Джан замръзна. Нищо не смущаваше спокойствието на езерцето, в него нито влизаше, нито излизаше поток. Какво беше предизвикало звука? Вдигна меча и се огледа. Нямаше признаци на живот наоколо. Пак премести погледа си към езерото и тръгна много по-предпазливо. На повърхността изскочи голям мехур и се пукна звучно. Тя веднага се успокои. Намери решението на загадката.

Но пък откъде идваха мехурите? Газове ли имаше? Може би излизаха от дъното? Или във водата гниеше някаква растителност? Застана на брега и се вгледа във водата. Изглеждаше дълбока, брегът се спускаше стръмно надолу. Джан смръщи вежди. Как можеше да разбере дали водата става за пиене? Изглеждаше толкова примамлива…

Отпусна се на едно коляно, загреба със свободната си ръка. Учудващо студена вода. Опита я внимателно с върха на езика, жабурна малка глътка в устата си. Обикновена вода. Би могла да рискува няколко глътки.

Стресна я още по-шумен плясък. В средата на езерото се появи глава. Оцветена в тъмнозелено, приличаше на жабешка. Изведнъж се ухили. Джан подскочи и се втурна да бяга, но устата се отвори и с неочаквана скорост изстреля дълъг език. Краят му се уви около левия крак на Джан, преди тя да осъзнае какво става. От мощното дръпване загуби равновесие, езикът неумолимо я повлече към брега на езерцето.

Тя слепешката размаха сабята си. Острието срещна нещо, разсече го и внезапно влаченето спря. Джан трескаво запълзя далеч от брега. Огледа се през рамо — главата беше изчезнала, но водата сякаш кипеше. Побягна. В същия миг водата като че се взриви. Съществото бе изскочило от езерцето. Беше огромно, имаше могъщи задни крака. Видя как мускулите се напрегнаха за нов скок…

Знаеше, че няма да се спаси. Съществото прелетя почти над главата й, шумно се приземи на пет крачки пред нея. Извъртя се, докато Джан спря с усилие.

Изглеждаше страховито, даже приклекнало се извисяваше над нея. Голямата уста се отвори. По ъгълчетата й се стичаше кръв.

— Много си хитра, а? — изръмжа гигантската жаба. — Причини ми болка. Сега ще ми трябват седмици да възстановя тези четири фута от езика…

Жабата протегна напред един от горните си крайници. Ръката приличаше на човешка, дългите й пръсти завършваха с остри нокти.

— Ей, жено, преди да те изям, ще те науча на туй-онуй. Ще ме молиш да свърша, за да не се мъчиш…

Съществото се вцепени и изрева от болка. Вихрено се обърна, Джан видя дълбока и дълга рана на гърба му. Размазана из въздуха фигура се мяташе наоколо. Проблясна меч. Съществото пак ревна — една от ръцете му падна отсечена.

Майлоу, каза си Джан.

Мечът хвърляше отблясъци. Скоро животното лежеше по гръб, задните му крака потрепваха едва-едва, от няколкото смъртоносни рани се лееше кръв на потоци. Джан видя Майлоу ясно, той бършеше изцапания дълъг меч. Погледна я презрително.

— Тъпа, ама много тъпа гъска. Толкова старателно се опитваш да умреш, че следващия път ще те оставя да го направиш. Абсолютно безполезна си… какво по дяволите!…

Металната мрежа, спуснала се точно върху главата на Майлоу, изненада и двамата.

Дървената клетка, качена върху платформа с две големи колела и теглена от чифт наглед болнави биволи, бавно се тътреше през пустошта. Джан и Майлоу не бяха единствените затворници. В клетката имаше още трима. Двамина мъже и една жена. Облечени в мръсни роби, скриващи всичко освен лицата им, застинали в навъсено примирение. Мъжете имаха еднакви черти под гъстите, черни бради. Джан реши, че са близнаци. Изглеждаха добродушни, но някак излъчваха агресивна мъжественост. Всъщност според нея те лъхаха на мъже чисто физически. А жената се отличаваше с почти съвършената си красота. Костите под безупречната кожа бяха сякаш крехки като яйчени черупки. Но под безформената й роба ясно изпъкваше гърбица.

