го засегнаха.

— Миранда, аз не виждам нещата така… Ти си не по-малко истинска от мен…

— О, много ти благодаря — отвърна Миранда със сарказъм. — Чуто от тебе, това е истински комплимент.

Майлоу си пое дълбоко дъх. Искаше му се да я сграбчи и тъй да я разтърси, че да изчезне от лицето й това самодоволно, снизходително изражение, но не смяташе за разумно да избухва. Това нейно странно настроение вероятно се дължеше на някаква емоционална заблуда и ако Майлоу запазеше спокойствие, би могъл да я разубеди. Той каза сериозно:

— Миранда, нашата връзка е особена, тя е уникална. Ние сме по-близки от която и да е друга двойка.

— Ако това е най-голямата близост, възможна между двама души, тогава Господ да е на помощ на човечеството — присмя се тя.

— Не можеш да го отречеш! — възрази той. — Обичаш ме не по-слабо, отколкото аз тебе. Нямаш избор, ти беше…

Не продължи, усети грешката си. Но тя довърши изречението вместо него:

— …програмирана да те обичам. Да, напълно осъзнавам този факт, Майлоу. И някога наистина те обичах. Но програмата вече не може да ме принуди. Защото ти не си същият човек.

— Сега пък за какво говориш?

— Говоря за всичките тези „усъвършенствания“, на които се подложи. Ефектът от тях се натрупа в тебе. Промениха те по начин, който не си очаквал. Всъщност вече ми се струва, че не си човек.

— Щуротии! — възкликна той. — Ти сигурно си пияна!

— Не, не съм. Казвам истината. Прекрачил си някаква невидима черта, разделяща хората и… другите същества. Ти така се препроектира, Майлоу, че направо излетя от човешкия род.

— Това са безсмислици! Признавам, че се промених, но пак съм човек! — каза ядосано Майлоу.

— Човек ли си? — попита тя. — Кое човешко същество не усеща болка? Кое човешко същество не може да изпита страх? Паника? Ужас?

— И защо липсата на тези човешки недостатъци да ме прави по-малко човек? Защо принадлежността към човешкия род трябва да се определя със способността да изпитваш болка, страх и ужас?

— Мога да ти посоча много причини, но ето ти главната — ако ти самият не усещаш болка или страх, не можеш да споделяш чувствата на останалите, които още ги усещат. Ти си отряза пътя към хората.

Майлоу разтърси глава.

— Не, не, ти не разбираш. Твърде добре си спомням какво означава да страдаш от тези болести на така нареченото човечество. Но не ставам нечовек, като съм се освободил от тях. Дори сега повече ви съжалявам! Ти не знаеш от какво се лишаваш, Миранда. След последната серия усъвършенствания достигнах абсолютната свобода. Можеше да станеш като мен, ако не беше толкова глупава.

— Отново ти благодаря за подареното безсмъртие, Майлоу, но другите ти подаръци хич и не са ме интересували.

— Един ден ще съжаляваш, че си ги отхвърлила — ледено процеди той.

— Майлоу, този ден никога няма да настъпи, обещавам ти. Да, аз съм само твое генетично ехо, но все още съм човек. И такава искам да си остана.

Той едва удържаше нервите си. Наложи му се да напрегне цялата си воля, за да не й посегне.

— Колко пъти да ти повтарям, аз съм човек. Свръхчовек, да, но в основата си съм човешко същество.

— Ти така си мислиш, Майлоу, но не си. Не можеш да видиш отстрани в какво си се превърнал. Човешката личност е резултат от безкрайно сложен и съвършен биологичен процес и науката би трябвало още много да помисли, преди да се бърка в него. Не можеш ей така да отрежеш големи парчета от системата — както правят твоите генинженери, без да унищожиш нещо жизнено важно… — Миранда кимна сякаш на себе си. — Да… да… това е. В определен смисъл ти се самоуби, Майлоу — тя внезапно се закиска. — Каква ирония! Всички тези пари и усилия — за да се превърнеш в супермен. Но по този начин ти извърши доста особено самоубийство. Разхождаш се наоколо и се мислиш за безсмъртен, а всъщност си мъртъв отвътре и мравките вече гризат душата ти.