Литмир - Электронная Библиотека
A
A

За малко пак стана тихо, щом обитателите на дългата стая видяха Бени да слиза от дупката на тавана. Но когато Джан се изправи на пода, подмятанията и смехът изригнаха отново. Изведнъж отвсякъде я притиснаха мъжки тела. За момент тя помисли, че в стаята има само мъже, но видя и няколко жени край тълпата. По гримасите им се разбираше, че не споделят удоволствието на мъжете от нейната поява.

Тя си отдъхна, когато Бени застана до нея край стълбата. Той разчисти пространството около тях, като просто хвана палката и натисна някакво копче на дръжката й. Виковете пак замряха. После един от мъжете попита:

— Ей, Бени, коя е твоята малка приятелка?

— Тя е от града на амазонките, дето го размазахме вчера — каза им Бени весело. — Дошла е да поживее при вас…

Джан се сви от гръмовния им смях. Бени понадигна палката, с което показа, че иска тишина.

— Я ме чуйте сега, сбирщина стъклоблизци, шефът не иска да се сбиете за малката амазонка. Тази година имаше много трупове и сакати от вашите караници и на него не му харесва тая работа. Вие му трябвате и не му харесва да губи ценни неща, ей тъй за нищо. Нали така?

Той ги огледа. Някои промърмориха съгласието си. Бени продължи:

— Щом сте съгласни, хайде да оправим тая работа като хора с акъл. Да вдигнат ръка онези, които искат това парче.

Гора от ръце се изстреля нагоре и пак имаше много смях. Бени се озъби.

— Няма вечно да стоя тука, идиоти такива, я по-кротко.

Той посочи с палката един от мъжете.

— Ей, Барт! За какво си вдигнал тая ръка, бе? Знам, че имаш две жени. Какво ще я правиш още една?

Барт, едър мъж със забележителна брада, се ухили и каза:

— А ти за к’во мислиш, че ми трябва?

Още смях. Даже Бени се усмихна, но скоро пак се озъби.

— Сваляй ръката, Барт — заповяда той. — И всички, дето имате жени, ако ще да умирате за още една, сваляйте ръцете.

Бавно и неохотно много от ръцете изчезнаха. Но и много още останаха. Явно беше, че сред робите мъжете са доста повече от жените. Точно тогава Джан забеляза мъж, който стоеше настрана от останалите. Беше се облегнал на стената до две жени, които гледаха Джан и си говореха нещо. Скръстил ръце на гърдите си, той също я гледаше с привидно безразличие. Тя го забеляза, защото не само нямаше брада, но и за разлика от останалите беше напълно плешив.

Вниманието й принудително се върна към положението в момента — един от мъжете пристъпи напред и стисна задника й до болка.

— Само оглеждам стоката — протестира той, когато Бени замахна към него с палката. — Де да знам к’во има под тия парцали. Що не я накараш да ги махне, а, Бени?

Чу се хорово изревано съгласие от мъжете наоколо. Но на Бени това не му се стори забавно. Като се мръщеше, той се вглеждаше в лицата наоколо, после реши нещо. Посочи с палката и извика:

— Ей, Буца! Я ела насам!

Тълпата се раздели, когато огромният мъж приближи. Долната му челюст беше необикновено дълга, видът и движенията му напомняха на Джан за шимпанзетата.

— Казвай, Бени — промърмори той.

— Вече си нямаш жена, нали така? Откакто оная, как й беше името, „полетя“ преди месеци, май въжето й се скъса…

— Буцата го преряза — каза някой и се изхили.

— Не съм! — каза Буцата ядосано и се огледа за подигравчията.

— Стига глупости! — отсече Бени. — Казах ви, няма да си губя целия ден с вас. Буца, това парче искаш ли го?

Чуха се недоволни викове. Бени пак размаха палката и каза:

— Нали сте идиоти, никога няма да се разберете за нея. Затова аз решавам. Буцата взема амазонката. На когото не му харесва, да се оплаче на шефа.

Той се обърна към Буцата:

— Нали добре разбрах, Буца, искаш я?

Джан гледаше грамадата пред себе си с чувството, че потъва. Той също я зяпаше с малките си и тъпи очички. Джан бе виждала повече ум в очите на най-обикновени шимпанзета. Той кимна бавно:

— Ъхъ, искам я.

— Добре — каза Бени.