И хората, които ги плениха, имаха необичаен вид. Джан не се сдържа да не погледне пак крачещия до клетката мъж. Лицето му беше нагънато от дълбоки бръчки, кожата провисваше под брадичката и на врата. Рядката му коса беше прошарена с бяло, приличаше на ритуалните прически на Началничките в Минерва.

Всички от групата имаха подобни белези по лицата си, но този беше най-зле засегнат. Джан размишляваше дали това не са следи от някакъв ритуал и зададе въпроса на Майлоу. Той не искаше да говори. Лежеше мълчаливо, омотан в металната мрежа, не можеше да се разбере изражението на лицето му. Предположи, че се ядосва на себе си, задето го изненадаха толкова лесно тези мърляви мъже. Но всичко стана изневиделица. Металните мрежи паднаха от неизвестна посока. Изумената Джан гледаше как мрежата обгръща Майлоу и го събаря, дръпната от закаченото към нея въже, а друга мрежа вече летеше към Джан. Съвсем скоро и тя беше в положението на Майлоу — безпомощно лежеше на земята с ръце, притиснати в хълбоците. Заобиколиха ги дрипавите мъже със странно белязани лица, смееха се и викаха от радост. Въоръжени бяха с ръждиви копия, вили и брадви, но Джан не видя пушки. Говореха „американо“ с непознат акцент, който правеше разбирането му доста трудно. Една дума повтаряха отново и отново. Езекиил.

Джан я чу много пъти, откакто ги хванаха и най-после разбра, че това е нечие име. Доколкото схвана нещо от разговора, Езекиил беше водачът на тези мъже. И щеше да остане доволен, когато се върнат с петима пленници. Или както ги нарече един от нападателите, „тези оскърбления за Божиите очи“. На Джан това никак не й хареса.

Не спряха през нощта. Джан успя да подремне няколко часа въпреки напрежението. За късмет, поне махнаха мрежата от нея, преди да я набутат в клетката. Вързаха ръцете й отзад, както и краката, подобно на другите затворници. Но Майлоу оставиха в мрежата. Джан се съмняваше, че би издържала в задушаващата прегръдка на мрежата повече от два-три часа и все повече й дожаляваше за Майлоу. Но както винаги, той не проявяваше признаци на болка.

Джан се събуди с усещане за разяждаща жажда и помоли най-близкия мъж за малко вода, но той се разсмя и удари с копието си по пръчките на клетката.

— Мислиш, че си жадна, нечисто създание? — изломоти той на неразбираемия си диалект. — Почакай само, Езекиил ще те прати в ада, където ти е мястото. Там ще научиш, що е жажда!

В светлината на утрото над върховете на дърветата се мярнаха кулите на града, вече бяха много по-близо до него. Джан прецени, че първите сгради не са на повече от десетина мили. Още преди обяд клетката и дрипльовците около нея стигнаха целта си. Минаха през дупка в замаскирана метална мрежа и влязоха в малко селище. За първи път откакто го хвърлиха в клетката, Майлоу се размърда, седна с усилие и заоглежда любопитно околностите.

Мястото изглеждаше окаяно. Кривите грозни бараки бяха направени от проядено дърво. Гнетящото впечатление се допълваше и от висящата отгоре маскировъчна мрежа, под нея цареше вечен здрач.

Стигнаха до площадче в средата на унилото селце и там спряха. Хора заизлизаха от бараките и скоро наобиколиха клетката в доста внушителна тълпа. Джан се вгледа отблизо в неколцина, страхът и отвращението спряха дъха й.

Виждаше живи трупове! Сбръчканата кожа сякаш гниеше върху костите, а лицата почти бяха загубили прилика с човешките. Невъзможно беше да изглеждат така и да са още живи!

Джан несъзнателно се притисна в Майлоу. Той се ухили цинично:

— Какво пък толкова е станало?

— Тези изроди… Майко богиньо, какви са те? Да не са изровени от гробовете и съживени чрез магия?

Майлоу шумно се изсмя.

— Имаш първата в живота си възможност да съзерцаваш болестта, която нападала всяко човешко същество някога, стига да я доживее. Нарича се „старост“. Тези хора сигурно са остатъци от някоя голяма фундаменталистка колония. Смятали са генетичните подобрения за „неестествени“ и противни на божията воля. Предпочитали са да гният дълги години, както виждаш. Прелестна гледка, нали? Ако не бяха дълбоко презираните от тебе генинженери, такава съдба те очакваше.