Той бутна Джан към Буцата, който я сграбчи за ръката с една от огромните си длани и се ухили. Някои ръкопляскаха, други се присмиваха, имаше и няколко гадни предложения.

— Всички вие, оставете самички тия двамата щастливци — заповяда Бени. — А съм чул нещо да е станало, голяма целувка от старата палка ще получат майтапчиите.

После бързо се изкачи обратно по стълбата. Джан още един път се почувства изоставена, макар че повече се страхуваше от Бени с неговата наказателна палка, отколкото от Танит.

— Айде да ходим — каза мъжът, наричан Буцата.

Той я теглеше през смеещата се тълпа и по-нататък по дългата стая. Тя мярна за миг цяла редица открити огнища. В повечето вдигаха пара разни гърнета, но в едно имаше малко прасе на шиш. Гърлото й се сви. Винаги се беше страхувала, че Небесните хора ядат месо, и сега излезе истина…

— Махайте се, бе! — внезапно измуча Буцата, завъртайки се назад, като почти изтръгна ръката на Джан от рамото.

След тях вървеше групичка роби. Те се хилеха и псуваха, но когато Буцата пак я задърпа, не ги последваха.

Минаха през обширно открито място, после стаята се стесни от редица стъкмени килийки от двете й страни, направени от най-различни материали. Повечето се състояха от грубо съшити боядисани парчета плат. Тя реши, че това са жилищата на робите и позна — Буцата спря пред едно от тях и дръпна одеялото на входа.

— Айде вътре — заповяда той и така я бутна, че тя се просна върху мръсната сламена черга.

Едно пиле изписука от страх и се втурна навън. Джан се огледа. Стаичката беше голяма десет на осем стъпки. До една от стените имаше зацапан дюшек. Обзавеждането се състоеше от изплетен от пръти сандък с висящ отпред катинар. По пода бяха пръснати неизмити съдове, омазнени дрехи, кости и разни боклуци. Миризмата беше нетърпима.

Буцата пусна одеялото на мястото му, ослуша се подозрително за някакъв звук отвън и застана над Джан.

— Убава си. Ареса ми — каза й той с плоския си безчувствен глас.

Джан се надигна. Видя в очите му някаква искрица и вече знаеше какво ще последва. Този път нямаше как да избяга.

— Искаш да се любиш с мен ли? — попита тя с треперещ глас.

Той се намръщи.

— Да се любя?… — лицето му се проясни. — Да бе, да бе, ще се любим, значи.

Той протегна ръце към нея. Тя отстъпи назад.

— Ами ако кажа, че не искам?

Сега той наистина се озадачи.

— К’во? Нещо не мо’а те разбера…

Той пак посегна. Този път тя не се дръпна. Едната от месестите ръце я сграбчи за рамото, другата задърпа дрехата й. Тя го доближи плътно и дясното й коляно се заби със страшна сила в слабините му. Той изохка и се присви, лицето му се сгърчи от болка и изненада. Тя стовари юмрука си в гръдния му кош над сърцето, после се измъкна от вече немощните лапи. Той се свлече на ръце и колене, пъхтейки и стенейки. Тя бързо пристъпи отстрани, ритна го в стомаха й вдигна ръка за смъртоносния удар отзад по врата. Но преди ръбът на дланта да се стрелне към целта си, някой хвана изотзад китката на ръката й. Един развеселен глас рече:

— Много впечатляващо, малка амазонке, но не и умно.

Глава осма

Тя бързо се обърна. Беше плешивият мъж, когото забеляза по-рано. Той се усмихваше, но не пускаше китката й. Въпреки шока и яростта от внезапната му намеса, тя забеляза, че очите му са различни по цвят. Едното беше синьо, другото — зелено.

Тя замахна със свободната си ръка, с изправени пръсти, към гърлото му. Миг по-късно той държеше здраво и двете й ръце. Наглед сух и немного по-висок от нея, беше доста по-силен, отколкото можеше да се очаква.

— Успокой се, малка амазонке, — по-добре работи с главата си — каза той вежливо. — Така може и да я загубиш. Ще ми се довериш ли, а?

— На тебе! — изсъска тя пренебрежително. — Защо да ти се доверявам?

— Защото поне засега аз съм единствената ти надежда за оцеляване — той освободи лявата й ръка. — Ще пусна и другата ти ръка, ако обещаеш да не ми посягаш и да не правиш глупости. Например да не бягаш. Бива ли?

16
{"b":"283184","o":1}